Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (8)

Осма глава
На другия ден

— От утре започвам да се старая! — Така си каза Кейти и заспа вечерта, след като изпрати Хелън. Колко пъти всички ние си обещаваме нещо вечер! А на сутринта се събуждаме отново припрени и нетърпеливи, сякаш забравили за добрите си намерения.

Изглежда с идването на утрото на бял свят се появяват и едни малки лоши дяволчета, които пропълзяват в леглата ни и щом отворим очи, започват да ни дразнят и да ни правят лоши. Ако не е така, тогава защо си лягаме толкова добри и благородни, а се събуждаме готови за бели? Ето Кейти например. Вечерта си обеща, че ще се старае да бъде като ангел, за да прилича колкото може повече на братовчедка си Хелън, но когато се събуди, настроението й беше от кисело по-кисело. Мери й каза, че е спала накриво. Не би било лошо да знаем какво точно означава да спиш накриво, та да внимаваме да си лягаме направо, но май никой не би могъл да отговори на този въпрос.

Нали знаете, че когато един ден не започне, така и завършва. Неприятностите идват една след друга. Първото нещо, което Кейти направи сутринта, бе да счупи прелестната ваза, подарък от Хелън.

Тя беше на шкафа с букетче светлочервени рози. На шкафа имаше огледало, което можеше да се накланя. Кейти седна да се среше, но огледалото бе наклонено така, че тя не виждаше добре. Ако бе в настроение, това не би й направило впечатление, но както й беше криво, тя ядосана блъсна огледалото, долната му част се наклони напред, последва трясък и Кейти видя розите на пода, а красивата ваза от Хелън — на парчета.

Кейти седна на килима и заплака така неутешимо, както плачеше Фил. Леля Изи чу риданията и влезе в стаята.

— Колко жалко — каза тя и събра парчетата. — Но друго и не съм очаквала. Толкова си невнимателна, Кейти! Хайде, не стой така глупаво, ами се облечи, че закъсняваш за закуска.

— Какво се е случило? — попита доктор Кар, когато забеляза зачервените очи на Кейти.

— Счупих си вазата — тъжно промълви тя.

— Ами защо си я сложила на такова опасно място! — скара й се леля Изи. — Това огледало се накланя много лесно и — ето резултатът! — Голяма сълза се търкулна по лицето на Кейти и капна в чинията й. Лелята побърза да каже: — Голяма си вече, а се държиш като малко дете. Така вероятно не би постъпил и Дори. Трябва да внимаваш повече!

По време на цялата закуска Кейти беше мрачна. С надеждата да я поразсее, баща й попита:

— Деца, днес какво ще правите?

— Ще се люлеем — в един глас отвърнаха Джоана и Дори. — Александър ни направи чудна люлка в бараката.

— Никакви такива — заяви леля Изи. — Ще се люлеете най-рано утре и то ако разреша!

Леля Изи постъпи неразумно, защото не обясни, че при окачването на люлката Александър бе счупил едната от скобите за закрепване и докато не я сменеше с нова, люлеенето беше доста опасно. Ако лелята бе предупредила децата, нищо лошо нямаше да се случи, но нейната теория бе, че малките трябва да слушат големите, без да им се дават обяснения.

Джоана, Елси и Дори оклюмаха, когато чуха за люлката. Но на Елси бързо й мина.

— Хич и не ми е потрябвала тази люлка — каза тя. — И без това имам да върша толкова много неста. Първо сте пиша на братовчедката Хелън за едно несто (Елси се затрудняваше да произнася „щ“).

— И какво е то? — попита Кловър.

— Тайно несто — загадъчно рече Елси. — С братовчедката Хелън си имаме една тайна и тя държи никой от вас да не я знае.

— Не вярвам Хелън да е казала така — ядоса се Кейти. — Да споделя тайни с някакво малко глупаво момиченце!

— Но това е истината — тросна й се Елси. — Хелън каза, че на мен може да се довери като на голям човек и че аз съм й любимката! Разбра ли, Кейти Кар!

— Стига сте се карали — намеси се леля Изи. — Кейти, знаеш ли колко е разхвърляно горното чекмедже на шкафа ти? Качи се и си подреди нещата. Деца, ще стоите на сянка, защото е много горещо и е опасно да тичате на слънце. Елси, иди в кухнята и кажи на Деби, че искам да говоря с нея.

— Добре — важно отвърна Елси. — А после сте напиша писмото до Хелън.

Кейти затътри крака по стълбите. Беше горещо и задушно. Болеше я главата, очите й пареха и изобщо не се чувстваше никак добре след сълзите, които бе проляла. Ама и леля Изи беше една — да я кара да работи през ваканцията. Кейти издърпа с въздишка горното чекмедже.

Лелята май беше права. По-разхвърляно чекмедже от това надали имаше в целия свят. То приличаше на пудинга на Белия рицар, в чиято рецепта има попивателна хартия, восък и барут! Хилядите неща в чекмеджето бяха добре разбъркани — книги, кутии с бои, късчета хартия, моливи, четки. Чорапите се бяха оплели с носните кърпи, панделките и якичките. Най-отдолу се подаваха смачкани яки, въргаляха се малки и големи празни кутийки, а съкровищата, които някога съдържаха, бяха изтласкани в дъното на чекмеджето и се губеха в общия хаос.

На Кейти й беше необходимо доста време и търпение, за да въведе ред. Но леля Изи щеше да дойде на проверка и тя не спря, докато не подреди всичко. Почувства се ужасно уморена. На стълбите срещна Елси, която се качваше с дъската за писане. Щом я зърна, Елси скри дъската зад гърба си.

— Само да си погледнала! Това е писмото до Хелън. Само аз знам тайната. Сега ще го изпратя. Има и марка, виж! — Елси показа ъгълчето на дъската, където наистина беше залепила марка.

— Ти ум имаш ли! Не можеш да изпращаш дъска по пощата! Дай ми я! Ще препиша писмото на лист, а татко ще ти даде плик.

— Не, не! — развика се Елси и задърпа дъската. — Ще прочетеш какво съм написала, а аз обещах на Хелън, че никой няма да узнае тайната. Пусни дъската ти казвам! Ще кажа на братовчедка ни каква си лоша и тя няма изобщо да те обича.

— На си ти глупавата дъска! — пусна я Кейти и блъсна Елси, която залитна, посегна да се хване за перилата, но не успя и се изтърколи надолу по стъпалата.

Удари се лошо, макар да не падна от високо и зарева, сякаш бе смъртно ранена. Леля Изи и Мери се втурнаха в коридора.

— Кейти ме блъсна — каза Елси през сълзи. — Искаше да й кажа тайната, но аз няма да го направя! Много е лоша, много!

— Кейти Кар, как не те е срам да блъскаш по-малката си сестра! — викна леля Изи. — Какво ли ще каже Хелън, когато разбере за това? Хайде, Елси, успокой се! Стига плака, мило дете! Ела горе с мен. Ще намажем натъртеното, а Кейти никога повече няма да те блъска.

Кейти остана долу. Чувстваше се много зле — хем съжаляваше, хем се чувстваше пренебрегната и се чудеше какво да направи, защото изпитваше голям гняв. Всъщност тя не бе искала да блъсне Елси и се срамуваше от постъпката си. Ала толкова се ядоса на намерението на леля Изи да каже на Хелън за случилото се, че никога и на никого нямаше да си го признае.

— Пет пари не давам! — каза си Кейти през сълзи. — Елси си е такава — ревла! А леля Изи винаги я защитава. И всичко само защото казах на това глупаво същество да не мъкне дъската в пощата!

Кейти излезе на двора през страничната врата. Минавайки покрай бараката, зърна новата люлка.

„Ама и леля Изи е една — мислеше си тя. — Да забрани на децата да се люлеят. Сигурно й се вижда много горещо или и аз не знам какво. Аз обаче няма да я послушам.“

Кейти седна на люлката. Беше много удобна — нито висока, нито ниска, с широка дървена седалка, а въжетата бяха нови и дебели. Александър беше цар на люлките, а бараката за дърва — идеалното място за люлка.

Там беше широко, покривът бе висок. Дърва почти не бяха останали, имаше само няколко подредени купчинки покрай стените на бараката. Вътре беше хладно и сумрачно, а люлката правеше лек ветрец, който развяваше косата на Кейти като ветрило. Момиченцето се размечта. Какви ли не фантастични мисли минаха през главата й. Кейти постепенно засилваше люлката с крак и се вдигаше все по-високо. Вече стигаше над рамката на високата врата. После можа да зърне през малкото прозорче над нея гълъбите, накацали по перваза на хамбара, и понеслите се по синьото небе облаци. За пръв път се люлееше толкова силно и толкова нависоко. Струваше й се, че лети. Кейти се засили още повече и се опита да докосне покрива с пръстите на краката си.

Люлката беше в най-високото си положение, когато нещо силно изпращя и тя се усука. Миг след това Кейти се озова във въздуха. Опита да сграби въжето, но какъв беше ужасът й, когато то се изплъзна и тя полетя надолу. Изведнъж настъпи мрак.

 

 

Когато отвори очи, момиченцето лежеше на дивана в трапезарията, а Кловър бе коленичила до нея с бледо и уплашено лице. Леля Изи мокреше челото й с нещо студено.

— Какво стана? — едва чуто рече Кейти.

— Ох, жива е! Жива е! — Кловър обви с ръце врата на Кейти и се разплака.

— Тихо, тихо — необичайно нежно я сгълча леля Изи. — Кейти, не си ли спомняш? Падна много лошо…

— О, да, от люлката — спомни си Кейти. — Какво стана, лельо Изи? Въжето ли се скъса?

— Не, не е въжето. Скобата се измъкна от покрива. Тя беше счупена. Не помниш ли, че ви забраних да се люлеете? Забрави ли?

— Не, не съм забравила, но… — Кейти затвори очи и по лицето й затекоха сълзи.

— Не плачи — прошепна Кловър. — Моля те! Леля Изи няма да ти се кара.

Ала Кейти нямаше никакви сили и беше толкова уплашена, че не можеше да спре напиращите сълзи.

— Искам да се кача горе в стаята и да си легна на леглото. — Кейти се надигна, но всичко се завъртя пред очите й и тя отново се отпусна на дивана.

— Не мога да стана — с ужас каза тя.

— От падането е — не по-малко уплашено отвърна леля Изи. — Трябва да лежиш и да не мърдаш, мила. А ето го и докторът! Добре че дойдохте бързо!

Лелята стана да го посрещне. Доктор Алсоп живееше наблизо.

— Брат ми не е в града — каза леля Изи. — Толкова се радвам, че не бяхте зает! Едно от момичетата падна от люлката…

Доктор Алсоп седна на дивана до Кейти, премери пулса й. После опипа ръцете и краката й.

— Можеш ли да движиш този крак?

Кейти бавно го сви.

— А другия?

Момиченцето едва го сви.

— Боли ли? — попита докторът, забелязал гримасата на лицето й.

— Малко — промълви Кейти, като едва се сдържаше да не заплаче.

— И гърбът, нали? Къде те боли? — Докторът опипа гръбнака й, а Кейти сбърчи вежди от болката.

— Не мога да кажа точно какво е, но изглежда се е понавехнала тук-там. — Кейти го гледаше уплашено. — Госпожице Кар, опитайте да я съблечете и нека остане в леглото. Ще напиша рецепта.

— О, колко дълго трябва да лежа? — попита Кейти.

— Зависи от това как се чувстваш. Надявам се, че няма да бъде много дълго. Може би няколко дни.

— Няколко дни! — Кейти беше отчаяна.

 

 

След като доктор Алсоп си тръгна, леля Изи и Деби занесоха Кейти в стаята й. Не беше лесно, защото тялото я болеше при всяко движение. Чувството за безпомощност я отчайваше още повече. Не можа да се сдържи и отново заплака, след като я съблякоха и оставиха да лежи. Какъв ужас, мислеше си тя. Пък и баща й го нямаше… Доктор Кар беше заминал да види някакъв тежко болен и щеше да се върне чак на другия ден.

Следобедът се проточи безкрайно. Леля Изи й изпрати обяд, но Кейти не можа да хапне, защото устните й бяха пресъхнали, а главата силно я болеше. Слънцето надничаше в стаята, ставаше все по-топло. По прозореца бръмчаха мухи и я тормозеха, като кацаха на лицето й. Гърба я приболяваше от време на време. Кейти лежеше с притворени очи, защото инак й пареха, а в главата й се въртяха какви ли не неприятни мисли.

„Ако съм си натъртила гръбнака, сигурно ще трябва да лежа поне седмица! О, Боже! Ваканцията е само осем седмици, а аз имам такива планове! Как може Хелън да е толкова търпелива и да лежи непрекъснато?! Колко ли ще й бъде мъчно, когато разбере, че и аз съм на легло.“ Братовчедка й беше заминала предишния ден, ала оттогава като че ли се бе изнизала цяла вечност. „Как можах да се кача на тази глупава люлка!“

После Кейти се замисли колко хубаво би било, ако не беше решила да се полюлее, ами беше отишла с Кловър в Рая. Щяха да си седят под сенчестите дървета… Ставаше й все по-горещо и все по-неудобно в това легло.

По едно време Кейти усети някакъв ветрец. Ярката дневна светлина бе засенчена. Тя отвори натежалите си клепачи. Капаците бяха затворени, а до леглото седеше Елси и махаше с палмово листо.

— Събудих ли те? — тихичко попита тя.

Кейти я гледаше стреснато.

— Да не те уплаших? Дойдох да те видя и да ти кажа, че с Джоана ни е много мъчно за тебе. — Устните на Елси потрепериха. — Няма да вдигаме шум, да затръшваме вратата и сте ходим тихо по стълбите, докато оздравееш. Донесох ти и подаръци — от мен и от Джоана. Виж! — Елси посочи доволно стола, който беше примъкнала близо до леглото. На него бяха подредени: първо — калаено сервизче за чай, второ — кутийка със стъклен похлупак, трето — кукла, четвърто — тъничка дъска за писане и пето — два нови молива!

— Всичко това е все за теб! — щедро заяви Елси. — Ако искаш, сте ти дам и Пайкъри. Само дето е доста голям, пък и сте му е мъчно без мен. Харесват ли ти тези неста, а? Много са хубави, нали?

Кейти гледаше съкровищата на стола и имаше чувството, че главата й ще се пръсне — сякаш в нея бушуваше огън. Лицето на Елси сияеше от радостната саможертва. Кейти отвори уста да каже нещо, но вместо това се разплака.

Елси съвсем се изплаши.

— Толкова ли те боли? — попита тя, просълзена от съчувствие.

— О, не, не е това — въздъхна Кейти. — Просто аз се държах толкова лошо с теб тази сутрин, Елси, и освен това те блъснах. О, моля те, прости ми, моля те!

— На мен нищо ми няма! — каза Елси изненадана. — Леля Изи ме намаза с нещо от една бутилка и подутината съвсем изчезна. Да отида ли да й кажа да намаже и тебе? Отивам.

И тя хукна към вратата.

— О, не! — извика Кейти. — Не си отивай, Елси. По-добре се върни и ме целуни.

Елси се обърна бавно, сякаш се съмняваше, че тези думи са отправени към нея. Кейти протегна ръце. Елси се спусна към нея и двете сестри, малката и голямата, се прегърнаха с обич, каквато никога досега не бяха изпитвали една към друга.

— Ти си едно истинско малко съкровище — промълви Кейти. — А аз се държах отвратително с теб. Никога повече няма да правя така. Ще си играеш с мен, Кловър и Сеси и няма да те ядосваме с пощенските кутии.

— О, колко хубаво! — възкликна Елси. — Много мило от твоя страна! Обичам те най-много след братовчедката Хелън и татко. И… — Елси се чудеше с какво да се отблагодари за това великодушие. — И… ако искаш, сте ти кажа тайната, Хелън сигурно няма да има нищо против.

— Не, не ми я казвай. Не държа. Предпочитам да ми вееш с ветрилото.

— Но засто? — настояваше Елси, вече решила да се раздели с драгоценната тайна. — Леля Хелън ми даде половин долар, за да го дам на Деби и да й благодаря за вкусотиите, които й е приготвяла. Деби толкова се зарадва! Та затова писах писмото — да кажа на Хелън колко много се е зарадвала Деби. Ето, това е тайната. Страхотно, нали? Ама докато си жива, не бива да я казваш на ни-ко-го!

— Няма — усмихна се Кейти.

 

 

Елси седя на леглото и маха над Кейти чак до вечерта. Гонеше мухите с ветрилото и „шъткаше“ на децата, които напираха да влязат. Няколко пъти пита Кейти:

— Наистина ли искаш да остана?

И цялата засияваше, когато по-голямата сестра отговаряше:

— Да!

Но ако питате мен, Кейти не беше напълно искрена, защото преливащото от внимание момиченце на леглото, към което се бе отнесла толкова несправедливо, повече й пречеше, отколкото помагаше.

„Веднъж да оздравея, ще се държа много мило с нея“, мислеше си Кейти и се мяташе насам-натам.

Тази нощ леля Изи спа при нея. Кейти имаше треска. Доктор Кар се върна сутринта. Кейти чувстваше силни болки, а очите й трескаво горяха.

— Татко, трябва ли да лежа цяла седмица? — разплака се тя.

— За съжаление, да — отговори баща й с доста притеснен и сериозен глас.

— О, Боже — изхлипа Кейти. — Как ще изтърпя цяла седмица?