Рос Макдоналд
Пулсираща вена (10)

Десета глава

Отидох в салона. Колекционерът Артър Плантър стоеше пред една от картините на стената с гръб към гостите. Когато го заговорих, той нито се обърна, нито ми отговори само високото му мършаво тяло леко се вдърви. Повторих името му:

— Мистър Плантър?

Той неохотно се извърна от картината, която представляваше портрет на мъж.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър?

— Аз съм частен детектив…

— Наистина? — Бледите тесни очи на слабото му лице ме гледаха без интерес.

— Познавате ли Пол Граймс?

— Не бих казал, че го познавам. Работил съм малко с него. — Стисна устни, сякаш споменът имаше горчив вкус.

— Е, вече няма да работите — заявих аз с надеждата шокът да го направи по-разговорлив. — Тази вечер той беше убит.

— Подозирате ли ме? — Гласът му беше сух и отегчен.

— В никакъв случай. В колата му бяха намерени няколко картини. Не бихте ли погледнали една от тях?

— С каква цел?

— Може би идентификация.

— Така и предположих — заяви той уморено. — Въпреки че предпочитам това. — Посочи мъжкия портрет на стената.

— Кой е?

— Нима не знаете? Ричард Чантри — това е единственият му голям автопортрет.

Вгледах се по-внимателно в картината. Главата приличаше на лъвска, с чорлава светлокестенява коса, гъста брада, отчасти прикриваше почти женствените устни, очите имаха цвета на изумруди. Излъчваше сила.

— Познавахте ли го? — запитах Плантър.

— Много добре. В известен смисъл съм един от откривателите му.

— Вярвате ли, че е още жив?

— Не знам. Искрено се надявам. Но ако е жив и работи, не разпространява картините си.

— Защо ли е изчезнал по този начин?

— Не знам — повтори Плантър. — Струва ми се, че беше човек, който живее на фази, като луната. Може би просто е стигнал до края на тази си фаза. — Плантър огледа малко презрително хората в салона. — Картината, която искате да видя, от Чантри ли е?

— Не знам. Може би вие ще ми кажете.

Заведох го до автомобила си и в светлината на фаровете му показах малкия морски пейзаж, който бях взел от колата на Пол Граймс. Той го пое от ръцете ми извънредно внимателно, сякаш да ми покаже как се борави с картина, но коментарът му гласеше:

— Опасявам се, че е доста слаба. Положително не е Чантри, ако ме питате това.

— Имате ли представа кой би могъл да я нарисува?

Той се замисли.

— Би могло да е работа на Джейкъб Уитмор. Ако е така, е ранен Уитмор, с типичната му тромава показност. Страхувам се, че кариерата на клетия Джейкъб отразява историята на модерното изкуство с цяло поколение назад. Изживя периода на сюрреализма и тъкмо когато взе да открива символизма, умря.

— Кога умря?

— Вчера. — Плантър сякаш изпита удовлетворение, че успя да ме смае. — Чух, че се къпал в морето при Сикамор Пойнт и получил инфаркт. — Погледна замислено картината в ръцете си. — Чудно ми е какво е смятал да прави с нея Пол Граймс. Цените на добрите художници често се покачват след смъртта им. Но Джейкъб Уитмор не беше добър художник.

— Напомня ли в работите си на Чантри?

— Не. Не. — Очите на Плантър се вгледаха в лицето ми. — Защо?

— Чувал съм, че Пол Граймс не би се поколебал да продава фалшификати на Чантри.

— Разбирам. Е, трудно би продал това като Чантри. То не е приемливо дори за Уитмор. Както сам виждате, картината не е завършена. — Плантър добави с преднамерено жестока духовитост: — Отмъстил си е предварително на морето, като го е нарисувал лошо.

Загледах се в замазаните, хаотични синьо-зелени петна на недовършения пейзаж. Колкото и слаб да бе той, обстоятелството, че художникът е умрял в същото море, му придаваше някаква дълбочина и значимост.

— Не споменахте ли, че е живял на Сикамор Пойнт?

— Да. Намира се до плажа, на север от студентското градче.

— Има ли семейство?

— Имаше приятелка — рече Плантър. — Всъщност, тя ми се обади днес. Искаше да отида да видя картините, които е оставил. Разбрах, че ги продава евтино. Честно казано, не бих купил нищо, колкото и да струва.

Върна ми картината и ми обясни как да намеря мястото. Влязох в колата и подкарах на север към Сикамор Пойнт покрай университета.

Приятелката на Джейкъб Уитмор беше печална блондинка в доста късен етап на девическата възраст. Живееше в едно от бунгалата, разхвърляни по пясъчната основа на носа. Открехна вратата едва-едва и ме заоглежда през тесния отвор, сякаш можех да й донеса второ нещастие.

— Какво искате?

— Интересувам се от картини.

— Голяма част вече ги няма. Продадох ги. Джейк вчера се удави, предполагам, че знаете. Остави ме без пукната пара.

Гласът й тежеше от скръб и негодувание. Черното й настроение, изглежда, бе пропълзяло от мозъка в корените на косите й. Погледна покрай мен към морето, където почти невидимите вълни се редуваха като добре отмерени мигновения от вечността.

— А мога ли да вляза и да поразгледам?

— Защо не? Разбира се.

Отвори вратата и я затвори зад мен срещу напора на вятъра. Стаята миришеше на море, вино, яхния и плесен. Оскъдните мебели бяха изпочупени. Къщата имаше вид на едва оцеляла след битка — ранен етап на същите епизодични схватки с бедността и провала в живота, които бяха преминали през дома на Джонсънови на Олив Стрийт.

Жената влезе в задната стая и се появи с купчина картини без рамки. Сложи ги на изкорубената маса от палмово дърво.

— Тези ще ви струват по десет парчето или четиридесет и пет за пет броя. Джейк вземаше повече за картините си при съботните базари на плажа Санта Тереза. Преди известно време продаде една на някакъв търговец на доста добра цена. Но аз не мога да чакам.

— Търговецът Пол Граймс ли беше?

— Да. — Тя ме погледна с известно подозрение. — И вие ли сте търговец?

— Не.

— Но познавате Пол Граймс.

— Слабо.

— Честен ли е?

— Не знам. Защо?

— Защото смятам, че е мошеник. Разигра голям театър колко харесвал работите на Джейк. Щял да ги рекламира широко и да ни направи богати. Помислих, че голямата мечта на Джейк най-сетне ще се сбъдне. Търговците ще чукат на вратата ни, цените му ще хвръкнат до небето. Но Граймс купи две нищо и никакви картини и това беше всичко. Едната дори не беше от Джейк — рисувал я беше някой друг.

— Кой?

— Не знам. Джейк не обсъждаше работите си с мен. Мисля, че му я беше поверил някой от приятелите му на плажа.

— Можете ли да я опишете?

— Беше портрет на жена, може би от натура, може би по памет. Красива жена, цветът на косите й беше като моя. — Докосна изрусената си коса и това сякаш пробуди страха и подозрението й. — Защо всички толкова се интересуват от тази картина? Много ли беше скъпа?

— Не знам.

— Мисля, че беше. Джейк не поиска, да ми каже колко е взел, но през последните няколко месеца живяхме от нея. Парите свършиха вчера. Джейк също — добави тя с безизразен глас.

Обърна се и разпростря картините по масата. Повечето от тях бяха малки морски пейзажи с недовършен вид, като онази в колата ми, която бях показал на Артър Плантър. Художникът очевидно беше обсебен от мисълта за морето и не можех да не се зачудя дали удавянето му е било съвсем случайно.

— Искате да кажете, че Джейк се е удавил нарочно?

— Нищо подобно. — Тя рязко смени темата. — Ще ви дам пет за четиридесет долара. Само платното струва толкова. Би трябвало да го знаете, щом сте художник.

— Не съм художник.

— Понякога се чудя дали и Джейк беше. Рисува над тридесет години и свърши без да остави нищо за показ, освен това. — Жестът на ръката й обхвана картините на масата, къщата с цялата й история, смъртта на Джейк. — Нищо, освен това и мен.

Тя се усмихна или по-скоро направи гримаса с половината от лицето си. Очите й останаха хладни като на чайка, съсредоточена в мъгляво и невзрачно минало.

Тя улови погледа ми и се засегна от израза на лицето ми.

— Не съм толкова лоша, колкото смятате — рече. — Ако ви интересува защо продавам тези неща, то е, за да му купя ковчег. Не искам властите да го заровят в един от ония борови сандъци. И няма да го оставя да лежи в мазето на областната болница.

— Добре, ще взема петте картини.

Додадох й две двадесетачки, като се чудех дали ще мога да си получа парите от Бимайър.

Тя ги взе с леко отвращение и ги подържа в ръка:

— Това не беше търгашеска хватка. Не е задължително да ги купувате само защото знаете за какво ми трябват парите.

— Имам нужда от тези картини.

— За какво са ви? Търговец ли сте наистина?

— Не съвсем.

— Значи да. Разбрах, че не сте художник.

— Как?

— От десет години живея с художник. — Тя промени положението на устните си и се опря на ръба на масата. — Не приличате на художник и не говорите като такъв. Нямате очите на художник. Дори не миришете на художник.

— А на какво мириша?

— Може би на ченге. Още когато Пол Граймс купи онези картини от Джейк, реших, че около тях има нещо гнило. Така ли е?

— Не знам.

— Тогава защо купувате тези?

— Защото Пол Граймс е купил другите.

— Искате да кажете, че щом той е дал пари за тях, сигурно струват нещо?

— Просто ми е нужно да знам защо той ги е искал.

— На мен също — рече тя. — Нужно ми е да знам защо вие искате картините.

— Защото ги е искал и Пол Граймс.

— Да не би да правите всичко, каквото прави той?

— Надявам се, че не всичко.

Тя ми отправи студената си бледа усмивка и кимна.

— Да, чувала съм, че невинаги е на ниво. Все пак не бива да говоря така. Нямам причини да го мразя. А и дъщеря му ми е нещо като приятелка.

— Паола? Тя дъщеря ли му е?

— Да. Познавате ли я?

— Видяхме се. А вие как я срещнахте?

— Запознах се с нея на една сбирка. Каза ми, че майна й е наполовина испанка, наполовина индианка. Паола е хубава жена, нали? Харесва ми испанският тип.

Сви рамене и разтърка длани, сякаш да се сгрее от топлината на Паола.

Върнах се в Санта Тереза и посетих моргата в сутерена на болницата. Един млад помощник-следовател на име Хенри Първис, когото познавах, ми съобщи, че Джейкъб Уитмор се е удавил, докато е плувал. Изтегли едно чекмедже и ми показа синкавото му тяло с голяма рошава глава. Излязох разтреперан от студената стая.