Рос Макдоналд
Пулсираща вена (19)

Деветнайсета глава

Подкарах на юг, а сетне на изток през пустинята, под разлюляната завеса на сумрака. Движението беше сравнително слабо и напредвах сравнително бързо. Към девет часа пристигнах в Копър Сити и минах покрай огромната земна яма на Бимайър. В угасващата вечерна светлина тя наподобяваше изоставено игрище на великани или на техните деца.

Намерих шерифството и показах разрешителното си на дежурния капитан. Той ми обясни, че шерифът Брадъртън се намира в участъка на север от града, близо до дома си в планината. Извади карта и ми показа как да стигна дотам.

Потеглих на север към планината. Тя сякаш беше издигната от великани, по-едри от онези, изкопали ямата на Бимайър. С приближаването ми към нея все по-голяма част от нощното небе изчезваше зад грамадата.

Стигнах до югоизточния й край по път, който се виеше между планината отляво и пустинята отдясно. Нямаше никакво движение. Тъкмо започнах да се чудя дали не съм се изгубил, когато стигнах до група къщи с осветени прозорци.

Една от къщите се оказа участъкът на шерифа. Другите бяха малък мотел и бакалски магазин с бензинова колонка отпред. На павираната площ пред сградите имаше паркирани коли, включително и няколко полицейски.

Оставих наетата от мен кола до тях и влязох в участъка. Дежурният офицер ме огледа внимателно и накрая призна, че шерифът е в съседния бакалски магазин. Отидох там. Задната половина на магазина бе потънала в дим от пури. Няколко мъже с широкополи шапки пиеха бира от консервени кутии и играеха билярд на маса с набръчкана и покрита с петна покривка. Жегата беше потискаща.

Към мен приближи потен плешив мъж с престилка, която някога е била бяла.

— Ако искате да пазарувате, вече е затворено.

— Искам само една бира. Ако може и малко сирене.

— Е, това мога да ви дам. Колко сирене?

— Четвърт кило.

Донесе ми бирата и сиренето.

— Долар и половина.

Платих му.

— Каньонът Чантри някъде наблизо ли е?

Той кимна.

— След втория разклон вляво, на около два километра северно оттук. Ще продължите нагоре още десетина километра, докато стигнете кръстовище. Ще завиете наляво и след около три-четири километра сте в каньона. Да не сте от хората, които го обитават сега?

— Какви хора?

— Забравих как се наричат. Ремонтират старата къща, искат да я превърнат в някаква религиозна обител. — Извърна се към дъното на магазина и повиши глас: — Шерифе? Как се казват онези хора, дето се нанесоха в каньона Чантри?

Един от играчите на билярд опря щеката на стената и се приближи към нас, а лъснатите му ботуши сякаш подритваха сянката, която се движеше пред него. Наближаваше шестдесетте, имаше посивели мустаци на военен. На гърдите му святкаше шерифска значка. Очите му имаха подобен блясък.

— Братство на взаимната любов — ми рече той. — Тях ли търсите?

— Не. Търся Милдред Мийд. — Показах му разрешителното си.

— Сбъркали сте щата, мистър. Милдред продаде къщата преди около три месеца и замина за Калифорния. Каза ми, че повече не може да понася самотата. Обясних й, че тук има приятели, и това е самата истина, но тя искаше да прекара последните си дни сред близките си в Калифорния.

— Къде в Калифорния?

— Не ме уведоми. — Шерифът се притесни.

— Как се казват близките й?

— Не знам.

— Роднини ли е имала предвид?

— Милдред не ми спомена. Винаги е била сдържана по отношение на семейството си. Същото казах и на младата двойка, която мина оттук преди известно време.

— Млад мъж и момиче в син форд ли?

Шерифът кимна.

— Точно те. С вас ли са?

— Надявам се да ги настигна.

— Вероятно ще ги откриете горе в каньона. Тръгнаха преди залез-слънце. Предупредих ги, че рискуват да бъдат приобщени към новата вяра. Не знам в какво точно вярват ония от взаимната любов, но вярата им е доста силна. Един от новопокръстените ми призна, че е предал всичко, което е притежавал, на организацията и че яко са го обработили. Сякаш си печатат парите. Знам, че са платили на Милдред над сто хиляди. Това, разбира се, включва и мястото. Тъй че дръжте си здраво портфейла.

— Ще ви послушам, шерифе.

— Между другото казвам се Брадъртън.

— Лу Арчър.

Ръкувахме се. Поблагодарих му и тръгнах към изхода. Той ме последва навън. След задимения магазин нощта ми се стори ясна и необятна. Постояхме малко, без да говорим. Открих, че започва да ми се нрави въпреки доста престорената си сърдечност.

— Не искам да любопитствам — обади се той, — но съм много привързан към Милдред. И не само аз, а и много от моите съграждани. Винаги е била щедра, що се отнася до пари и услуги. Може би твърде щедра, не знам. Надявам се, че няма неприятности в Калифорния.

— И аз.

— Вие сте частен детектив там, нали?

Потвърдих.

— Можете ли да ми кажете защо я търсите?

— Всъщност не търся Милдред, а мъжа и момичето, които преди малко са разпитвали за нея. Не са се върнали от планината, нали?

— Не вярвам.

— Това единственият път ли е?

— Ако искат, могат да слязат от другата страна, откъм Тумбстоун. Но аз ги предупредих, че пътят е лош и ще им бъде трудно през нощта. Бягат ли от нещо?

— Ще мога да ви отговоря по-добре, след като поговоря с тях.

Погледът на Брадъртън се изостри.

— Не сте от приказливите, мистър Арчър.

— Родителите на момичето ме наеха.

— И аз се запитах дали не е избягало.

— Това е силно казано. Но смятам да го върна вкъщи.

Остави ме да поема сам към планината. Последвах указанията на магазинера и се озовах в горния край на каньона, чиито отвор ограждаше, като в рамка далечните светлини на Копър Сити. В каньона имаше няколко осветени сгради. Най-високата и най-голямата от тях беше каменна къща, с островръх покрив и просторна веранда отпред.

Пътят, който водеше към нея, беше препречен от решетъчна врата. Когато излязох от колата да я отворя, дочух гласове, идващи откъм верандата — пееха песен, която никога не бях чувал. Припевът беше нещо за последното сражение и края на света. Извисилите гласове хора, застанали на приличната на палуба веранда, ми напомняха пасажери, пеещи химни на потъващ кораб.

Старият син форд на Фред Джонсън беше паркиран на чакълестата пътека пред мен. От мотора му капеше масло като от рана. Когато се приближих, Фред се измъкна отвътре и закрачи несигурно в светлината на фаровете ми. Мустаците му бяха мокри, и щръкнали, по брадата му имаше кръв. Не ме позна.

— Неприятности ли имате?

Той размърда подпухналите си устни:

— Да. Вкараха вътре момичето ми. Искат да го покръстят.

Химнът замря на половин дума, сякаш потъващият кораб изведнъж бе пропаднал под водата. Пеещите слязоха от верандата и се насочиха към нас. Някъде от вътрешността на сградата се извиси глас на момиче, в който звучеше уплаха.

Фред трепна.

— Това е тя.

Тръгнах към багажника да си взема пистолета, но се сетих, че съм с наета кола. Междувременно двамата с Фред се оказахме заобиколени от десетина брадати мъже в раса. Няколко жени с дълги поли стояха отстрани и ни наблюдаваха със студени очи.

Най-старшият мъж — на средна възраст, се обърна към мен с монотонен глас:

— Смущавате вечерната ни служба.

— Съжалявам. Трябва ми мис Бимайър. Аз съм правоспособен частен детектив, нает от родителите й. Шерифът на областта знае, че съм тук.

— Ние не признаваме неговата власт. Това е свещена земя, осветена от нашия вожд. Единствената власт, пред която се прекланяме, е гласът на планините, небето и на собствената ни съвест.

— Кажете на съвестта си да ви нареди да отидете и да доведете вожда си.

— Дръжте се по-почтително. Той изпълнява важна церемония.

Гласът на момичето отново се издигна. Фред се насочи към него и аз го последвах. Мъжете в раса се сближиха и образуваха плътна преграда на пътя ни.

Отстъпих назад и извиках:

— Хей, вожде! Ела тук, по дяволите!

Той се появи на верандата — побелял мъж в черно расо, който изглеждаше като заслепен или ударен от мълния. Тръгна към нас със студена, яростна усмивка. Неговите последователи му сториха път.

— Благославям ви — рече той на тях, а на мен: — Кой сте вие? Чух, че ме ругаете и проклинате. Не мога да приема това не толкова заради себе си, колкото заради Силата, която представлявам.

Една от жените простена от благоговение и възторг. Падна на колене върху чакъла и целуна ръка на вожда. Аз отвърнах:

— Трябва ми мис Бимайър. Работя за баща й. Тази къща навремето е била негова.

— Но сега е моя? — каза той и сетне се поправи: — Сега е наша. Вие се натрапвате.

Брадатите мъже изръмжаха едновременно в знак на съгласие. Най-старият между тях се обади:

— Ние платихме много пари за това място. То е нашето убежище от размирните времена. Не искаме да го омърсяват кохортите на дявола.

— Тогава доведете мис Бимайър тук.

— Бедното дете се нуждае от помощта ми — заяви вождът. — Тя е вземала наркотици. Затънала е в тревоги, пропада за трети път.

— Няма да я оставя тук.

Фред изхлипа от безсилие, мъка и гняв.

— И аз им казах това. Но те ме набиха.

— Вие сте й давали наркотици — упрекна го вождът. — Тя ми каза, че сте й давали наркотици. Моя отговорност е да я пречистя от този навик. Почти всички от паството ми са вземали наркотици в миналото. Самият аз бях грешник, но в друга насока.

— Смея да твърдя, че още сте такъв — подхвърлих аз, — или може би не смятате отвличането за грях?

— Тя е тук доброволно.

— Искам да го чуя от самата нея.

— Добре тогава — рече той и се обърна към последователите си: — Пуснете ги да се доближат до жилището.

Слязохме по алеята към къщата. Брадатите мъже заобиколиха Фред и мен, но без да ни докосват. Все пак усетих мириса им. Воняха на съсирени надежди, отровни страхове, гранясала невинност и неумити подмишници.

Оставиха ни отвън на верандата. През отворената врата зърнах, че вътре се прави ремонт. Централният вестибюл бе превърнат в обща спалня, с подредени до стените нарове на два етажа. Зачудих се колко ли вярващи смята да събере вождът и колко ли от тях ще му заплатят за нара, расото и спасението, които щеше да им осигури.

Вождът изведе Дорис от една вътрешна стая с врата към вестибюла. Последователите му ме пуснаха до входа и ние се вгледахме един в друг. На вид беше бледа, изплашена и нормална.

— Трябва ли да ви познавам? — обърна се тя към мен.

— Името ми е Арчър. Вчера се срещнахме в апартамента ви.

— Съжалявам, не си спомням. Мисля, че вчера бях упоена.

— И аз мисля така, Дорис. Как се чувствате сега?

— Малко замаяна — отговори тя. — Снощи в колата почти не съм спала. А откакто съм тук, те ме оставят на мира. — Прозя се продължително.

— В какъв смисъл?

— Молят се за мен. Искат да остана при тях. Дори и без пари. Това ще допадне на баща ми, да не плаща за мен. — Усмихна се унило с крайчеца на устата си.

— Не смятам, че баща ви има такова отношение към вас.

— Не го познавате.

— Познавам го все пак.

Тя се намръщи.

— Баща ми ли ви изпрати след мен?

— Не. Тръгнах горе-долу на своя глава. Но майка ви ми плаща. Тя иска да се върнете. Той също.

— Не мисля, че наистина го искат — каза момичето. — Може би смятат, че е така, но всъщност не е.

Фред проговори зад гърба ми:

— Аз те искам, Дорис.

— Може би да, може би не. Може пък аз да не те искам. — Изгледа го с хладно, недружелюбно кокетство. — Във всеки случай ти никога не си искал мен. Искаше картината, която купиха родителите ми.

Фред наведе глава към пода на верандата. Вождът пристъпи между момичето и нас. Изражението на лицето му представляваше сложна смесица от екзалтирана мистика и търгашеска алчност. Ръцете му трепереха от нервност.

— Сега вярвате ли ми? — рече той. — Дорис иска да остане при нас. Родителите й са я пренебрегнали и отблъснали. Приятелят й е лицемер. Тя може да разпознае истинските си приятели, когато ги срещне. Иска да живее с нас в Братството на взаимната любов.

— Вярно ли е, Дорис?

— Предполагам — отвърна тя със слаба несигурна усмивка. — Защо поне да не опитам? Знаете ли, вече съм идвала тук. Баща ми ме водеше, когато бях малка. Посещавахме мисис Мийд. Те двамата… — Прекъсна изречението и покри с ръка устата си.

— Те двамата какво, Дорис?

— Нищо. Не ми се говори за баща ми. Искам да остана тук и да се оправя. Душевно не съм добре.

Само диагнозата й прозвуча като папагалско повторение на нещо, което скоро й бяха казали. За съжаление звучеше и като истина.

Изпитах силно желание да я отведа от братята. Не ми харесваха нито те, нито вождът им. Преценката на момичето не ми вдъхваше доверие. Но тя познаваше живота си по-добре, отколкото аз бих успял да го опозная някога. Дори за мен беше ясно, че в него нещо куца.

— Не забравяйте, че винаги можете да промените решението си — настоях. — Можете да го промените още сега.

— Не искам да го променям сега. За какво? — запита тя навъсено. — От една седмица насам за първи път съм наясно какво правя.

— Благославям те, дете мое — възкликна вождът. — Не се тревожи, ще се грижим добре за теб.

Дощя ми се да му натроша кокалите, но нямаше смисъл. Обърнах се и тръгнах към колата. Чувствах се съвсем дребен, смазан от планината.