Рос Макдоналд
Пулсираща вена (42)

Четирийсет и втора глава

Иззад ъгъла на къщата се появи шофьорът на таксито. Имаше нещастен вид.

— Много се забавихте, мис. Трябва да ми платите.

Бети му даде пари. Но когато влезе в колата си, не можа да я запали. Опитах и аз. Двигателят мълчеше. Вдигнах капака. Акумулаторът беше изтощен.

— Какво ще правя сега? Трябва да изпълня едно поръчение.

— Ще те закарам с удоволствие.

— Трябва да отида сама. Обещах.

— На кого?

— Съжалявам, но не мога да ти кажа.

Усещах как се отдалечава от мен. Пристъпих към нея и се вгледах в лицето й. Вече виждах само блед овал с тъмни очи и устни. Нощта нахлуваше между високите стари къщи като пълноводна река. Страхувах се, че ще я отнесе далеч от мен и този път няма да успея да я настигна. Докосна ръката ми.

— Ще ми дадеш ли колата си, Лу?

— За колко време?

— За тази нощ.

— За какво ти е?

— Няма защо да ме подлагаш на кръстосан разпит. Кажи само „да“ или „не“.

— Добре. Отговорът е „не“.

— Моля те, много е важно.

— Отговорът си остава „не“. Нямам намерение да прекарам още една нощ в страхове за теб.

— Добре. Ще намеря някой, който ще е съгласен да ми помогне.

Тръгна към улицата, като леко се препъваше в бурените. Мисълта, че мога да я загубя, ме стресна и тръгнах след нея. На тротоара тя се обърна.

— Ще ми дадеш ли колата, или не?

— Не. Няма да те изпускам от очи. Ако вземеш кола под наем или на заем, ще те следя.

— Не можеш да понесеш мисълта, че те изпреварвам, нали?

— Не е така. Снощи ме беше изпреварила много и се изложи на опасност. Не искам това да се повтори. Има нещо, което се нарича прекалена смелост. — Поех дълбоко дъх. — Почивала ли си днес?

— Забравих — отвърна тя уклончиво.

— Значи не си. Не можеш да караш цяла нощ, без да си спала. Бог знае на какво можеш да налетиш накрая.

— Бог и Арчър — рече тя с горчивина. — Те знаят всичко. Грешите ли някога вие двамата?

— Бог е сгрешил един път. Отнел е мъжките атрибути на Ева.

Бети възкликна остро, с неподправена женска ярост, но възклицанието й някак си премина в смях. Накрая прие и колата, и мен при условие, че ще кара половината път. Аз се кандидатирах за първа смяна.

— Къде отиваме? — запитах, като запалих мотора.

— В Лонг Бийч. Предполагам, че знаеш къде е.

— Би трябвало. Роден съм там. Какво има в Лонг Бийч?

— Обещала съм да не казвам.

— На кого? На Мисис Чантри ли?

— Щом знаеш всичко — заяви Бети отчетливо и предпазливо, — струва ми се излишно да отговарям на въпросите ти.

— Значи е Франсин Чантри. Какво търси в Лонг Бийч?

— По всичко личи, че е катастрофирала.

— В болница ли е?

— Не. Намира се в някакъв ресторант, наречен „Златният галеон“.

— Това е крайбрежен бар. И какво прави там?

— Мисля, че пие. Никога не е пила много, но сега май съвсем е рухнала.

— Защо ти се обади?

— Каза, че се нуждае от моята помощ и съвет. Не сме много близки, но едва ли е по-близка с някой друг. Иска съвет от мен в качеството ми на представител на средствата за масова информация. Което вероятно значи, че ще иска да я измъкна от кашата, която забърка с бягството си.

— Обясни ли защо е избягала?

— Просто се е уплашила.

Докато излизах от магистралата, си мислех, че Франсин Чантри има причини да се налива. Тя е знаела за смъртта на Джерард Джонсън, а може би и за смъртта на Уилям Мийд.

Карах бързо. Бети спеше на рамото ми. Съчетанието на летящата кола и спящата жена почти ме подмлади. Имах чувството, че независимо от всичко, животът ми може да започне отначало.

Въпреки голямото движение в ранната вечер, пристигнахме в Лонг Бийч за два часа. Казах си, че се намирам на своя територия, а светлините по крайбрежието трепкаха многообещаващо, също както в спомените ми, макар че тъкмо те ме бяха довели до настоящето.

Помнех „Галеона“ от дните, когато бракът ми се разпадаше и търсех къде да прекарам дългите нощи. Заведението се бе изменило изненадващо малко. Много по-малко от самия мен. Беше известно като семейна кръчма, което значеше, че събира пияници от всякакъв пол и възраст. Стоях до вратата, заливан от вълните на хорската шумотевица, а Бети се промъкваше към извития като подкова бар. Всички сякаш говореха едновременно, включително и сервитьорите. Разбирах защо шумната, привидно семейна атмосфера допада самотна жена, каквато вероятно бе Франсис Чантри.

Видях я на другия край на бара, седеше навела сребристата си глава над празна чаша. Позна Бети с известно затруднение. Сетне я прегърна и Бети отвърна на прегръдката й. Въпреки че изпитах известна симпатия към мисис Чантри и задоволство от сърдечността на Бети, не ми харесваше да ги гледам прегърнати. Беше млада и чиста. Франсин Чантри бе живяла цели десетилетия, затънала в прикриването на убийство.

Това започваше да личи по лицето и тялото й, теглеше я към земята като гравитационна сила. Препъна се, преди да стигне до мен, и се наложи да по-младата жена да я подкрепи. На челото й имаше рана. Челюстта й беше мрачно отпусната, очите й безизразни. Беше се вкопчила обаче в чантата си като удавник за сламка.

— Къде е колата ви, мисис Чантри?

Тя се отърси от апатията си.

— Човекът от гаража каза, че е развалила. Предполагам, че не си струва да я ремонтирам. Това се отнася и до мен.

— Катастрофирахте ли?

— Не знам какво точно се случи. Излизах на магистралата и внезапно изгубих контрол. Изглежда, така ми е писано в живота. — Смехът й приличаше на суха, насилена кашлица.

— Вашият живот ме интересува.

— Знам. — Обърна се към Бети. — Защо трябваше да го водиш? Мислех, че ще можем да си поговорим разумно за бъдещето. Мислех, че сме приятелки.

— Надявам се — рече Бети. — Но реших, че няма да мога да се справя сама.

— С какво да се справиш? Аз не съм някакъв проблем.

Но в гласа на Франсин Чантри се долавяше нотка на ужас. Звучеше като глас на жена, която е прекрачила извън света си и твърде късно е открила, че не може да се върне обратно. Когато седнахме в колата и излязохме на магистралата, чувството, че се движим в празно пространство, не ме напусна. Струваше ми се, че летим над покривите на къщите, сгушени от двете страни и магистралата.

Бета караше много бързо, но бях доволен, че тя е зад волана. Беше успяла да поспи, а аз имах възможност да поговоря с Франсис Чантри.

— Като стана дума за бъдещето — подзех аз, — може би ще се окаже трудно да осъдят съпруга ви.

— Съпруга ми ли? — промърмори объркано.

— Ричард Чантри или Джерард Джонсън. Може би няма да е лесно да му припишат убийствата. Разбрах, че отказва да говори. А и много от нещата са се случили твърде отдавна. Няма да се учудя, ако прокурорът реши да се споразумее с вас. Съмнявам се, че ще иска да предяви обвинения в тежки престъпления. Всичко, разбира се, зависи от него и от това, което ще му предложите.

Тя отново се изсмя сухо.

— Моето мъртво тяло ли? Дали ще приеме мъртвото ми тяло?

— Ще му трябвате жива и разговорлива. Знаете за този случай повече от всеки друг.

Помълча, сетне рече:

— Дори и да е така, нямам избор.

— Така ми казахте и снощи. Но всъщност вие сте направили избора си много отдавна. Когато сте изоставили Уилям Мийд и сте се омъжили за брат му Чантри. Когато сте напуснали Аризона с Чантри, макар да сте знаели, че той е главният заподозрян в убийството на Уилям Мийд. Седем години по-късно сте направили окончателния си избор, когато сте решили да прикриете убийството на Джерард Джонсън.

— На кого?

— На Джерард Джонсън. Човекът в кафявия костюм. Оказа се, че е бил приятел на Уилям Мийд. Току-що бил излязъл от болницата за ветерани след петгодишно лечение и дошъл в Санта Тереза, за да се види с мъжа ви. Мисля, че е имал доказателства, уличаващи Чантри в убийството на Уилям Мийд.

— Как така?

— Може Уилям Мийд да е бил заплашван от Чантри, когато са се карали заради вас или заради картините на Мийд, които Чантри си е присвоил. И Мийд е споделил това с войнишкия си приятел Джерард малко преди Чантри да го убие. Когато Джерард Джонсън се появил в Санта Тереза с вдовицата и малкия син на Уилям, свършило се със свободата на Чантри. Той е убил Джерард с надеждата, че ще си я запази, но така съвсем я е загубил. Това е бил окончателният избор за вас и за Чантри.

— Не съм участвала в убийството — каза тя.

— Но сте се примирили. Допуснали сте в къщата ви да убият и погребат човек и сте мълчали. Това се е оказало лош избор и за вас, и за мъжа ви. Той е понесъл последствията му. След убийството на Джерард Джонсън е попаднал в ръцете на вдовицата на Уилям Мийд, която се нарекла мисис Джонсън. Не знам защо й е притрябвал. Може в миналото да са имали нещо помежду си. Или пък просто е целяла да осъществи някаква порочна примитивна сделка с Чантри. Убил е нейния мъж и тя е пожелала той да заеме мястото му. Не знам защо Чантри е приел тази сделка. А вие знаете ли?

Франсин Чантри не бързаше да отговори. Накрая рече:

— Не знам нищо за това. Нямах представа, че Ричард живее в града. Не знаех дори, че е жив. Не съм чувала нищо за него от двадесет и пет години.

— Виждали ли сте го скоро?

— Не. И нямам желание да го видя.

— Ще ви се наложи. Ще искат да го идентифицирате. Не че съществува някакво съмнение кой е. Претърпял е физически и умствен упадък. Може да е преживял емоционален срив след убийството на Джонсън, а може би и преди това. Но все още рисува. Картините му едва ли са толкова хубави, колкото някогашните, но никой друг не би могъл да ги създаде.

— Очевидно, освен детектив сте и изкуствовед — отбеляза тя с известна ирония.

— Съвсем не. Но в багажника на колата ми има една негова картина. И не само аз мисля, че е на Чантри.

— За портрета на Милдред Мийд ли говорите?

— Да. Открих го тази сутрин на тавана на Джонсънови, където е създаден. Откъдето е произлязъл и целият случай. Тази картина, изглежда, е в неговия център. Всъщност тя ме въведе в него. И тя докара на Чантри неприятностите, които има сега, и го принуди да извърши нови убийства.

— Не ви разбирам добре — каза Франсин Чантри. Тонът й обаче беше заинтригуван, сякаш разговорът за творчеството на мъжа й беше подействал ободрително.

— Става дума за твърде сложна верига от събития — заех се да обяснявам аз. — Жената, с която е живял в къщата на Олив Стрийт, да я наречем мисис Джонсън, продала портрета на художника търговец Джейкъб Уитмор. Това е нарушило прикритието на Чантри. Уитмор пък продал портрета на Пол Граймс и с това го нарушил още повече.

Граймс познал, че картината е от Чантри, и очевидно започнал да изнудва с това мисис Джонсън да му краде наркотици от болницата. Вероятно е искал и още картини на Чантри. Сетне Граймс продал портрета на Милдред Мийд на Рут Бимайър, която има особени причини да се интересува от Милдред. Както вероятно знаете, Милдред е била любовница на Джак Бимайър.

— Всички в Аризона го знаеха — отбеляза Франсин Чантри. — Това, което беше по-малко известно, е, че Рут Бимайър на млади години беше луда по Ричард. Мисля, че накара Джак да се преместят в Санта Тереза най-вече поради тази причина.

— И той твърди така. Изобщо там се оформило тежко семейно положение, което още повече се влошило, когато Милдред Мийд пристигнала в града. Допускам, че Чантри може да е видял Милдред през последните месеци и това го е подтикнало да нарисува по памет портрета й.

— Не мога да знам.

— Не сте ли го виждали скоро?

— Не. Разбира се, че не. — Не ме удостои с поглед. Взираше се през предното стъкло в напуканата тъмнина. — От двадесет и пет години нито съм виждала Ричард, нито съм чувала за него. Нямах представа, че е в града.

— Дори когато жената, с която живееше, ви се обади по телефона?

— Тя не спомена нищо за него. Намекна нещо за… за погребението в оранжерията и ми даде да разбера, че се нуждае от пари. Каза, че ако й помогна, ще продължава да мълчи. В противен случай щяла да оповести пред света истинската причина за изчезването на мъжа ми.

— Дадохте ли й парите?

— Не. Но сега съжалявам. И много бих искала да не беше рисувал онзи портрет на Милдред. Човек би помислил, че се е стремил да го открият.

— Може би несъзнателно го е желал — отбелязах аз. — Освен това и Фред бе тръгнал по следите му. Без съмнение той е взел картината от Бимайърови отчасти от професионални съображения. Искал е да установи дали е възможно да е от Чантри. Но е имал и лични причини. Според мен я е свързал с картините, които е виждал преди в къщата на Джонсънови на Олив Стрийт. Само че не е свързал съзнателно втория си баща Джонсън с художника Чантри. Преди да стане това, Джонсън-Чантри е успял да измъкне картината от стаята му. А Бимайърови ме наеха да им я намеря.

Бети натисна клаксона. Движехме се по дълго нанадолнище отвъд Камарильо. Пред нас нямаше коли. Погледнах я, погледна ме и тя. Вдигна дясната си ръка от волана и докосна устата си. Разбрах посланието й. Бях говорил прекалено много и веднага млъкнах.

След няколко минути мисис Чантри рече:

— Това не е първият портрет на Милдред Мийд, рисуван по памет. Много отдавна, докато още бяхме заедно, нарисува и няколко други. Едната беше пиета̀.

Мълча дълго, докато стигнахме в покрайнините на Санта Тереза. Тогава я чух да плаче тихо. Не беше ясно дали плаче за Чантри, за себе си или за отдавна загасналия им съвместен живот, свързвал младите им души и вдъхновявал творчеството му. Когато погледнах лицето й отстрани, видях по него да блестят сълзи.

— Сега накъде? — запита Бети.

— В участъка.

Франсин Чантри издаде вик, който затихна в стон.

— Не мога ли поне да прекарам нощта вкъщи?

— Ако искате, можем да се отбием да си опаковате някакъв багаж. А след това трябва да отидете в полицията с адвоката си.

Много по-късно, когато вече се зазоряваше, се събудих в мрака. Усещах как сърцето на Бети бие и чувах дишането й, напомнящо тихия шепот на лятно море.

Сетих се за по-груба сцена в друга стая. За последен път бях видял Франсин Чантри в болнична стая с решетки на прозорците и въоръжена охрана пред вратата. А точно пред притворената врата на почти спящия ми мозък ме чакаше друга жена, дребна, куца, с побелели коси, която навремето е била красива.

В ума ми изникна думата „пиета̀“. Събудих Бети, като сложих ръка върху извивката на ханша й. Тя въздъхна и се обърна.

— Лу?

— Какво значи „пиета̀“?

Тя сладко се прозя.

— Винаги ли задаваш невъзможните си въпроси в най-невъзможно време?

— Значи ли това, че не знаеш?

— Разбира се, че знам какво е „пиета̀“. Традиционален портрет, изобразяващ Дева Мария, която оплаква мъртвия си син. Защо?

— Франсин Чантри каза, че мъжът й е нарисувал Милдред Мийд като „пиета̀“. Предполагам, че тя е била Дева Мария.

— Да. Виждала съм картината. Има я в галерията, но не я излагат публично. Малко смущаваща е, поне така смятат някои хора. Чантри е нарисувал мъртвеца като себе си.

Бети се прозя и отново заспа. Лежах буден и гледах как лицето й изплува под бавно стелещата се зора. След малко видях равномерно пулсиращата синя вена на сляпото й око, като безшумно трепкаща светлинка, която доказваше, че е жива. Пожелах си тази светлинка никога да не угасне.