Сюзън Форуърд, Крейг Бък
Отровните родители (19)

Петнадесета глава
Да разкъсаме омагьосаният кръг

Малко след издаването на книгата „Мъжете, които мразят жените, и жените, които ги обичат“ една жена на име Джанет ми изпрати следното писмо:

„Разпознавах себе си и съпруга си на всяка страница и осъзнах, че не само съм жертва на насилие от страна на съпруга си, но и произхождам от няколко поколения малтретирани жени и склонни към насилие мъже. Вашата книга ми даде смелостта и силата да сложа край на всичко това. Не съм сигурна, че съпругът ми желае да се промени и не съм сигурна, че ще остана с него. Но съм сигурна, че отсега нататък децата ми ще имат майка, която няма да позволява насилие нито над себе си, нито над тях. Синовете ми няма да израснат с мисълта, че могат да ударят жена и дъщеря ми няма да е програмирана да бъде жертва. Много ви благодаря, че ме поведохте по този път.“

Основните лица се сменят, но повтарящият се цикъл на „отровно“ поведение продължава поколение след поколение.

Семейната драма може да изглежда различно при всяко поколение, но резултатите от всички „отровни“ поведенчески модели са поразително сходни: болка и страдание.

Джанет е имала смелостта да се изправи срещу наложения от поколенията семеен модел на насилие и пасивност. Променяйки поведението си и поставяйки граници на емоционалното насилие от страна на съпруга си, тя е направила огромна крачка към увереността, че децата й няма да носят бремето на семейното наследство. Тя е разкъсала кръга.

Фразата „разкъсване на порочния кръг“ първоначално е била свързвана с насилието над децата — предпазване на битото дете от възможността да стане насилник, който също бие децата си. Аз употребявам термина в много по-широк смисъл, който обхваща всички форми на насилие.

За мен разкъсването на кръга означава край на поведението на жертва и край на поведението, наподобяващо това на агресивните ви или неадекватни родители. Вие вече не сте безпомощно и зависимо дете пред вашите партньори, деца, приятели, колеги, началници и родители. Потърсете помощ, ако откриете, че се държите спрямо брачния си партньор или децата си по начин, който ви кара да се срамувате. Промените, които ще предприемете ще започнат с вас, но резултатите са много по-всеобхватни. Разкъсвайки кръга, вие ще защитите децата си от „отровните“ убеждения, правила и изживявания, които са съсипали собственото ви детство. Така ще промените самата същност на семейните отношения за поколения напред.

 

 

„Трябва да пазя децата си“

Един от най-успешните начини да разкъсате кръга е да обещаете пред себе си да бъдете много по-емоционално достъпни за децата си, отколкото вашите родители са били за вас.

Мелани е осъзнала, че дори да не е получавала любов и грижи от родителите си, това не означава, че не може да ги даде на своите деца. Борбата със старите навици е трудна, но решимостта й бе непоклатима.

„Ужасно се страхувах да имам деца. Не знаех що за майка ще съм. Беше ми много трудно. Случваше се да им крещя и да ги пращам по стаите им, за да ме оставят сама. Не проумявах как може да са толкова безпомощни и нуждаещи се от мен. Но откакто започнах да посещавам терапията, осъзнах, че майка ми се държеше с мен по същия начин. Затова сега полагам всички усилия да не ги тормозя, когато ми е зле. Много ми е трудно, но го правя. Не съм идеалната майка, но поне полагам усилия да се оправя. По дяволите, тази гадост трябва да спре дотук!“

Мелани предприе някои специфични стъпки в лечението си. След като се конфронтира с майка си, двете вече разговаряха по-открито за чувствата и изживяванията си. Мелани разбра, че е продукт на няколко поколения отчуждени и безпомощни майки и с радост пое отговорността да спаси децата си от този порочен модел.

Освен работата по време на терапията, Мелани се записа в група за родителска подкрепа. Това се наложи, защото единствените модели на родителско поведение, с които разполагаше — тези на родителите й — бяха негодни за подражание и тя просто не знаеше какво е адекватен родител и никога не беше виждала как се държат добрите родители. Груповата терапия облекчи доста от нейните страхове и й оказа огромна помощ в справянето с ежедневните кризи на отчуждение и паника, породени от потребностите на децата й. Мелани победи вътрешната си празнота и се сприятели с доста участници в групата, като се записа се в курс по фолклорни танци. Успя да се разграничи от предишния си модел на обвързване с проблемни мъже и престана да бъде самопожертвователна бавачка.

 

 

„Кълна се, че никога няма да бъда като баща си“

Тази книга започна с Гордън — лекарят, чийто баща го беше пребивал с каиш. След половин година терапия, той осъзна напълно факта, че в детството си е бил малтретиран. Премина през написването на писмо, ролева игра и конфронтация с родителите си. Постепенното освобождаване от болката на миналото му позволи да види, че поддържа порочния кръг на насилието в собственото си семейство.

ГОРДЪН: „Хиляди пъти съм се клел, че никога няма да бъда като баща си, но когато се обърна назад, откривам, че съм се държал е жена си точно така, както той се държеше с мен. Получил съм същото възпитание и резултатите са същите.“

СЮЗЪН: „Като дете ти не си отличавал любовта от насилието. Баща ти е бил въплъщение и на двете, понякога едновременно. Съвсем нормално е да си ги бъркал.“

ГОРДЪН: „Наистина смятах, че съм различен, защото не малтретирах жена си физически. Но я малтретирах с думи и настроения. Сякаш бях напуснал дома на баща си, но го бях взел със себе си.“

През целия си живот Гордън е отричал факта, че баща му е бил насилник. По време на брака си Гордън е отричал, че самият той е насилник. Всъщност той просто е заменил един вид насилие с друг. Баща му го е контролирал чрез физическо насилие и болка. Гордън е контролирал съпругата си чрез словесно насилие и емоционална болка. Той се е превърнал в насилник и тиранин като баща си.

Докато отричаше, че по един или друг начин повтаря насилническото поведение на баща си, той не осъзнаваше, че има възможност за избор. Когато не виждате порочния кръг, вие не можете да го разкъсате. Едва напускането на съпругата му го е накарало да проумее истината.

Работата на Гордън бе възнаградена богато. Жена му видя промяната и се съгласи да пробват отново. Той престана да я тормози и унижава. Беше се справил с гнева си в самите му корени, вместо да го пренасочва към нея. Научи се да разговаря откровено със съпругата си за страховете и нерадостното си детство. Кръгът бе разкъсан.

В Шеста глава ви представих Холи, която дойде при мен по заповед на съда, защото беше малтретирала физически малкия си син. За да разкъса кръга, Холи трябваше да работи в две насоки: миналото и настоящето. По време на първите й сеанси обаче, се съсредоточих основно върху техниките, които трябваше да й помогнат да овладее така нужния контрол над импулсите си. Преди да се впусне в по-продължителния процес на справянето с болката от детството, тя трябваше да възвърне самоконтрола върху ежедневието си, т.е. върху гнева.

Настоях да започне да посещава седмичните събирания на „Анонимни родители“, една изключително успешна група за подкрепа на родители насилници. Там Холи си намери „спонсор“ — човек, на когото можеше да се обади, когато имаше опасност да удари детето си. Спонсорът предотвратяваше опасността с успокояване, съвети и дори с посещение у дома й, което да охлади ситуацията.

Едновременно с работата в групата, която трябваше да й помогне да контролира склонността си да удря, когато е под напрежение, предприехме един различен, но успореден подход по време на сеансите при мен. Първото, което тя трябваше да научи, беше да идентифицира физическите усещания, които предхождаха изблиците й на гняв и насилие. Гневът има много физически компоненти. Посочих, че тялото й е барометър, който може да й каже какво става, стига да му обърне внимание. Тя започна да се вслушва в тези усещания и се удиви колко много от тях успя да идентифицира.

„Просто не повярвах като ми каза, Сюзън, но е вярно! Когато побеснявам, вратът и раменете ми се схващат. Стомахът ми започва да къркори и да ме присвива. Челюстта ми се стяга. Дишам много бързо. Сърцето ми бие като парен чук. Очите ми се насълзяват.“

Тези физически усещания бяха буревестниците на Холи. Казах й, че сама носи отговорността да се вслушва в предупрежденията и да избягва бурята. Досега, за да освободи огромното напрежение, тя се е разкрещявала на сина си или направо го е удряла, но ако искаше да разчупи семейния кръг на насилието, вече трябваше да намери алтернативи на тези автоматични реакции.

След като Холи се научи да разпознава физическите признаци на надигащия се гняв, дойде време да разработи специални алтернативни отговори на тези чувства. Бяхме разговаряли обстойно за разликата между реакция и отговор, но Холи от толкова време беше на автопилот, че почти не беше способна да си представи някакво различно поведение. Като начало, накарах я да си представи какво е искала да сторят родителите й, вместо да употребяват физическо насилие спрямо нея. Тя отвърна:

„Исках да излязат и да се върнат, след като се успокоят. Да обиколят квартала или нещо подобно.“

Предложих й да стори същото, следващия път, когато се ядоса. След това я попитах какво друго е искала от родителите си, което можеше да направи тя самата.

„Мога да броя до десет… всъщност, доколкото се познавам, ще броя до петдесет. Мога да кажа на сина си, че не искам да го удрям, но да отиде в някоя друга стая, докато се успокоя. Мога да се обадя на спонсора си и да поговорим, докато ми мине.“

Поздравих я за тези отлични поведенчески стратегии. През следващите месеци тя беше възхитена от промяната в начина, по който се справяше с чувствата и импулсивното си поведение. Щом веднъж разбра, че може да се контролира и че не е обречена да се държи като майка си, Холи се справи с трудната задача да излекува болката от детството.

 

 

„Няма да оставям децата насаме с баща ми“

Джанин — която е била насилвана сексуално от баща си и която беше прекарала двадесет години в опити да си върне любовта му — излезе от конфронтацията с една нова увереност. Един от участниците в групата я попита какво смята за отношенията между родителите й и осемгодишната й дъщеря Рейчъл. Джанин обясни на групата, че е установила много строги правила за времето, което родителите й прекарваха с внучката си.

„Обясних им, че не може и дума да става Рейчъл да остава сама при тях. Казах на баща ми, че нищо не се е променило и че той не е пожелал да се лекува, което означава, че е същият човек, който ме е насилвал. От къде на къде тогава трябва да му имам доверие за дъщеря ми? След това казах на майка ми, че не вярвам в способността й да гарантира безопасността на Рейчъл. В крайна сметка, тя си беше вкъщи, когато той изнасилваше мен.“

Джанин осъзнава един факт, който не е така очевиден за много други жертви на кръвосмешение — разкъсването на кръга означава да пазиш другите деца от насилника. Кръвосмешението е мистериозен и неконтролируем импулс. Насилникът, който е насилвал дъщеря си, често насилва и внучките си и всички други деца, които му попаднат. Джанин не знае дали баща й няма да посегне отново и затова е взела много мъдрото решение да бъде предпазлива.

Другата й мъдра постъпка бе да закупи детски книжки, в които на съвсем достъпен за децата език се обяснява разликата между нормалната обич и ненормалното сексуално поведение. На тази тема има и видеофилми. Целта на тези материали не е да изплаши детето, а да му даде знания на тема, която много родители намират за неудобна, но с която всички деца трябва да са наясно.

По мое настояване Джанин предприе една още по-смела и здравословна стъпка.

„Разказах на всички роднини. Ти ме убеди, че нося отговорност не само за Рейчъл, но и за всички останали деца в рода ни. Всъщност баща ми има достъп до всичките. Роднините не бяха никак щастливи, особено родителите ми, но това си е техен проблем. Години наред си затварям устата и си въобразявам, че защитавам семейството, докато всъщност съм защитавала само баща си и така съм създала опасност за другите роднински деца.“

Джанин е постъпила смело и отговорно, но не всички са й били благодарни. В типичното семейство на кръвосмесителя едни роднини ще благодарят за информацията, други категорично ще откажат да повярват, а трети може да се вбесят и да ви обвинят, че лъжете или предавате родителите си. Както и при конфронтацията, отговорът на роднините до голяма степен определя характера на бъдещите ви отношения с тях. Възможно е роднините ви да страдат, но това е цената за опазването на децата. Кръвосмешението се случва само в атмосфера на заговор за мълчание. Нарушаването на мълчанието е основният момент в разчупването на кръга.

 

 

„Съжалявам, че те нараних“

Една от запазените марки на „отровните“ родители е, че те никога или много рядко се извиняват за пагубното си поведение. Ето защо извинението към хората, които сте наранили, също е много важен момент в разкъсването на порочния кръг, особено когато става въпрос за вашите деца. Възможно е да изпитвате неудобство или да смятате извинението за проява на слабост. Възможно е да се боите, че то ще накърни авторитета ви, но аз ви уверявам, че тогава децата ви ще ви уважават още повече. Дори децата разбират, че доброволното извинение е признак на характер и смелост. Искреното извинение е една от най-целебните и пагубни за порочния кръг постъпки, които можете да предприемете.

Докато работеше по болката от изпълненото си с насилие детство, Холи осъзна, че иска да се извини на сина си, но я беше страх, защото не можеше да си представи какво ще каже. Използвахме ролевата игра. По време на следващия сеанс придърпах стола си до нейния и взех ръцете й в моите. Помолих я да си представи, че е своят син, Стюарт и че аз съм Холи. Накарах „Стюарт“ да ми каже как се чувства, когато го малтретират.

ХОЛИ (в ролята на Стюарт): „Мамо, много те обичам, но ме е страх от теб. Когато ми крещиш и ме биеш, имам чувството, че наистина ме мразиш. Понякога дори не знам какво съм направил. Опитвам се да бъда добър… Мамо, моля те, не ме удряй повече…“

Холи млъкна и сълзите я задавиха. Тя изживяваше болката на сина си като своя собствена. Някога беше искала да каже на майка си това, което сега си представяше, че синът й казва на нея. Холи твърдо реши още същата вечер да се извини на детето си.

Тя се появи отново следващата седмица и просто сияеше. Извинението се беше оказало много по-лесно, отколкото си беше представяла. Тя си мислеше за нещата, които винаги бе искала да каже на родителите си.

Казах му: „Миличко, направих неща, които ти причиниха много болка, и наистина ме е срам. Нямах право да те удрям. Нямах право да те наричам с обидни имена. Ти не си сторил нищо, с което да ги заслужаваш, и си много добро дете. Аз съм виновната, но вече се лекувам, въпреки че трябваше да го направя много отдавна. Моите родители ме биеха жестоко и съм натрупала доста гняв. Научих се да го сдържам и сигурно си забелязал, че напоследък не избухвам толкова често. Настина мисля, че повече никога няма да те ударя. Но ако го направя, искам да отидеш при съседите и да потърсиш помощ. Не искам повече да те удрям. Това е лошо и за двама ни. Наистина те обичам, скъпи и искрено съжалявам.“

Извинявайки се на децата си, вие ги учите да се доверяват на чувствата и възприятията си. По този начин вие им казвате: „Нещата, които направих, и ти смяташ за нечестни, наистина са нечестни. Имаш право да се чувстваш така.“ Освен това им показвате, че дори да правите грешки, имате волята да поемете собствената си отговорност. Посланието е, че и децата ви имат право да грешат, стига след това да поемат отговорността си. Извинението е начин за моделиране на любов.

Вие имате силата да промените съдбата на детето си. Освобождавайки се от наследството на вината, самоомразата и гнева, освобождавате от тях и децата си. Прекъсването на семейните модели и разкъсването на порочния кръг е един безценен подарък за тях, за техните деца и за всички останали деца. Вие сте ковачът на бъдещето.