Рос Макдоналд
Пулсираща вена (18)

Осемнайсета глава

Къщата му се намираше на границата с пустинята, в подножието на планината, която се мержелееше пред очите ми дълго преди самолетът да кацне. Беше едноетажна, застроена върху широка площ и заобиколена с естествена ограда от нискорасли дървета. Приличаше на миниатюрно укрепление. Денят преваляше, но още беше горещо!

Лашман отвори дворната врата и излезе да ме посрещне. Лицето му бе дълбоко набраздено, бялата му коса се точеше на фитили по раменете. Носеше избелели сини джинси и подпетени кожени чехли. Очите му бяха сини, избелели, подобно на панталоните, от прекалено много слънце.

— Вие ли сте мистър Арчър?

— Да. Много любезно от ваша страна, че ми разрешихте да дойда.

Колкото и непринуден да изглеждаше старецът, нещо в него ми налагаше да бъда официален. Ръката, която ми подаде, беше цялата на буци от артрит и зацапана с бои.

— Как е Фред Джонсън?

— Изглеждаше много уморен — каза Лашман. — Но и развълнуван. Силно възбуден.

— От какво?

— Искаше много да разговаря за Милдред Мийд. Във връзка с предполагаемото й позиране за някаква картина. Каза ми, че работи в Музея на изкуствата в Санта Тереза. Вярно ли е?

— Да. А момичето?

— Беше много мълчаливо. Май не каза нито дума. — Лашман ми хвърли въпросителен поглед, на който аз не отговорих. — Влезте.

Поведе ме през двора към ателието си. Огромен прозорец гледаше към хоризонта на пустинята. На статива имаше портрет на жена. Беше недовършен, може би току-що започнат. Петната боя изглеждаха пресни, а недооформените черти на жената напомняха лицето на Милдред Мийд, изплувало от забравата на миналото. До статива, на маса, чиито плот бе покрит с кора от стари засъхнали бои, лежеше правоъгълна палитра с проблясващи цветни петна по нея.

Лашман се приближи до мен, докато разглеждах картината.

— Да, това е Милдред. Започнах я току-що, след разговора ни по телефона. Дощя ми се да я нарисувам още веднъж. А аз съм на възраст, на която внезапните прищевки трябва да се изпълняват веднага.

— На живо ли я рисувате?

Той ме погледна проницателно.

— Милдред не е била тук, ако ме питате за това. Не е стъпвала близо двадесет години. Струва ми се, че ви го казах по телефона — отбеляза педантично.

— Доколкото разбирам, вие сте я рисували често, нали?

— Беше любимият ми модел. Живя с мен дълго време с известни прекъсвания. След това се премести на другия край на щата. Оттогава не съм я виждал. — Говореше с гордост, носталгия и съжаление. — Друг мъж й направи предложение, което тя сметна за по-добро. Не я упреквам. Започваше да остарява. А и трябва да си призная, че не се отнасях добре с нея.

Думите му предизвикаха леко трептене в мозъка ми. И аз бях имал жена и я загубих, но не заради друг мъж, а заради самия себе си.

— Още ли живее в Аризона? — запитах аз.

— Мисля, че да. Миналата година получих картичка за Коледа. Това е последната ми вест от нея. Честно казано, бих искал да я видя пак, въпреки че и двамата сме толкова стари.

— Къде точно живее Милдред сега?

— В каньона Чантри, в планината Чирикахуа. Близо до границата с Ню Мексико.

Нарисува ми с парче въглен опростена карта на Аризона и ми показа как да стигна до каньона Чантри, който беше в югоизточния ъгъл на щата.

— Преди около двадесет години Бимайър й купи къщата на Чантри и оттогава живее там. Винаги е искала тая къща — много повече къщата, отколкото човека.

— Искате да кажете повече от Джак Бимайър?

— И повече от Феликс Чантри, който построи този дом и разработи медната мина. Беше влюбена в къщата на Феликс Чантри и в медната му мина дълго преди да се влюби във Феликс. Казвала ми е, че мечтата на живота й е да живее в къщата на Чантри. Стана негова любовница и дори му роди незаконен син. Но той не я допусна да живее в къщата, докато беше жив. Остана при съпругата си и при законния си син.

— Това е Ричард, нали? — запитах аз.

Лашман кимна.

— Той израсна много като художник. Не мога да не го призная, макар че мразех баща му. Ричард Чантри имаше истински талант, въпреки че не го използва напълно. Липсваше му твърдост да отстоява на своето. За тази работа наистина е нужна твърдост.

В следобедната светлина, която нахлуваше през прозореца, той самия — леко наведен, с набраздено от бръчки лице — приличаше на бронзов паметник, олицетворяващ тази добродетел.

— Смятате ли, че Ричард Чантри е жив?

— Младият Фред Джонсън ми зададе същия въпрос. Ще ви дам същия отговор. Смятам, че Ричард вероятно е мъртъв, мъртъв като брат си, но това няма значение. За художник, изоставил работата по средата на кариерата си, както очевидно стори Ричард, е по-добре да не живее. Предполагам, че самият аз ще умра в деня, в който спра да работя. — Мисълта на стареца непрекъснато се връщаше към собствената му смърт, която едновременно го примамваше и отблъскваше. — И това ще бъде един щастлив край, както казваха някога.

— А какво е станало с извънбрачния син на Феликс Чантри и Милдред?

— Уилям? Умря съвсем млад. Познавах Уилям и го обичах. Той и майка му живяха с мен няколко години с известни прекъсвания. Дори носеше името ми, когато учеше в художественото училище тук, в Тусон. Но когато отиде в армията, взе името на майка си. Нарече се Уилям Мийд и умря под това име.

— През войната ли загина?

Лашман промълви:

— Уилям умря като военен, но беше в отпуска, когато стана това. Намериха го в пустинята пребит до смърт недалеч от мястото, където сега живее майка му.

— Кой го е убил?

— Не можаха да установят. Ако са ви нужни повече сведения, свържете се с шерифа Брадъртън в Копър Сити. Той разследваше случая, а може би го обърка. Така и не научих всички факти по убийството. Милдред се върна тук, след като беше идентифициран трупът на Уилям, и не продума повече от седмица. Знам какво изпитваше. Уилям не ми беше никакъв и дълго време не го бях виждал, но го чувствах като син. — Старецът млъкна за момент и след това продължи: — Канех се да го направя художник. В действителност ранните му работи бяха по-добри от тези на брат му Ричард, а Ричард му направи огромния комплимент да го имитира. Но все пак Уилям беше този, който нахрани червеите. — Той сърдито се обърна с лице към мен, сякаш бях върнал смъртта в дома му. — Аз самият скоро ще храня червеите. Но преди това възнамерявам да нарисувам Милдред още веднъж. Предайте й това.

— Защо не й го кажете сам?

— Може би ще го сторя.

Лашман започваше да показва признаци на желание да се отърве от мен, преди да е угаснала следобедната светлина. Непрекъснато гледаше през прозореца. Преди да си тръгна, му показах снимката на картината, която Фред беше взел от Бимайърови.

— Това Милдред ли е?

— Да, тя е.

— Можете ли да кажете кой я е нарисувал?

— Не мога да бъда сигурен. Не и от малка черно-бяла снимка.

— Прилича ли ви на творба на Ричард Чантри?

— Мисля, че да. Всъщност дори малко напомня моите ранни творби. — Хвърли ми остър, донякъде сериозен, донякъде развеселен поглед. — Досега не бях разбрал колко силно съм повлиял на Чантри. Сигурно е, че който и да е рисувал картината, непременно е гледал моите ранни портрети на Милдред Мийд. — Погледна нарисуваната глава на триножника, сякаш тя можеше да потвърди изявленията му.

— Да не сте я рисували вие?

— Не. Аз съм по-добър художник.

— По-добър от Чантри?

— Мисля, че да. Разбира се, аз не съм забягвал никъде. Стоях си тук и работех. Не съм широко известен като изчезналия художник. Ала устоях, за разлика от него, затова и картините ми ще устоят по-дълго на времето от неговите. Тази, която рисувам сега, ще ги надживее.

Гласът на Лашман бе гневен и млад. Лицето му се зачерви. И на стари години той продължаваше да се сражава със семейство Чантри за Милдред Мийд.

Взе четката, сякаш беше оръжие, и се обърна към недовършения портрет.