Джон Лескроарт
Неизбежно правосъдие (43)

41.

Преддверието, служещо и за чакалня пред тежката врата на моргата, беше безлично и без прозорци. Жълтите пластмасови столове се гънеха от старост, а може би и от натрупалата се върху тях мъка. Бяха наредени край сияйнозелените стени. Двете изкуствени дървета вече и отдалече не напомняха истински, но никой не ги махаше. И никой не ги забелязваше. Достатъчно други мисли занимаваха хората, влизащи в това помещение.

Като заместник-районен прокурор, водещ делото по убийството на Артър Уейд, Илейн Уейджър бе повикана долу от Джон Страут, съдебния медик на Сан Франциско, за да прегледат доклада му по случая. Претоварването бе позабавило обичайната процедура.

Стиснала ръце между коленете си, Илейн чакаше в преддверието. Страут й каза, че ще има работа поне още един час, но тя слезе незабавно.

Повечето време сутринта Илейн прекара в борба със себе си, отвличаше мислите си, като разнищваше своя заподозрян — приятели, работа, минало. Каквото и да е, стига да не мисли за Крис, за случилото се… Полицията й даде името на жената, разпознала първа Кевин Ший — Синтия Тейлър. Илейн не можа да измъкне от нея почти нищо, което би свършило работа в съда като свидетелски показания, но вече си представяше по-добре този мъж.

Според госпожица Тейлър, Ший бил само на крачка от онова, което някои приятели на Илейн с право наричаха „бял боклук“. Произхождал от разбито южняшко семейство (съвсем подходящо за извършителя на такова престъпление). Мотаел се из университета, преминавал от група в група, повечето време не изтрезнявал. Госпожица Тейлър чула, че имал почасова работа в някакъв телевизионен пазар („Няма начин да не го изхвърлят от по-почтено място“), а освен това се хвалел пред всички, че с армейската стипендия си купувал „къркането“. Нямал приятели, макар че два-три месеца бил близък с приятелка на госпожица Тейлър и сега, както изглежда, с измама превърнал своята невинна жертва в съучастничка, помагаща му да се укрива от правосъдието. В края на разговора им госпожица Тейлър заяви, според нея той бил „крайно опасен, с нестабилна психика. Не знаете какво да очаквате от него“.

После се обади съдебният медик и Илейн усети, че до гуша й е дошло. Стените я притискаха отвсякъде. Имаше нужда от време, за да остави чувствата си на свобода, искаше да бъде сама. Чакалнята пред лабораторията на Страут й предостави тази възможност.

Внезапно — в мъртвешката тишина всяко движение беше изненадващо, — тежката врата се отвори и дългучът Страут вече придърпваше стол към нея. Говореше със силен южняшки акцент, нямаше врагове нито в прокуратурата, нито в полицейското управление. Истински професионалист, той живееше и дишаше със своята криминалистика. Отличаваше се с лукав хумор и набито, недоверчиво око, често откриващо убийства в случаи, които на пръв поглед бяха обикновени злополуки или милостива намеса на естествената смърт.

— Взе да ми писва все да зяпам мъртъвци — каза той протяжно. Протоколът от последната аутопсия бе прикрепен с щипката на подложката, която остави в скута си. — По двама на ден — как да е. Ама като се натрупат по четирима, петима, шестима — и вече имам киселини в стомаха.

Илейн не му обръщаше внимание. Той винаги се държеше така. Не се опитваше да я смути.

— Това за Артър Уейд ли е? — посочи листовете на подложката.

Той кимна, готов да приключи със светския разговор.

— Никакви изненади, а и не съм ги очаквал. Причината за смъртта е задушаване, точно като при обесване. Трябва да е продължило няколко минути. Нещастният човечец. Дълго е висял. Ей, да ти донеса чаша вода?

— Не, добре съм.

Но се усети, че отметнатата й глава опира в стената. Затвори очи. Беше прекалено. Не можеше да седи и хладнокръвно да слуша как някой обяснява, че Артър Уейд е висял дълго… В университета Артър й се струваше чудесен човек, макар и да не го познаваше добре. А сега, само след четири години, бъдещето му бе свършило в клупа на едно въже.

И Крис Лок… не започвай отново, спря сетя. Не отпускай капака.

Мина още време. Страут се върна с чаша хладна вода.

— Ако ти се поляга за минутка, има диван в кабинета ми.

Тя не се сдържа.

— Крис Лок е вътре, нали?

— Да — Страут смукна въздух през предните си зъби. — Само че… — Станал изведнъж гърлен, гласът му секна.

Илейн долови какво е премълчал и му беше благодарна за това.

 

 

Качи се обратно в прокуратурата, влезе в стаичката си и затвори вратата. Вехто бюро, купчини папки, миризма на хартия и прах. През този един час, някой бе влязъл и оставил голям жълт плик по средата на бюрото. Тя седна, пусна папката за убийството на Артър Уейд на пода до краката си и отвори плика.

Като че беше поредният екземпляр от снимката на Пол Уестбърг, заляла вестниците и телевизионните екрани. Тъкмо се канеше да я пъхне в плика и да я прибере в папката, но се спря. Нещо привлече погледа й.

С всичко срутило се върху нея, съвсем забрави, че помоли фотографа да й изпрати копие и от другата снимка, която се бе оказала успешна.

Бе направена почти в същия момент, както каза Уестбърг. Вярно се оказа и че лицето на Кевин Ший беше по-отчетливо на първата снимка. Веднага ставаше ясно защо Уестбърг бе предпочел другия кадър.

Но във втория имаше някаква трудно уловима странност. Тя се наведе за папката, извади първата снимка и ги сложи една до друга. Порази я разликата — на втората снимка Артър Уейд несъмнено стискаше ножа, който Кевин Ший държеше на първата.

Е, мнозина носеха малки ножове в джобовете си. И тя имаше сгъваемо ножче в чантата си.

Притвори клепачи, опитваше да си представи мига, заплашителната тълпа, по средата Кевин Ший, решил — щом увисналият Артър вече е безпомощен — и да го намушка в ребрата, а пък Артър някак е забелязал, посегнал е с една ръка и е грабнал ножа в последно усилие за съпротива, запечатано завинаги от Уестбърг.

Или имаше друго обяснение — според нея по-неубедително, но все пак възможно. Артър е успял да извади своя нож от джоба, преди да го повдигнат над тротоара, искал е да пререже въжето. Нямал е друг шанс да оцелее. Кевин Ший е протегнал ръка нагоре, отнел му е ножа. Най-важните факти с нищо не се променяха… всъщност, това обяснение дори по-добре обясняваше сцената на снимката.

Дори внушаваше още нещо…

Прозрението я връхлетя като океанска вълна, тя почти се преви на две, после скочи разярена. Ето го този Кевин Ший, разкривил лице от усилията да издърпа надолу нейния бивш състудент и дал началото на наниз от случки, убили Крис Лок, нейния любим…

Беше нетърпимо този човек, този фанатизиран южняшки невежа, още да е на свобода. Майка й беше права — също и надзорниците, кмета, дори Филип Мохандас. Само един човек носеше цялата вина за всичко. И да е имало тълпа, този човек я е повел. Този човек бе повалил града на колене — и трябваше да бъде заловен. Веднага. Лудостта щеше да вилнее, докато не го хванеха. Трябваше да го открият.

Илейн изскочи иззад бюрото си. Длъжна беше да обясни това на хората, да им покаже направеното от Ший, както тя го виждаше.

Имаше си правила, имаше си чинопочитание, но тя съзнаваше коя е. Можеше да се откаже от каналния ред, да се обърне направо към хората. Както и да я укори Арт Драйсдейл, гневът му ще бъде беззъб. Никой не можеше да я докосне. Не и сега.

 

 

Градската управа отдели две стаи за журналистите — едната за вестникарите, другата за репортерите от радиото и телевизията — на третия етаж в Палатата, точно до вратите с матово стъкло, водещи към коридора на прокуратурата. И двете стаи бяха пълни до задушаване, по масите наоколо се търкаляха чаши от кафе, понички, недоядени сандвичи.

През последните дни Илейн и колегите й отбягваха този коридор, за да не попадат в зъбите на рояците журналисти, вечно гладни за оскъдните късчета информация. Слизаха и се качваха по някоя от другите вътрешни стълби в Палатата.

Сега, с неприкрит гняв, заличил дори умората по лицето й, тя крачеше по главния коридор и след нея се събираше тълпа.

 

 

— Не мога да повярвам.

— Но аз мога — отвърна Уес Фаръл.

Беше метнал босите си ходила върху кашон с консерви кондензирано мляко, стиснал поредната бира в запотената си длан, а с другата ръка почесваше Барт между ушите.

Тримата гледаха като упоени интервюто на Илейн Уейджър, предавано на живо.

— Откъде изравят цялата тая мръсотия? — прошепна Кевин.

Болеше го да говори нормално. Трудно му беше да се отърси от усещането, че се чувства по-зле с всеки час, вместо да е обратното. Тежкото туптене в лявата му ръка не спираше и с всяко вдишване ребрата му напомняха за себе си с пробождаща болка. Когато се надигна от леглото, единодушно решиха, че има най-голяма нужда от горещ душ. Преживя някак стоенето под душа, но сега всичко го болеше повече.

Пиеше кафе.

— Какви ги измисля — бил съм „с нестабилна психика“? „Обезверен от смъртта на своя брат“? „Готов на всичко“? Но как го съчиняват?

По навик, Мелъни шеташе в стаята, зад гърбовете на двамата мъже. Вече бе измила две пълни мивки мръсни чинии, сега подреждаше старите вестници на купчини, слагаше оръфаните книжлета по рафтовете в азбучен ред, според имената на авторите.

— Синди — промълви тя. И обясни на Уес: — Едно от по-ранните завоевания на Кевин, от което нищо добро не излезе. — Побърза да смекчи ухапването, наведе се и целуна Кевин по темето. — Да ни е за урок на всички.

А на екрана разярената Илейн отговаряше на поредния въпрос:

„Да, но фактът, че се крие толкова дълго, без да се свърже с властите, е убедително доказателство — няма с какво да се защити срещу обвиненията. Принудени сме да предположим, че е опасен…“

Свитият на стола Кевин промърмори:

— Да бе, страшна заплаха съм.

„… и аз призовавам всеки гражданин, който смята, че е видял господин Ший, незабавно да съобщи на полицията или на районната прокуратура.“

Фаръл клатеше глава.

— Трябва да отида там — каза Кевин.

— Трябва да се напъхаш в това? Кевин, ти чуваш ли изобщо какви ги плещят тези хора? Проумяваш ли какво става? Хубавичко ще си поприказваме с тебе.

Картината на екрана се смени и Фаръл побърза да насочи дистанционното към телевизора, за да усили звука. Страховит мъжага стоеше пред Палатата, вдигнал яка, за да се опази от вятъра. Явно никак не одобряваше камерите и напъханите почти в устата му микрофони.

Коментаторът говореше припряно:

„… а лейтенант Ейбрахам Глицки, ръководител на отдела за разследване на убийства, изглежда не споделя убедеността на госпожица Уейджър.“

Вече се чуваше сопнатият глас на Глицки:

„Продължаваме да проучваме фактите. Опитваме се да стигнем до истината. Само това мога да ви кажа.“

Глицки понечи да се отдалечи, но репортерът му препречи пътя.

„Лейтенант, какво ще ни кажете за Кевин Ший? Не трябва ли да съсредоточите усилията си върху него? След като кметът увеличи наградата за…“

Показаха лицето на Глицки в едър план.

„Ший е заподозрян. Бихме искали да го разпитаме, да чуем и неговата версия. Край на коментарите.“

„Неговата версия ли? Но госпожица Уейджър каза, че…“

„Госпожица Уейджър върши своята работа, а аз върша своята — събирам факти и доказателства.“

„Нима още не разполагате с доказателства?“

„Няма да коментирам.“

„А снимката?“

Глицки сякаш обмисли въпроса по-предпазливо.

„Снимките подлежат на различно тълкуване. Сега, ако позволите…“

Отмести микрофона, отстрани с една ръка репортера и влезе в Палатата.

Щом пуснаха реклама, Уес Фаръл изключи телевизора. Почеса Барт зад ушите, завъртя празната бирена кутия върху постелята и изруга.

— Какво има?

— Глицки. — Посочи на Кевин телевизора. — Онзи преди малко.

— И какво? Познаваш ли го?

— Срещали сме се по работа.

Мелъни застана пред него.

— Но защо се ядосваш така? Поне ми се стори, че не е съвсем сигурен…

— Улучи. И на мен така ми звучеше.

Кевин се надигна на стола.

— Е, защо подскачаш толкова?

— Ами подскачам — каза Уес, докато ставаше, — защото може би имаме шанс. Отиваме при него и току-виж даже ни изслуша.

— Значи ти ще?… — Мелъни се взираше в Кевин и той вдигна ръка, за да я прекъсне.

Помълчаха. Уес пак завъртя кутийката.

— Значи ще ни помогнеш? — престраши се Мелъни.

Уес се завъртя към Кевин.

— Но ако излезе, че си бил забъркан в тази история, ще те убия. Лично ще те убия. Ще те гоня до дупка и ще те пречукам като бясно куче, само че много бавно и мъчително. Ясен ли съм?