Рос Макдоналд
Пулсираща вена (12)

Дванайсета глава

Отидох в стаята на сестрите и запитах за мисис Джонсън. Дежурната беше жена с жълтеникаво кокалесто лице и неприветливи обноски.

— В болницата работят няколко жени с фамилия Джонсън. Малкото й име Сара ли е?

— Да. Името на съпруга й е Джери или Джерард.

— Защо не казахте веднага? Опасявам се, че мисис Джерард Джонсън вече не работи в тази болница. — Говореше с преднамерено официален тон като съдебен служител, произнасящ присъда над мисис Джонсън.

— От нея знам, че работи тук.

— Значи ви е излъгала. — Жената усети грубостта на думите си и ги посмекчи: — Или може би не сте се разбрали. В момента работи в един старчески дом надолу по шосето.

— Знаете ли името му?

— Казва се „Ла Палома“ — изрече тя с отвращение.

— Благодаря. Защо я уволниха оттук?

— Не съм казвала, че е уволнена. Разрешиха й да напусне. Както и да е, не съм упълномощена да обсъждам случая. — При все това сякаш не й се щеше да си отивам. — От полицията ли сте?

— Аз съм частен детектив, сътрудник на полицията.

Извадих портфейла си и й показах разрешителното. Тя ми се усмихна, като че ли беше огледало.

— Пак ли е загазила?

— Надявам се, че не.

— Продължава ли да краде наркотици?

— Да кажем, че просто я проучвам. Кога напусна работата си тук?

— Миналата седмица. Разрешиха й да напусне, без да впишат случая в досието й. Но настояха да се махне.

— Въпросът бе решен веднага. В джоба й намериха хапчета. Аз присъствах, когато я претърсваха. Само какъв език държа на старшата сестра!

— Какъв?

— О, не мога да повторя такива неща.

Лицето й пламна, сякаш й бях направил неприлично предложение. Изгледа ме с внезапна неприязън, може би смутена от собствената си възбуда. Завъртя се на пети и излезе.

Минаваше полунощ. Намирах се в болницата от толкова дълго време, че започвах да се чувствам като пациент. Излязох през друга врата. Не исках да виждам пак капитан Макендрик, нито Първис, нито Паола, нито кой да е от мъртъвците.

На идване бях забелязал табела към „Ла Палома“ и имах представа къде е старческият дом. Отправих се с колата натам. По пътя минах покрай тъмна редица от лекарски приемни, общежития за медицински сестри и няколко жилищни квартала за по-бедните прослойки на средната класа. Всички сгради бяха едноетажни и строени преди войната. Между къщите и шосето имаше тесен парк с дъбови дървета. Под тях в коли със запотени стъкла се бяха приютили няколко закъснели любовни двойки.

Едноетажният комплекс „Ла Палома“ беше разположен край шосето като бензиностанция. Когато влязох и затворих зад себе си тежката входна врата, шумът на нощното автомобилно движение избледня и се превърна в глух откъслечен тътен като от далечен прибой. Тук се чуваха непосредствените местни шумове — хъркане, въздишки и неясни, неразгадаеми жалби.

Зад мен се приближиха приглушени стъпки. Принадлежаха на млада, хубава, тъмнокожа медицинска сестра.

— Твърде късно е за посещения — рече тя. — Затворили сме за през нощта.

— Искам да видя една ваша служителка, мисис Джонсън.

— Ще се опитам да я намеря. Много често я търсят. Вие сте вторият й посетител тази вечер.

— Кой беше другият?

Тя помълча, сетне запита:

— Да не сте мистър Джонсън?

— Не. Просто приятел.

— Е, другият беше синът й, чешит с рижави мустаци. Голяма врява вдигна, преди да го изхвърля оттук. — Отправи ми тежък, но не и недружелюбен поглед. — Надявам се, че поне вие не възнамерявате да вдигате врява.

— Твърде далеч съм от такова намерение. Дори обратното, искам да въдворя ред.

— Добре. Ще я извикам. Но моля ви, пазете тишина! Тук спят хора.

— Разбира се. И за какво беше врявата?

— Както винаги за пари.

— Невинаги — казах аз. — Понякога е и за любов.

— И тя фигурира. В колата му имаше блондинка.

— Не всички имаме такъв късмет.

Погледът й леко се втвърди, за да отблъсне намека ми, в случай че правех такъв.

— Ще извикам Сара.

Мисис Джонсън дойде, пристъпвайки неохотно. Беше плакала и очите й изглеждаха подпухнали.

— Какво искате? — Гласът й прозвуча, сякаш й бе останало съвсем малко за даване.

— Бих искал да поговорим няколко минути.

— И така съм изостанала с работата си. Искате да ме уволнят ли?

— Не. Все пак аз съм частен детектив.

Погледът й се зарея из тъмното малко преддверие и се спря на входната врата. Пълното й тяло се напрегна, сякаш се готвеше да побегне към шосето. Застанах между нея и вратата.

— Има ли къде да седнем за няколко минути на спокойствие?

— Има. Но ако загубя работата си, вие ще отговаряте.

Въведе ме в претрупана с разнородни мебели приемна и запали лампион с мъждива светлина. Седнахме един срещу друг под лампиона, коленете ни почти се допираха. Тя подръпна надолу бялата си силонова пола, сякаш допирът с мен можеше да я оскверни.

— Какво искате от мен? И не ме заблуждавайте повече, че сте журналист. От самото начало разбрах, че сте полицай.

— Трябва ми вашият син Фред.

— И на мен. — Повдигна тежките си рамене и ги отпусна. — Сериозно съм разтревожена за Фред. Цял ден не съм го виждала.

— Бил е тук тази вечер. Защо?

За момент остана мълчалива, но не и пасивна. Лицето й издаваше трескава дейност, сякаш преглъщаше лъжата и евентуално обмисляше нова.

— Искаше пари. Това не е нещо ново. И не е престъпление да иска пари от майка си. Не му помагам за първи път. Винаги ми ги връща веднага щом може.

Прекъснах тази словесна димна завеса.

— Хайде, хайде, мисис Джонсън. Фред има неприятности. Кражбата на картина е сериозно прегрешение. Отвлеченото момиче утежнява злодеянието.

— Не е отвличал момичето. Това е лъжа, гадна лъжа. Тя тръгна с него доброволно. Дори е вероятно идеята да е най-вече нейна… От известно време се е лепнала за Фред. А ако онази чернилка ви е разправяла нещо друго, тя лъже. — Жената размаха юмрук към вратата, през която беше изчезнала тъмнокожата сестра.

— А картината, мисис Джонсън?

— Каква картина?

— Картината, която Фред открадна от къщата на Бимайърови.

— Той не я е откраднал. Просто я е взел за известно време да я провери. Занесъл я е в музея и там са я откраднали.

— Фред ми каза, че е била взета от вашия дом.

Тя поклати глава.

— Изглежда, не сте го разбрали. Взета е от подземието на музея. Отговорността е тяхна.

— На тази версия ли се спряхте с Фред?

— Това е истината, тъй че е естествено да се спрем на нея. Фред е честен до мозъка на костите си. Щом не можете да го разберете сам, значи умът ви е извратен. Твърде често сте общували с непочтени хора.

— Това е вярно — съгласих се аз. — И мисля, че тъкмо вие самата сте от тях.

— Няма да стоя тук и да слушам обидите ви.

Стараеше се да събуди гнева си, но все не успяваше. През деня й се беше насъбрало много, а нощта се възправяше над нея като бавно надигаща се вълна. Загледа се в сплетените си една в друга ръце и скри лице в тях. Не се разрида, не заплака и не каза нито дума. Но мълчанието й сред приглушените звуци на шосето кънтеше като самото отчаяние.

След малко вдигна глава и ме загледа доста спокойно.

— Време е да се връщам на работа.

— Никой не ви надзирава.

— Може би не, но ако сутринта нещо не е в ред, ще хвърлят вината върху мен. В това скапано място сме само две жени.

— Мислех, че работите в болницата.

— Преди работех. Скарах се с една от старшите сестри.

— Искате ли да ми разкажете за това?

— Не е важно.

— Тогава ми го разкажете, мисис Джонсън.

— Защо? Имам си достатъчно грижи на главата и без вас.

— А може би и угризения на съвестта си?

— Това е работа между мен и моята съвест. Няма нужда вие да я успокоявате.

Седеше неподвижна като камък. Любувах й се, както бих се любувал на статуя, без да се интересувам от миналото й. Но мълчанието не ме устройваше. Случаят, започнал с дребна кражба, започваше да въвлича във водовъртежа си човешки съдби. Двама мъже бяха мъртви, а момичето на Бимайър беше изчезнало в мрака.

— Мисис Джонсън, къде отидоха Фред и мис Бимайър?

— Не знам.

— Не го ли попитахте? Не бихте му дали пари, ако не знаехте какво възнамерява да прави с тях.

— Все пак му дадох.

— Мисля, че лъжете.

— Мислете си — рече тя почти весело.

— И при това не за първи път. Излъгахте ме вече няколко пъти.

Очите й светнаха от интерес и от превъзходството, което изпитват лъжците към жертвите на своите лъжи.

— Например напуснали сте болницата, защото са ви заловили да крадете наркотици. А вие ми казахте, че сте имали разправия със старшата сестра.

— Заради наркотици — вметна бързо тя. — Сметката им не излизаше. Обвиниха мен.

— И вие не бяхте виновна?

— Разбира се, че не. За каква ме смятате?

— За лъжкиня.

Тя заплашително се размърда, но не стана.

— Продължавайте да ме обиждате. Свикнала съм. Нищо не можете да докажете.

— На наркотици ли сте в момента?

— Не вземам наркотици.

— Никакви?

— Никакви.

— Тогава за кого ги крадяхте? За Фред ли?

Изписа на лицето си подобие на усмивка и успя да изтръгне от себе си висок, безизразен кикот. Ако го бях чул, без да видя кой го издава, щях да я взема за буйно младо момиче. Запитах се дали не се чувства така по отношение на сина си.

— Защо Фред взе картината, мисис Джонсън? Да я продаде и да купи наркотици ли?

— Той не употребява наркотици.

— Тогава да ги купи за мис Бимайър?

— Каква глупост. Тя е богата и независима.

— Затова ли Фред се интересува от нея?

Тя се наклони напред с ръце на коленете, трезва и страшно сериозна. Жената, която се кикотеше преди минута, беше погълната от тялото й като призрачна еманация.

— Не познавате Фред. Никога няма да го опознаете, липсва ви способността да вниквате у хората. Той е добър човек. Чувства се като брат на момичето на Бимайърови, като по-голям брат.

— И къде заведе баткото своята сестричка?

— Не ставайте гаден.

— Искам да науча къде са или къде отиват. Знаете ли?

— Не, не знам.

— Не бихте им дали пари за път, ако не знаехте къде отиват.

— Кой каза, че съм им дала?

— Аз казвам.

Тя сви ръце в юмруци и заудря с тях по коленете си, покрити от бялата изкуствена материя.

— Ще убия оная чернилка.

— На ваше място не бих го направил, мисис Джонсън. Ще ви пратят в Корона.

Тя се ухили неприятно.

— Пошегувах се.

— Избрахте лоша тема в лошо време. Тази вечер бе убит човек на име Пол Граймс.

— Убит?

— Пребит до смърт.

Мисис Джонсън се свлече настрани и падна на пода. Не помръдна, докато тъмнокожото момиче, което извиках на помощ, не напръска с вода лицето й. Тежко дишайки, тя стана и заопипва косата си.

— Какво правите? Развалихте ми прическата.

— Припаднахте — обясних аз.

Тя поклати глава и леко залитна. Другата сестра я прегърна през раменете и я задържа.

— По-добре седни, мила. Наистина беше в безсъзнание.

Но мисис Джонсън остана на крака.

— Какво се случи? Удари ли ме някой?

— Аз ви ударих с една новина. Тази вечер Пол Граймс бе пребит до смърт. Намерих го на улицата, недалеч оттук.

Лицето на мисис Джонсън за момент загуби всякакъв израз, а после замръзна в навъсена маска на недоумение.

— Кой е той?

— Търговец на картини от Аризона. Той е продал онази картина на Бимайърови. Познавате ли го?

— Как казахте, че е името му?

— Пол Граймс.

— Никога не съм го чувала.

— Тогава защо припаднахте, като ви казах, че е убит?

— Не съм. От време на време получавам такива припадъци. Те не значат нищо.

— По-добре да ви заведа вкъщи.

— Не! Ще изгубя работата си. Не мога да допусна това, нямам други средства.

С наведена глава и леко превити рамене, тя се обърна и се запъти към отделението. Последвах я.

— Накъде тръгна Фред с момичето на Бимайърови? Не отговори, дори не даде вид, че е чула въпроса ми.