Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (9)

Девета глава
Тежки дни

Ако някой беше казал на Кейти, че в края на седмицата все още ще лежи и ще чувства болки, без да се знае кога ще й разрешат да става, тя сигурно щеше да полудее! Нещо като че ли я бодеше и хич не я свърташе в омразното легло. Всеки ден питаше баща си, готова да се разплаче:

— Не може ли да стана и да сляза долу?

Бащата поклащаше глава и Кейти се разплакваше. Но когато опиташе да се надигне, гърбът я заболяваше силно и тя отново отпускаше натъртените си кости върху меките възглавници.

Един ден гърбът я заболя толкова рязко и силно, че Кейти не си и помисли за ставане. Занизаха се безкрайни тежки дни и нощи, през които леля Изи като че ли изобщо не си лягаше. Доктор Кар почти не излизаше от стаята на дъщеря си. Идваха и други лекари, които я преглеждаха, а после си шепнеха. Всичко приличаше на някакъв ужасен дълъг кошмар, от който Кейти не можеше да се пробуди. Понякога надигаше глава и долавяше гласове, мяркаше подсмърчащите Елси и Кловър на прага на стаята или зърваше леля Изи да ситни безшумно на пръсти. После отново падаше мрак и Кейти усещаше единствено силната болка. Най-обичаше да спи, защото тогава не я болеше.

Няма да се спирам с подробности на състоянието на Кейти, защото знам, че се нажалявате за милото болно момиче. Полека-лека болките й намаляха и Кейти се поуспокои. Чувстваше се много по-добре. Тогава започна да се оглежда и да задава въпроси.

— Откога съм болна?

— Вчера станаха четири седмици — отговори баща й.

— Четири седмици! — ахна Кейти. — Така и не съм разбрала. Много ли бях болна?

— Да, мила. Но сега си значително по-добре.

— И какво точно съм си натъртила, когато паднах от люлката?

— Как да ти обясня, мила Кейти…

— Опитай, тате.

— Ами… става дума за гръбнака, нали знаеш, дългата кост, която минава по целия гръб?

— О! Аз пък мислех, че гръбнак означава някаква болест. Защото Кловър беше казала, че Хелън страда от гръбнак.

— Гръбнакът е дълга кост, която се състои от много малки костици или прешлени, а в средата им минава нещо като нишка от нерви — гръбначният мозък. Хората чувстват благодарение на нервите. Гръбначният мозък е защитен с мека ципа. Когато си паднала, един от прешлените е наранил ципата, възпалил се е нерв и затова толкова те болеше. Разбра ли сега?

— Горе-долу. — Кейти не схвана всичко, но беше твърде уморена, за да задава въпроси. След малко попита: — И сега добре ли съм вече? Може ли да стана и да сляза долу?

— За съжаление е твърде рано — каза доктор Кар с престорено спокоен глас.

Кейти не зададе повече въпроси. Мина още една седмица, после още една. Гърбът почти не я болеше. Само от време на време и то за няколко минути. Кейти спеше спокойно, хранеше се и седеше в леглото, без да й се завива свят. Но пъргавите й крака тежаха като олово и момиченцето не можеше нито да стои право, нито да ходи.

— Чувствам краката си толкова странно, като краката от черен мрамор на оня принц от „Хиляда и една нощ“. Защо тежат така, татко? Кога ще се оправят?

— Няма да бъде скоро. — Докторът се замисли и реши, че може би ще бъде по-добре да й каже истината. — Съжалявам, мила Кейти, но се налага да останеш в леглото още дълго време.

— Колко дълго? Още един месец ли?

— Не мога да кажа точно колко. Докторите, пък и аз, смятаме, че травмата на гръбнака ти ще отзвучи, защото организмът ти е млад и силен. Но трябва да мине доста време. Налага се да лежиш месеци, а може би и повече. Единственият лек са времето и търпението. Знам, че ти е тежко — добави бащата, защото Кейти започна да рони сълзи, — но за теб има надежда. Помисли си за горкичката Хелън, която живее прикована на легло без никаква надежда.

— О, татко — ридаеше Кейти. — Как можах да се кача на люлката! Каква беда ме сполетя от едно нищо и никакво люлеене!

— И от едно непослушание — нали леля Изи каза да не се люлеете! Нали помниш онова нищо и никакво пиронче и подковата? Ако беше я послушала…

 

 

За Кейти шестте седмици след този разговор бяха най-дългите седмици в нейния живот. Дните се влачеха бавно един подир друг. Всеки ден изглеждаше по-досаден и по-тъжен от предишния. Кейти беше унила и нищо не я интересуваше. Кловър и Сеси я посещаваха, разказваха й за игрите, но това я натъжаваше още повече. Кейти плачеше, а леля Изи забрани на децата да я безпокоят толкова често. Те съжаляваха болната си сестра. Тя все плачеше, а в стаята бе толкова мрачно и потискащо, че забраната не ги натъжи кой знае колко. Кейти караше леля Изи да пуска пердетата, лежеше нещастна на тъмно и се самосъжаляваше. Всички бяха много мили и внимателни, ала тя бе твърде отчаяна, за да го оцени. Леля Изи препускаше нагоре-надолу и носеше разни неща, с които се надяваше да я зарадва, но Кейти едва прошепваше: „Благодаря“ и изобщо не забелязваше умората на леля си. Беше принудена да лежи в това отвратително легло и съвсем не й беше до благодарности.

Ако дните бяха тежки, то нощите бяха непоносими. Леля Изи спеше, а Кейти лежеше с отворени очи и плачеше безутешно.

Мислеше си за всички хубави неща, които бе мечтала да направи, когато порасне. Но ето че плановете й бяха провалени. Баща й я успокояваше, че ще се подобри, но на нея не й се вярваше. Дори да оздравееше, кой щеше да й върне изгубеното време и кой би имал нужда от нея? О, Боже, плачеше Кейти, какъв ужас, какъв ужас!

Първият светъл проблясък беше писмото на братовчедката Хелън до леля Изи. Тя го отвори на светло до прозореца и каза на доктор Кар:

— Пише, че тези дни ще мине покрай нас на път за вкъщи, но смята — трябва да призная основателно — че един болен на легло ни стига и затова няма да ни гостува пътьом. Кейти наистина иска толкова грижи…

— Лельо Изи! — обади се Кейти, — толкова бих желала Хелън да се отбие! Пиши й да дойде, моля те! За един ден поне! Много искам да я видя! Много! Тате, моля те!

Кейти почти се разплака.

— Добре, мила, щом толкова много искаш — рече доктор Кар. — Това ще затрудни леля Изи, но тя е толкова добра, че ще се съгласи, надявам се. Нали, Изи? — Докторът погледна сестра си в очакване на отговор.

— Добре, добре — бързо каза лелята.

Кейти засия и за пръв път прегърна леля си с две ръце и я целуна.

— Благодаря ти, мила лельо!

Лелята се разтопи от радост. Нищо че непрекъснато мърмореше, нейното сърце бе добро, но Кейти никога досега не се беше разболявала толкова тежко, за да го разбере.

 

 

Няколко дни подред Кейти тръпнеше от нетърпение. Най-сетне братовчедка й пристигна. Този път Кейти не беше на стълбите да я посрещне, но доктор Кар я донесе на ръце в стаята и я настани на големия стол до леглото.

— Тук е много тъмно — каза Хелън, след като се целунаха с Кейти и си поговориха. — Не ти виждам лицето. Ще ти бъде ли неприятно, ако помоля да дръпнат пердетата?

— О, не. Пускаме ги заради слънцето, защото понякога ме дразни. Кловър, дръпни малко пердетата.

— Е, сега вече виждам.

Кейти имаше доста изтощен вид. Лицето й се беше удължило, а от непрестанния плач очите й бяха подпухнали. Леля Изи я беше сресала два пъти сутринта, но Кейти отново се беше разрошила и косата й стърчеше като бухнал храст. Момиченцето беше облечено в нощница с доста грозновати шарки. Стаята, макар чиста и подредена, действаше потискащо със строените до стената столове и върволицата от шишета с лекарства на полицата.

— Отвратително, нали? — каза Кейти, след като Хелън огледа стаята. — Всичко тук е ужасно. Но нали ти дойде, вече не го забелязвам! О, Хелън, това беше истински кошмар!

— Знам, знам, разказаха ми — съчувствено рече братовчедката. — Голямо изпитание, мила Кейти, голямо.

— Чудя ти се как съумяваш да бъдеш все усмихната, мила и търпелива, след като се чувстваш непрекъснато толкова зле! Не можеш да ставаш, да ходиш, да се разхождаш! — Кейти пак се разрида.

Хелън помълча, погали главата на Кейти и каза:

— Нали знаеш, че след време ще оздравееш?

— Да, татко ми каза. Но кой знае колко ще бъде това време. Изпускам толкова интересни неща. Нищо не мога да правя в това легло, нищо!

— А какво искаш да правиш?

— Искам да уча, да помагам на хората, да стана известна. Да се грижа за децата — нали мама заръча така. А сега дори не мога да ходя на училище. Дори и да оздравея, то ще бъде след много време, а децата ще са пораснали и няма да имат нужда от мен.

— Но защо трябва да чакаш да оздравееш?

— А какво мога да правя в това легло?

— Много неща. Да ти кажа ли как бих се успокоила, ако бях на твое място?

— Моля те! — с интерес възкликна Кейти.

— Ами бих си казала следното: Кейти Кар, ти искаш да ходиш на училище, за да бъдеш учена и полезна на другите. Имаш късмет, защото Господ те кани в Училището си, където можеш да научиш хиляди хубави неща. Може да те задържи само един срок, а може три или четири, но колкото и да е, възползвай се от тази голяма възможност!

— Какво е това Училище? Не разбирам.

— То се нарича Училището на скръбта — усмихна се мило Хелън. — Класната стая е стаята, в която се намираме сега. Правилата са доста строги, но не и за добрите ученици, които скоро ги оценяват и разбират ползата от тях. Уроците също не са леки, но колкото повече учиш, толкова по-интересно ще ти бъде.

— И какво се учи? — попита Кейти, вече заинтригувана, сякаш слушаше интересна приказка.

— Един от уроците се казва „Търпение“. Това е може би най-трудният урок. Учи се на части, не наведнъж, като след всяка научена част урокът става все по-лесен. Има урок „Приветливост“. А също и „Да виждаме само добрата страна“.

— Понякога е много трудно да виждаш само добрата страна — тъжно рече Кейти.

— Не е вярно! Всичко има две страни! Не знаеш ли? Едната е лека и приятна и ако гледаш нея, ще се справяш лесно с всичко. Но ако виждаш само лошата страна, животът ти ще бъде труден. Не са малко хората, които доста се измъчват, защото виждат само нея!

— Леля Изи е май от тях! — Кейти се засмя и това развесели братовчедка й.

— Да, така е, но тя често поглежда и хубавата страна — само дето е трудно да го забележиш. Колкото до децата, те са различни. Такива са хората, съвсем не си приличат като саксиите с цветя. Ако искаме да разберем другите, първо трябва да помислим добре и тогава да ги преценяваме. Съветвам те да опиташ. Докато опитваш, ще научиш много неща, които ще те улеснят да помагаш на хората.

— Ех, де да можех! — въздъхна Кейти. — А какво друго се учи в Училището?

— Учи се за Надеждата. За нея трудно се намират учители. Слънцето например е един учител по Надежда. То седи пред прозореца всеки ден и само чака удобна възможност да се вмъкне в стаята и да хване ученика за ушите. Слънцето е първокласен учител. На твое място не бих го отпъждала. И всяка сутрин бих си повтаряла: Татко казва, че ще оздравея. Това може би ще стане утре! Тогава днес е последният ден на болестта ми и смятам да го прекарам хубаво, като направя стаята си от красива по-красива, та всички да я запомнят. А сега — няколко думи за урока „Редът“. Нали знаеш, че училищните стаи трябва да са подредени. Болните трябва да изглеждат свежи и приятни като розите!

— Ох, нямаш представа колко е досадно да си винаги сресан и с хубава външност! Защото никога не си била небрежна към тези неща, каквато съм аз. Ти си родена с чувство за ред.

— Няма да спорим по този въпрос, Кейти, но, ако искаш, ще ти разкажа историята на едно познато момиче, което не беше родено с чувство за ред.

— Разкажи ми, разкажи ми — настоя Кейти, обзета от любопитство.

Хелън й действаше чудотворно — за пръв път от дни наред Кейти бе заинтригувана и изглеждаше толкова оживена.

— Момичето беше буйно и обичаше да тича, да се катери, да язди и да прави какви ли не лудории. Един ден обаче пострада при нещастен случай. И така остана неподвижно за цял живот. Трябваше да лежи и да търпи непрестанни болки и никога повече да не може да прави нещата, които обича.

— Също като теб и мен! — прошепна Кейти и хвана Хелън за ръката.

— По-скоро като мен, защото ти имаш надежда, че ще се оправиш скоро. Момичето чу тъжната вест, ала не се отчая, защото беше толкова зле и мислеше, че ще умре. Но постепенно започна да се чувства по-добре. Тогава си представи дългите години, които му предстояха, и болката, която тази мисъл му причини, бе наистина нетърпима. Момичето беше толкова нещастно, че нищо не го интересуваше. То нямаше леля Изи да се грижи за него и стаята му бе винаги разхвърляна. Навсякъде — прах и безредица, мръсни лъжици и шишета с лекарства. То не се решеше и изглеждаше ужасно. Момичето имаше добър баща, който всяка сутрин идваше и сядаше на леглото й. Един ден той й каза: „Дъще, за съжаление ти ще живееш дълго в тази стая. Би ли направила нещо за мен?“ Момичето много се изненада, защото смяташе, че вече нищо за никого не може да направи. И попита: „Какво?“ „Искам да подредиш и да направиш така, че да ми е приятно, когато идвам да те виждам. Не бива да е тъмно и мръсно! На масата трябва да има цветя, а слънцето да свети в прозореца. Ще ми доставиш ли това удоволствие?“ „Да“, отвърна момичето и въздъхнало, защото съвсем не му се занимавало с такива неща. А бащата продължи: „Освен това искам и ти да си хубава. Нощниците и халатите могат да бъдат красиви и да изглеждат като рокли. Едно несресано и небрежно облечено болно момиче — това е неприятна гледка. Поръчай си хубави дрехи и отсега нататък се издокарвай! Не искам моята Хелън да изглежда като повлекана.“

— Хелън ли?! — зяпна Кейти. — Това да не си била ти?!

— Да — усмихна се братовчедка й. — Без да искам си казах името. И така, татко излезе и аз се огледах. На какво приличах само! Косата ми изглеждаше като гнездо, а и нали бях все смръщена от болките, лицето ми се беше набръчкало като на стара баба.

Кейти се загледа в гладкото лице и в лъскавата коса на братовчедка си.

— Не мога да повярвам, че косата ти може да е била рошава.

— И рошава, и сплъстена. Твоята е нищо в сравнение с моята тогава. Замислих се, че това е доста егоистично от моя страна и реших да положа старания, за да изглеждам добре. Заболеше ли ме, разтривах челото си с пръсти и така лицето ми повече не се кривеше от болките. Постепенно бръчките изчезнаха и повече не се появиха! Отначало ми беше много трудно да организирам ред в стаята и да поддържам добрия си вид. Но постепенно свикнах и вече не се затруднявах. Заслужаваше си усилията, защото виждах, че татко е много щастлив. Той се гордееше с бодрата си дъщеря и вече не страдаше, тъй като не бях болна и отпусната в леглото. Стаята ми стана любимото място на татко. Той прекарваше всяка свободна минута при мен и сега всичко в нея ми напомня за него.

Хелън се просълзи и млъкна. Кейти искаше да научи още за нея. Учудващият факт, че Хелън невинаги е била толкова добре, колкото изглеждаше сега, й подейства утешително.

— Смяташ ли, че и аз мога да направя всичко това? — попита Кейти.

— Кое? Да се срешеш ли? — усмихна се Хелън.

— Не, имам предвид — да бъда мила и внимателна към хората. Разбираш, нали?

— Сигурна съм, че можеш.

— Какво да направя първо? — попита Кейти, която изгаряше от желание да се промени.

— Първо трябва да отворим капаците на прозорците и така стаята ще стане по-приветлива. Взимаш ли всичките тези лекарства?

— Не, взимам само онова лекарство в голямата бутилка със синия етикет.

— Тогава помоли леля Изи да махне другите лекарства. Аз ще помоля Кловър всеки ден да ти носи букет цветя за вазата. Къде е хубавата бяла вазичка?

— Ами… счупи се в деня, след като ти замина. В същия ден, когато паднах от люлката — тъжно промълви Кейти.

— Е, нищо, не се разстройвай. Знам къде е дървото, на което растат такива вази, и ще ти откъсна друга! Като оправиш стаята, вземи си учебниците и учи всяка сутрин по няколко часа.

— О! — ужаси се Кейти.

Братовчедка й се усмихна.

— Знам, че да решаваш задачи и да учиш география не е най-интересното занимание на света. Но ако се постараеш, ще видиш, че ще останеш доволна. Пък и няма да изоставаш с уроците, ще си наваксваш. Да учиш, е все едно да се грижиш за градина, където се иска труд за всяко едно цвете! Но пък после ще се радваш, както човек се радва на всяко отгледано от него растение.

— Добре — унило рече Кейти. — Ще се опитам. Но то си е жива скука — да учиш сам-самичък… Друго трябва ли да направя?

В този миг вратата изскърца и Елси подаде глава.

— О, Елси, изчезвай! — викна Кейти. — С Хелън си говорим и не искаме да ни безпокоиш!

Не го каза грубо, но въпреки това Елси се натъжи. Затвори вратата и си тръгна.

Хелън не продума. Седеше замислено и мълчеше.

— Кейти — заговори най-сетне тя, — нали ми каза, че ти е мъчно, защото, докато си болна, не би могла да помагаш на децата? Смятам, че може да бъде намерен изход!

— Какво имаш предвид?

— Ти можеш да им помагаш. Дори много повече сега, отколкото преди, когато беше здрава и хвърчеше насам-натам. Можеш да правиш много неща за тях!

— Не те разбирам. Та през повечето време аз дори не знам къде са и какво правят. А не мога да стана и да тръгна подир тях, нали?

— Ако разкрасиш стаята си, на тях ще им бъде приятно да седят при теб. Голямото предимство на болния човек е, че е винаги на разположение. Винаги може да бъде намерен. А ако близките му го обичат, болният се превръща в душата и сърцето на целия дом! От теб зависи да направиш от стаята си уютен кът за децата — да идват при теб, когато са тъжни, уморени или пък радостни, да вярват, че Кейти винаги ги чака с любов и така битката е спечелена. Със съвети трудно се помага. Най-лесно се помага, когато хората живеят заедно и всеки ден правят каквото могат един за друг. Когато се случи така, че не си в състояние да участваш активно в живота, тогава най-добре можеш да помогнеш на другите, защото не си зает със собствените си проблеми. Извинявай, то май стана цяла проповед, а ти сигурно си уморена.

— Не, не, не съм. — Кейти не пускаше ръката на Хелън. — Чувствам се толкова добре! О, Хелън, толкова ще се старая!

— Няма да ти бъде лесно. Ще има дни, в които ще те боли глава, ще се дразниш от всичко и всички и ще искаш да останеш сама. Ще има дни, в които Кловър и децата ще влязат, както Елси преди малко, но ти ще се занимаваш с нещо друго и няма да искаш да те прекъсват. Помни, че всеки път, когато проявиш егоизъм и раздразнение, ти ги отблъскваш от себе си. Те са малки обичливи същества, съжаляват те и затова сега не ти се сърдят. Но постепенно ще свикнат с това, че си болна, и ако не си ги спечелила за приятели, те ще се отчуждят от теб.

Влезе доктор Кар.

— Татко, да не би да искаш да ми отнемеш Хелън?

— Затова съм дошъл. Много дълго разговаряхте. Хелън сигурно е много уморена.

Кейти за малко щеше да се разплаче. Но преглътна сълзите. „Първият урок по търпение“, помисли си тя и успя да се усмихне на баща си.

— Добре си, нали? — наведе се Хелън и я целуна, а после прошепна: — Кейти, най-хубавото на моето, а вече и на твоето Училище е, че Учителят е винаги наоколо! Никога не ни напуска. Ако нещо ни притеснява, той е винаги до нас, готов да ни помогне. Затрудни ли те някой урок, не се страхувай да го помолиш за помощ.

 

 

През нощта Кейти сънува странен сън. Опитваше да научи урока си, но учебникът не можеше да се отвори. Виждаше само малка част от страницата. Не познаваше езика. Беше й много интересно, но напразно се опитваше да разбере какво пише.

— Няма ли някой да ми помогне? — извика Кейти.

Зад гърба й се протегна една ръка, разтвори учебника и започна да сочи с показалец редовете. Кейти прочете страницата. Вдигна очи и срещна очите на едно много красиво лице. То й се усмихваше.

— Защо веднага не ме попита? — дочу се глас.

— Ти! Хелън ми каза за теб! — възкликна Кейти.

Кейти очевидно говореше насън, защото леля Изи се събуди и попита:

— Искаш ли нещо?

Момиченцето седна в леглото, а сънят изчезна. Първите слънчеви лъчи пълзяха през прозореца, а леля Изи, подпряна на лакът, гледаше учудено и сънливо племенницата си.