Рос Макдоналд
Пулсираща вена (34)

Трийсет и четвърта глава

Оставих я и подкарах на юг по крайбрежието. Движението още не беше намаляло. Всъщност не беше късно, но аз се чувствах уморен. Дългият неопределен разговор с мисис Чантри бе пресушил енергията ми. Минах през мотела с надеждата, че Бети ми е оставила бележка.

Нищо от Бети. Но намерих известие от Паола Граймс, която настояваше да й се обадя в хотел „Монте Кристо“. С известна трудност се свързах с рецепцията на хотела. Паола се обади след първото иззвъняване на телефона в стаята й.

— Ало?

— Арчър на телефона.

— Крайно време беше. — Гласът й звучеше сърдит и безчувствен. — Майка ми каза, че ви е дала пари за мен. Петдесет долара. Имам нужда от тях. Без пари не мога да изляза от този развъдник на бълхи, а и колата ми не иска да тръгне.

— Ще ви ги донеса веднага. Опитах се да ви ги предам по-рано.

— Можехте да ги оставите на рецепцията.

— Не и на тази рецепция. Тръгвам, Паола.

Заварих я да ме чака във фоайето на хотел „Монте Кристо“. Личеше, че е сресала косите си, беше се измила и сложила червило. Но изглеждаше тъжна и не на място сред нощните красавици и техните почитатели.

Предадох й петдесетте долара. Тя ги преброи, нави ги на руло и ги пъхна в сутиена си.

— Ще стигнат ли да си платите хотела? — запитах аз.

— Засега май ще стигнат. За утре не знам. Полицията иска да стоя тук, а не освобождава дори част от парите на баща ми. Той носеше у себе си много пари.

— Ще ги получите или вие, или майка ви.

— Или правнуците ми — подметна тя с горчивина. — Не се доверявам на ченгетата и не харесвам този град. Не ми допадат хората тук. Убиха баща ми и се страхувам, че ще убият и мен.

Страхът й беше заразителен. Проследих движението на очите й и през нейния поглед съзрях обстановката, която ни заобикаляше — преддверие, в което заблудени души чакаха да прекарат една нощ, а тя никога нямаше да свърши.

— Кой уби баща ви?

Поклати глава и черната й коса обви като нощ лицето й.

— Не ми се говори за това. Поне тук не.

— Можем да поговорим в стаята ви.

— Не, благодаря. — Стрелна ме с остър и мрачен параноичен поглед, като на уплашено животно, надничащо иззад прикритието на косата. — Стаята може да се подслушва. Това е една от причините, поради които не искам да остана.

— Кой ще я подслушва?

— Може да са ченгетата. Може да са убийците. Какво значение има? Те всички са заедно в тази работа.

— Елате да седнем в колата ми.

— Не, благодаря.

— Тогава да се поразходим, Паола.

За моя изненада тя се съгласи. Излязохме и се вляхме в потока от хора по тротоара. От другата страна на улицата редица палми развяваха перата си над празните павилиони на седмичния базар на картини. Зад тях фосфоресциращите бели вълни се разбиваха и издигаха, сякаш си бяха поставили вечната задача да отбелязват времето и измерват пространството.

Докато се разхождахме по тротоара, Паола се поотпусна. Движенията ни сякаш се сливаха с естествените ритми на морето. Над нас се откриваше небето, едва осветено от потъващата зад хоризонта луна. Паола докосна ръката ми.

— Запитахте ме кой е убил баща ми.

— Да.

— Искате да знаете какво мисля ли.

— Кажете ми какво мислите.

— Прехвърлих в ума си всичко, което ми беше говорил баща ми. Знаете ли, той смяташе, че Ричард Чантри е жив и се намира тук, в града, под друго име. Вярваше, че Чантри наистина е нарисувал онзи портрет на Милдред Мийд. И аз си помислих същото, когато го видях. Нямам претенции да съм експерт като баща ми, но приличаше на картина на Чантри.

— Сигурна ли сте, че мнението на баща ви беше искрено, Паола? Картината би струвала много повече, ако авторът й е Чантри.

— Знам това. И баща ми го знаеше. Затова направи всичко възможно да установи автентичността й. Прекара последните дни от живота си в опити да открие Чантри и да свърже картината с него. Издири дори Милдред Мийд, която живее тук, в града. Тя беше любимият модел на Чантри, въпреки че, естествено, не е позирала за тази картина. Вече е много стара.

— Вие видяхте ли я?

Кимна.

— Баща ми ме заведе да я видя няколко дни преди да го убият. Милдред беше приятелка на майка ми в Аризона и я познавам от дете. Баща ми вероятно смяташе, че моето присъствие ще я накара да говори. Но Милдред не каза почти нищо, когато я посетихме.

— И къде я посетихте?

— Живее в малка къща, тъкмо се нанасяше. Май беше на Магнолия Корт. Между къщите има голяма магнолия.

— Тук в града ли е?

— Да. В центъра. Каза, че я е наела, защото вече трудно ходи. И не говореше много.

— Защо?

— Стори ми се, че се боеше. Баща ми непрекъснато я питаше за Ричард Чантри жив ли е, или не, той ли е рисувал картината. Но тя не искаше да приказва за него. Заяви, че не го е виждала повече от тридесет години, че вероятно е мъртъв и че се надява да е така. Говореше с голямо огорчение.

— Не се учудвам. Чантри може да е убил сина й Уилям.

— А може да е убил и баща ми. Сигурно е успял да докаже авторството на картината и за това е бил убит.

Гласът й бе тих и уплашен. Огледа подозрително палмите и ниската луна, сякаш бяха част от неугледен сценичен декор, скриващ действителния, подобен на джунгла живот. Вкопчи ръце една в друга и ги задърпа в противоположни посоки.

— Трябва да се махна от този град. Полицията не ме пуска, иска да ме използва за свидетел, а дори не ми осигурява закрила.

— Закрила от кого? — запитах аз, въпреки че знаех отговора.

— От Чантри. От кого друг? Той уби баща ми, чувствам го до мозъка на костите си. Но не знам кой е и къде е. Не знам дори как изглежда сега. Би могъл да е всеки мъж, когото срещам на улицата.

Гласът й се повиши. Хората по тротоара взеха да ни заглеждат. Наближихме бар, от чиято отворена врата се разнасяше джаз. Поведох Паола нататък и я настаних на една маса. Залата беше тясна и дълга, прилична на тунел, а оркестърът в далечния край напомняше приближаващ влак.

— Не ми харесва тази музика — рече тя.

— Няма значение. Имате нужда да пийнете нещо.

Тя поклати тъмната си глава.

— Не мога да пия. Алкохолът ме влудява. Същото беше и с баща ми. Каза ми, че затова е минал на наркотици. — Затисна ушите си с ръце и затвори очи. — Трябва да се махна оттук.

Помогнах й да се изправи. Като се дърпаше и блъскаше в мен с некоординирани движения, тя ме последва. Взираше се в хората по улицата с дълбоко недоверие, готова да запищи, ако някой я погледне втори път. Беше на ръба на истерията или на нещо по-лошо.

Хванах я за ръка и бързо тръгнахме по посока на хотела. Тя се дърпаше.

— Не искам да се връщам там. Не ми харесва. По цяла нощ не ме оставят да спя, чукат на вратата ми, мотаят се наоколо и шепнат. Смятат, че всяка жена е тяхна.

— Тогава се преместете.

— Не знам къде да отида. Може би трябва да се върна в галерията. Имам там малка стаичка. Но се страхувам.

— Защото баща ви го няма ли?

— Не. — Тя се сви и потрепери. — Защото може да се върне.

Побиха ме тръпки. Не вярвах напълно, че губи разсъдъка си, но упорито се стремеше към това. Ако продължаваше в този дух, до сутринта щеше да успее.

Поради различни причини се чувствах отговорен за нея. Сключих някаква суеверна сделка със силите, управляващи света, ако имаше такива. Постараех ли се да се погрижа за Паола, може би някой щеше да се погрижи за Бети.

Заведох Паола в „Монте Кристо“, платих й сметката, помогнах й да стегне куфара си и я заведох в колата. Тя подтичваше до мен.

— Къде отиваме?

— Ще ви наема стая в моя мотел. Намира се срещу пристана за яхти и е по-тихо. На ъгъла има денонощен ресторант, ако огладнеете.

— Гладна съм сега — рече тя. — Не съм яла.

Заведох я в ресторанта, купих й сандвич и я регистрирах в мотела. Бимайър можеше да плати сметката й. Тя беше свидетел.

Напуснах мотела, без да се отбивам в стаята си. Но когато излязох на паркинга и понечих да седна в колата, внезапно ме осени безумната идея, че Бети може би ме чака там. Отидох и проверих. Стаята беше празна, леглото не бе докоснато.

Оставаше ми да направя само едно — да разследвам случая, докато ме заведе при нея. Стига да не беше твърде късно. Дано не беше твърде късно.