Рос Макдоналд
Пулсираща вена (22)

Двайсет и втора глава

Слязохме от планината и отидохме в участъка, където заварихме Фред с помощник-шерифа. От пръв поглед не можах да разбера затворник ли е или пациент. На носа му имаше лепенка, а от ноздрите му стърчеше памук. Приличаше на заклет неудачник.

Шерифът, който не се отказваше от дребните печалби, влезе във вътрешната стая да се обади по телефона. Гласът му представляваше мазна смесица от самоизтъкване и почтителност. Уреждаше връщането на Дорис вкъщи със самолет на медната компания.

Зачервен, със светнали очи, той вдигна глава и ми предложи слушалката.

— Мистър Бимайър иска да говори с вас.

Аз пък не исках да говоря с мистър Бимайър нито тогава, нито когато и да било. Ала взех слушалката и изрекох в нея:

— Арчър на телефона.

— Чаках да ми се обадите — заговори той. — В края на краищата ви плащам значителни суми.

Предпочетох да не му напомням, че ми плаща жена му.

— Сега ви се обаждам.

— Благодарение на шерифа Брадъртън. Знам как работите вие, частните копои. Оставяте униформените да ви вършат работата, а след това се появявате и обирате лаврите.

За кратък, изпълнен с ярост миг бях на косъм да му затворя телефона. Наложи се да си напомня, че случаят далеч не е приключен. Откраднатата картина още не бе намерена. Имаше две неразкрити убийства — на Пол Граймс, а сега и на Уилям Мийд.

— Лаврите са достатъчно за всички — отговорих аз. — Дъщеря ви е с нас и е в сравнително добро състояние. Доколкото разбрах, утре ще пристигне вкъщи с един от самолетите ви.

— Утре рано сутринта. Току-що уговорих всичко с шерифа Брадъртън.

— Не можете ли да позадържите самолета? Трябва да свърша някои неща в Копър Сити, а не искам дъщеря ви да пътува без придружител.

— Не ми се ще да се бавите — опъна се той. — С мисис Бимайър нямаме търпение да видим Дорис.

— Мога ли да поговоря с мисис Бимайър?

— Защо не? — измърмори той неохотно. — Тя е тук, до мен.

На другия край на линията се чу неясно ломотене и след това се разнесе гласът на Рут Бимайър:

— Мистър Арчър? Така се радвам да ви чуя. Дорис не е арестувана, нали?

— Не. И Фред не е. Искам да доведа и двамата утре със самолета на компанията. Но може би няма да успея да тръгна оттук преди обяд. Имате ли нещо против?

— Не.

— Много ви благодаря. Лека нощ, мисис Бимайър.

Поставих обратно слушалката и уведомих шерифа, че самолетът ще излети утре на обяд с мен, Дорис и Фред. Брадъртън не възрази. Телефонният разговор ми бе предал нещо от омайващия ореол на Бимайърови.

Разчитайки на това обстоятелство, казах две думи в защита на хората от каньона Чантри, както бях обещал, и предложих да поема отговорността за Фред. Шерифът се съгласни обяви, че Дорис ще прекара нощта в дома му.

С Фред се настанихме в двойна стая в хотела. Имах нужда да пийна нещо, но магазинът беше затворен и нямаше дори бира. Не носех нито самобръсначка, нито четка за зъби. Бях смъртно уморен.

Но когато седнах на кревата, се почувствах изненадващо добре. Момичето беше в безопасност. Младежът беше в ръцете ми.

Фред лежеше на леглото с гръб към мен. Раменете му потръпваха и няколко пъти изхълца. Разбрах, че плаче.

— Какво има, Фред?

— Знаете какво. С кариерата ми е свършено завинаги, и то преди да съм я започнал. Ще загубя работата си в музея. Вероятно ще ме пратят в затвора и тогава знаете какво ще стане с мен. — Гласът му гъгнеше от тампоните в носа.

— Имаш ли досие в полицията?

— Не, разбира се, че нямам. — Самата мисъл за това го стъписа. — Никога не съм се забърквал в нищо.

— Тогава може и да не влезеш в затвора.

— Така ли? — Седна и ме загледа с влажни зачервени очи.

— Освен ако има нещо, което не знам. Все още не мога да разбера защо взе картината от дома на Бимайър.

— Исках да я проуча. Вече ви казах. Самата Дорис предложи да я взема. И тя беше заинтригувана като мен.

— От какво точно се заинтригува?

— От това дали е на Чантри. Рекох си защо да не проверя доколко съм опитен? — И добави с приглушен глас: — Исках да докажа, че и мен ме бива за нещо.

Седна на ръба на леглото и спусна крака на пода. Беше незрял за възрастта си, минаваше тридесетте, а все още си беше момче, при това доста наивно, като се имаха предвид способностите му. Очевидно тъжната къща на Олив Стрийт не го беше научила на кой знае какво за живота.

Тогава си напомних да не вярвам много на странните историйки на Фред. В края на краищата той сам бе признал, че е лъжец.

— Бих искал да споделиш с мен професионалното си мнение за картината — казах му.

— Но аз не съм истински експерт.

— Все пак имаш право на компетентно мнение. Като човек, проучвал отблизо творчеството на Чантри, смяташ ли, че той е рисувал картината на Бимайърови?

— Точно така смятам. Но моето твърдение трябва да се обоснове.

— Давай, обоснови го.

— Добре. Картината положително не е отпреди двадесет и пет години. Боите са съвсем нови, положени са може би не по-рано от тази година. Мисля, че е стилът на Чантри, макар да е променен и усъвършенстван, но не мога да се закълна в това, докато не видя други такива образци. Теорията или мнението не могат да почиват върху една-единствена творба.

Стори ми се, че Фред говори като експерт или поне като начетен студент. Гласът му звучеше честно и той по изключение бе забравил за себе си. Реших да му задам по-труден въпрос:

— Защо най-напред каза, че картината е открадната от дома ти?

— Не знам. Трябва да съм бил шашнат. — Седеше, загледан в прашните си обувки. — Може би съм се страхувал да намеся музея.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Ако бяха разбрали по какъв начин съм взел картината, щяха да ме уволнят. А сега това със сигурност ще стане. Край на бъдещето ми.

— Всеки има бъдеще, Фред.

Думите ми не прозвучаха ободрително дори в моите уши. Бъдещето можеше да бъде и катастрофално, а пред Фред то се очертаваше тъкмо такова. Той сведе глава пред тази заплаха.

— Най-голямата глупост, която извърши, бе, че взе Дорис със себе си.

— Знам. Но тя искаше да дойде.

— Защо?

— За да види Милдред Мийд, ако успеех да я намеря. Не знам дали ви е известно, но тя е основният източник на неприятности в семейството им. Стори ми се, че за Дорис е добре да поговори с нея. Разбирате ли?

Разбирах. Подобно на много други залутани и глупави души, Фред се стремеше да помага на хората, да им провежда психотерапия дори ако с това ги съсипваше окончателно. И то при положение, че той самият най-силно се нуждаеше от нея. Внимавай, рекох си аз, или и ти ще започнеш да помагаш на Фред по същия начин. Вгледай се в собствения си живот, Арчър.

Ала предпочитах да не го правя. Изборът ми падаше върху изучаването на другите преследвани мъже в стаи под наем, поизраснали момчета, вкопчили се в мъжествеността, преди да е паднала нощта и внезапно да остареят. Ако човек е терапевт, той не се нуждае от терапия. Ако е ловец, не може да бъде преследван. Или все пак може?

— Дорис изживява тежък период — рече Фред. — Помъчих се да й помогна да го преодолее.

— Като я взе на дълга разходка доникъде ли?

— Тя искаше да дойде. Настояваше. Помислих, че е по-добре за нея, отколкото да седи сама в апартамента и да се тъпче с наркотици.

— Тук си прав.

Успя да ми отправи кратка свенлива усмивка, която трепна и се сви в сянката на мустаците му.

— Освен това не бива да забравяте, че тук не е „никъде“ за Дорис. Тя е от Копър Сити и е прекарала поне половината си живот в Аризона. Тук е родното й място.

— Завръщането й не се оказа особено щастливо.

— Така е. Беше ужасно разочарована. Предполагам, че човек никога не може истински да се завърне у дома, както казва Томас Улф^[1].

Сетих се за островърхата къща, в която живееше Фред с баща си и майка си, и се зачудих кой ли би поискал да се върне там някога.

— Винаги ли си живял в Санта Тереза?

За момент се замисли и промълви:

— Живея в къщата на Олив Стрийт от съвсем малък. Тогава не беше такава развалина. Мама я поддържаше много по-добре, аз й помагах, имахме наематели — сестри от болницата и тям подобни. — Каза го тъй, сякаш да имаш наематели беше особена чест. — Най-щастливото ми време беше, преди баща ми да се върне от Канада. — Фред се загледа в прегърбената ми сянка на стената.

— Какво е правил баща ти в Канада?

— Работил е на различни места, най-вече в Британска Колумбия. Харесвало му е там. Струва ми се, че още тогава не са се разбирали добре с мама. С течение на времето ми стана ясно, че вероятно затова е работил в чужбина. Но за мен беше тежичко. Не бях виждал баща си до шест-седемгодишна възраст.

— На колко години си сега, Фред?

— На тридесет и две — призна той неохотно.

— Имал си достатъчно време да се възстановиш от отсъствието на баща си.

— Нямам предвид това. — Беше нервиран, сърдит и разочарован от мен. — Не съм го предлагал като извинение.

— Не към казвал подобно нещо.

— В действителност той ми беше добър баща. — Премисли думите си и добави: — Поне след завръщането си от Канада, преди да почне да пие толкова. По онова време наистина го обичах. Понякога ми се струва, че още го обичам, въпреки ужасните неща, които върши.

— Какви ужасни неща?

— Крещи, реве, заплашва мама, троши вещи и плаче. Не пипва никаква работа. Седи горе с шантавите си хобита, налива се с евтино вино, и толкоз. — Гласът му се извиси и пресипна, имаше тона на разгневена съпруга. Зачудих се дали Фред несъзнателно не имитира майка си.

— Кой му носи виното?

— Мама. Не знам защо го прави, но продължава. Понякога — добави той толкова тихо, че едва го чувах, — понякога ми се струва, че му отмъщава.

— За какво?

— За това, че опропасти себе си и живота си, затова, че съсипа и нейния живот. Виждал съм я да стои и да го гледа как се клатушка от стена до стена, сякаш падението му й доставя удоволствие. В същото време е негов доброволен роб и му купува алкохол. Това е другата форма на отмъщението — по-изтънчена. Тя е жена, която не иска да бъде жена докрай.

Фред ме изненада. Колкото повече задълбочаваше разсъжденията си за неща извън настоящите му грижи, толкова повече изоставяше глупавото си самосъжаление. Гласът му стана по-плътен, слабото дългоносо момчешко лице почти дорасна до мустаците му. Започнах да чувствам леки зачатъци на уважение и надежда за него.

— Тя е нещастна жена — казах аз.

— Знам. И двамата са нещастни. Лошото е, че изобщо са се събрали. Лошо и за двамата. Вярвам, че навремето, преди да се превърне в пияница, баща ми е имал данни на забележителен човек. Мама не може да се мери с него интелектуално и предполагам, че не иска да го признае, но тя също не е за пренебрегване. Правоспособна медицинска сестра е и едновременно работи и се грижи за баща ми. Струва й големи усилия.

— Повечето хора правят това, което им се налага.

— Но тя прави повече. Издържа ме в колежа. Не знам как свързва двата края.

— Има ли някакви извънредни доходи?

— Не, след като и последният наемател си отиде. Това беше доста отдавна.

— А снощи разбрах, че е уволнена от болницата.

— Не е така. Тя сама напусна. — Гласът на Фред се повиши и загуби мъжкия си тембър. — Получила е много по-добро предложение в старческия дом „Ла Палома“.

— Не ми звучи много правдоподобно, Фред.

— Вярно е. — Гласът му още повече се извиси, очите му светнаха, мустаците му щръкнаха. — Да не искате да кажете, че майка ми е лъжкиня?

— Хората грешат понякога.

— Сега грешите вие, като говорите така за майка ми. Вземете си думите назад.

— Кои думи?

— Тези, които казахте за майка ми. Тя не търгува с наркотици.

— Никога не съм споменавал подобно нещо, Фред.

— Но го намекнахте. Подмятате, че са я уволнили от болницата, защото краде и продава наркотици.

— Така ли казаха в болницата?

— Да. Те са банда садистични лъжци. Майка ми не е способна да извърши такова нещо. Винаги е била почтена жена. — От очите му бликнаха сълзи и оставиха лъкатушим следи по бузите му. — Аз не съм добър човек. Сега виждам, че съм живял с фантазии.

— Накъде биеш, Фред?

— Надявах се да направя нещо голямо, с което да стана известен между хората на изкуството. Мислех, че ако се добера до мис Мийд, тя ще ми помогне да намеря художника Чантри. Но всичко, което постигнах, е, че се оказах глупак и забърках семейството си в още по-големи неприятности.

— Опитът ти си струваше, Фред.

— Не. Аз съм глупак!

Обърна се с гръб към мен. Дишането му постепенно стана равно. Усетих, че и моето се забавя заедно с неговото. Точно преди да заспя, разбрах, че младежът започва да ми допада.

През нощта се събудих и усетих тежестта на планините, надвиснали над мен. Запалих нощната лампа над леглото. По стените, подобно на неясни следи от лоши сънища, имаше водни знаци.

Не се постарах да ги разчета. Угасих лампата и отново потънах в сън, като задишах в такт с глупавия си псевдо син.