Рос Макдоналд
Пулсираща вена (21)

Двайсет и първа глава

Шерифът леко се бе наклонил към мен, сякаш можеше да подслуша мислите ми. Стоеше неподвижен като кацнал ястреб и от него се излъчваше заплаха.

— Бях откровен с вас — рече ми, — но вие криете нещо. Не сте ми казали дори за кого работите.

— За Бимайър — отвърнах.

Шерифът разтегна устни в пресилена усмивка.

— Шегувате се.

— Не. Момичето е дъщеря на Бимайър.

Без да претърпи някаква видима промяна, усмивката му се превърна в гримаса на смайване и тревога. Изглежда, усети, че се издава, защото лицето му мигом се изглади и стана безизразно, подобно на враждебен юмрук, който се отпуска. Само острите му сиви очи си останаха все тъй недружелюбни и изпитателни. Посочи с палец планината зад гърба си.

— Момичето, което оставихте горе, е дъщеря на Бимайър, така ли?

— Точно така.

— Не знаете ли, че той е основният притежател на мината?

— Той не го крие — отвърнах аз.

— Но защо не ми казахте веднага?

Не беше въпрос, на който можех лесно да отговоря. Може би си бях въобразил, че Дорис, поне засега, вероятно би се чувствала по-добре в свят, съвсем различен от този на родителите й. Но и той принадлежеше на Бимайър. Шерифът взе да обяснява:

— Медната мина е най-значителният източник за осигуряване на поминък в този край на щата.

— Ами добре, да пратим момичето на работа в нея.

Той застина.

— По дяволите, какви ги приказвате? Никой не е споменавал, че ще я пращаме на работа.

— Пошегувах се.

— Не е смешно. Трябва да я измъкна от онова съмнително място, преди да й се е случило нещо неприятно. С жена ми ще я приберем да спи у нас. Имаме хубава самостоятелна стая — беше на дъщеря ни. Хайде да тръгваме.

Шерифът остави Фред под грижите на заместника си и ние потеглихме нагоре към планината с полицейската кола. Паркира я на алеята зад стария син форд на Фред. Иззад билото на планината ни наблюдаваше нащърбената луна.

Голямата къща в каньона бе тъмна и смълчана, покоят й едва се нарушаваше от неравномерното мъжко похъркване и едва доловимия плач на момиче. Оказа се, че плаче Дорис. Когато извиках името й, тя се показа на вратата. Носеше бяла бархетна нощница, която я покриваше като палатка от врата надолу. Очите й изглеждаха разширени и тъмни, а лицето й беше мокро.

— Облечете се, мила — рече шерифът, — ще ви вземем оттук.

— Но тук ми харесва.

— Ако останете, ще спре да ви харесва. Не е място за момиче като вас, мис Бимайър.

Тялото й застина и тя вирна брадичка.

— Не можете да ме заставите да тръгна.

На известно разстояние зад нея се появи вождът. Не проговори. Наблюдаваше шерифа с безпристрастието на човек, присъстващ на чуждо погребение.

— Хайде, хайде, недейте така — заувещава я шерифът. — И аз имам дъщеря като вас, та знам как стоят нещата. На всички ни се искат малко приключения. Но после идва време, когато трябва да заживеем нормално.

— Аз не съм нормална — заяви тя.

— Не се безпокойте, мила, ще станете. Просто трябва да си намерите някое добро момче. Същото стана и с дъщеря ми. Избяга от къщи и цяла година живя в някаква комуна в Сиатъл. А после се върна, срещна добро момче, сега имат две деца и всички сме щастливи.

— Никога няма да имам деца — отсече тя.

Все пак се облече и отиде с шерифа до колата му. Аз се позабавих при вожда. Той излезе с несигурни стъпки на верандата. На лунната светлина очите и бялата му коса сякаш леко фосфоресцираха.

— Щеше да е добре дошла при нас.

— На каква цена?

— Всички даваме колкото можем. Практикуваме системата на десятъка, всеки плаща според възможностите си. Моят собствен принос е най-вече духовен. Някои от нас печелят издръжката ни чрез твърде скромни занимания.

— Къде сте учили теология?

— По света — отвърна той. — Бенарес, Камарильо, Ломиок. Признавам, че нямам диплома. Но дълго съм се занимавал с консултации. Открих, че съм способен да помагам на хората. Бих могъл да помогна и на мис Бимайър. Съмнявам се, че шерифът ще успее. — Пресегна се и докосна рамото ми с дългата си тънка ръка. — Вярвам, че мога да помогна и на вас.

— Да ми помогнете за какво?

— Може би да не правите нищо. — Разпери ръце с широк актьорски жест. — Приличате на човек, увлечен в безкрайна борба, в безкрайно търсене. Минавало ли ви е през ум, че навярно търсите себе си? И че начинът да се намерите, е да бъдете безмълвен и неподвижен, неподвижен и безмълвен? — Отпусна ръце покрай тялото си.

Бях толкова уморен, че се впечатлих от въпросите му и дори продължих да си ги повтарям наум. Вече си ги бях задавал, макар и не с тези думи. Може би в крайна сметка истината, която търсех, не съществуваше на този свят. Трябва да се качиш на връх планината и да я чакаш или да я намериш в самия себе си.

Дори в краткия миг, в който си позволих да се унеса в подобни мисли, не преставах да наблюдавам светлините на Копър Сити, оградени от очертанията на каньона и да обмислям какво ще предприема там сутринта.

— Нямам никакви пари.

— И аз — рече той. — Все пак май са достатъчно за всички. Парите са последната ни грижа.

— Имате късмет.

Пропусна иронията ми край ушите си.

— Радвам се, че го съзнавате. Наистина имаме голям късмет.

— Откъде взехте парите за тази къща?

— Някои от нашите братя имат доходи. — Идеята, изглежда, му допадна и той се усмихна. — Може би няма да смаем света, но не сме и приют за бедняци. Разбира се, сумата не е изплатена докрай.

— Не се учудвам. Разбрах, че била над сто хиляди долара.

Усмивката му угасна.

— Разследвате ли ни?

— Сега, когато момичето си тръгна, изобщо не ме интересувате.

— Не сме й сторили никакво зло — рече бързо той.

— Не съм намеквал подобно нещо.

— Но предполагам, че сега шерифът ще се заяде с нас. Единствено защото сме дали подслон на дъщерята на Бимайър.

— Надявам се, че няма. Ако искате, ще му кажа две думи.

— Искам, дори много искам. — Той видимо се отпусна, а сетне издаде дълга въздишка.

— В замяна на това — продължих аз — и вие можете да направите нещо за мен.

— Какво? — В гласа му отново зазвуча подозрение.

— Помогнете ми да се свържа с Милдред Мийд.

Простря ръце с обърнати нагоре длани.

— Не знам как. Нямам адреса й.

— Не й ли изплащате къщата?

— Непряко. Чрез банката. Не съм я виждал, откак замина за Калифорния. Това беше преди няколко месеца.

— В коя банка е сметката й?

— В Югозападната спестовна банка, в клона й в Копър Сити. Те ще ви кажат, че не съм мошеник. Наистина не съм.

Повярвах му, но не напълно, защото говореше с два различни гласа. Единият принадлежеше на личност, стремяща се към място в света на духовното. Другият, който в момента слушах, беше на човек, купил място в света на реалното с парите на други хора.

Комбинацията беше несигурна. Той можеше да свърши като затворник, като радио проповедник с милиони слушатели или като барман във Фресио с паство от загубени души. А нищо чудно вече да се бе появявал в някоя от тези роли.

Въпреки това му се доверих до известна степен. Дадох му ключовете на стария син форд и го помолих да ги пази за Фред, в случай че младежът отново се отбие в този край на света.