Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (2)

Втора глава
Рая

Децата се запътиха към блатистата горичка в края на полето близо до къщата. Гората изглеждаше голяма, защото дърветата и храстите бяха много гъсти и краят им не се виждаше. Зиме земята беше влажна и кална и никой, освен кравите не ходеше там — на тях им е все едно дали ще си намокрят копитата. Лете обаче земята изсъхваше, всичко се раззеленяваше и разцъфтяваше и природата се изпълваше с какви ли не прелести — диви рози, лаврови дървета, птичи гнезда.

Добитъкът си беше проправил тесни криволичещи пътечки. Децата наричаха горичката Рая. За тях това място бе безбрежно и изпълнено с приключения като истинска вълшебна гора.

По пътя към Рая имаше няколко дървени огради. Кейти и Сеси ги прескочиха, а по-малките деца се промушиха под гредите. Когато се озоваха сред полето, всички се втурнаха през глава към гората. В самото й начало обаче спряха и се погледнаха въпросително. За пръв път след дългата зима отиваха в гората, а това беше ужасно вълнуващо. Кой знае какво бяха направили феите в тяхно отсъствие!

— По коя пътека ще влезем? — най-сетне попита Кловър.

— Да гласуваме — рече Кейти. — Аз предлагам по Пътеката на поклонниците и по Трудния хълм.

— И аз! — присъедини се Кловър, която винаги се съгласяваше с Кейти.

— Не, по-добре по Тихата пътека — предложи Сеси.

— О, не! Ние искаме по Лавровата пътека! — настояха Джоана и Дори.

Както обикновено Кейти не отстъпи. Решиха първо да минат по Пътеката на поклонниците и да огледат царството си, за да видят какви промени са настъпили в тяхно отсъствие. Кейти и Сеси водеха шествието, а Дори мъкнеше големите клони най-отзад.

— О, миличката ни Розка, ето я! — развикаха се децата, когато зърнаха на върха на Трудния хълм високия храст дива роза, размахал свежите си зелени листа. Розка беше като жива за тях. Непрекъснато измисляха някакви истории за нея и много се страхуваха да не би да пострада от някоя гладна крава.

— Здравей — погали Кейти листенцата. — О, какъв ужас изживя през зимата, но все пак оцеля!

— Така ли? Разкажи! — замолиха я децата. Кейти разказваше толкова хубаво.

— На самата Бъдни вечер вълшебната фея, благодетелката на нашата Розка, била много болна — започна Кейти, шепнейки загадъчно. — Била настинала, феята на тополата я посъветвала да си свари чай от лаврови листенца. Нашата фея напълнила цяла жълъдова черупка с чай и го изпила. После легнала на завет в едно тъмно ъгълче на гората и заспала. Не щеш ли, посред нощ, тъкмо когато се разхъркала, от изневиделица се задал някакъв черен бик с огнени очи. Той видял Розка и отворил уста, за да я сгризка. Но в този миг един дебел дядо с жезъл в ръка изскочил иззад Розка. Това, разбира се, бил дядо Коледа. Така халосал бика с жезъла, че той само измучал и се хванал за муцуната. Толкова го боляло, че измучал още веднъж и дим да го няма! Дядо Коледа събудил феята и хубаво й се накарал, задето не пази нашата Розка. Предупредил я, че ако не се грижи както трябва, ще вземе друга фея на мястото й, а нея ще прати да пази някой бодлив и трънлив къпинов храст.

— Ама наистина ли има феи? — попита Дори, който слушаше със зяпнала уста.

— Има — отвърна Кейти. Наведе се към него и прошепна с престорен глас: — Аз съм фея-я-я!

— Ами! Ти си жираф, татко каза така — отговори брат й.

Тихата пътека беше тъмна и хладна. Над нея високите храсти се съединяваха в арка, а дърветата пазеха сянка дори по обед. Покрай пътеката растеше някакво бяло цвете, което децата наричаха булчино букетче, защото не му знаеха името. След като набраха големи китки, а Джоана и Дори помъкнаха няколко коренища от лавровите дървета, всички продължиха по Жабешкия булевард и през Заешката дупка. Скоро слънцето се издигна високо над главите им. Беше обяд.

— Огладнях — заяви Дори.

— О, Дори, никакво ядене преди да си направим колибката — викнаха момичетата, защото Дори беше много досаден, когато огладнееше.

Всички се разбързаха. Не им отне много време — вързаха въжета за тополата, където живееше феята, посъветвала феята на Розка да пие чай от лаврови листа, и през тях преметнаха дългите, огъващи се доземи клони. После се мушнаха отдолу — едва се събраха заедно с кошниците и с котенцето. Не остана място дори и за още едно котенце. Кейти седеше в средата. Тя развърза връзките на най-голямата кошница и вдигна капака. Всички надникнаха любопитно.

Наредиха сладките с джинджифил на тревата. После извадиха намазаните с масло филийки — три по три, с шунка — и цяла дузина твърдо сварени яйца. Най-отдолу имаше сандвичи с телешко месо. Леля Изи не за пръв път приготвяше обяд за Рая и знаеше колко гладни ще бъдат децата.

В клонестата колибка всичко беше от вкусно по-вкусно — ветрецът шумолеше в короните на тополите, слънцето огряваше дърветата, от които се носеше приятен мирис и птича песен. Възрастните никога не биха могли да имат толкова приятен обяд! Всяка хапка се топеше в устата. Когато излапаха и последната троха, Кейти отвори втората кошница. И — о, каква изненада! В нея се мъдреха седем малки кейка, всеки в отделен съд. Кейковете бяха с хрускава коричка и захаросани ръбчета, които хрупкаха като лимонови бонбончета, а и като още куп вкусотии.

Отварянето на втората кошница бе съпроводено от радостен вик. Сеси сияеше, а Дори и Джоана ритаха от удоволствие. Седем чифта ръце се протегнаха мигновено и децата тутакси загризкаха кейковете. След няколко минути кошницата бе празна и компанията доволно потриваше лепкави пръсти.

— А сега какво ще правим? — попита Кловър. Фил обърна двете кошници, за да провери дали нещо не е останало.

— Не знам — мързеливо рече Кейти, облегната на сведения до земята тежък клон на близкия орех.

— Да играем на големи — предложи Сеси. — Всеки да каже какъв иска да стане!

— Ти започваш — обади се Кловър. — Кажи каква искаш да бъдеш!

— Искам да имам черна копринена рокля и розички на шапката, а също и дълъг бял прозрачен шал. Искам да изглеждам от хубава по-хубава, по-хубава и от най-хубавите. Всички момчета ще искат да ходят на езда с мен, но аз няма да им обръщам внимание, защото ще преподавам в неделното училище и ще ходя на посещения при бедните. Един ден, докато храня някоя нещастна старица със сладко от френско грозде, ще ме зърне известен поет и, трогнат, ще напише стихотворение за мен — заключи тържествуващо Сеси.

— О, не ми се вижда много интересно — въздъхна Кловър. — Аз смятам да бъда най-красивата жена в света! Ще живея в жълт замък с големи колони и децата ми ще си имат собствена къща за игри. На покрива ще има телескоп, за да гледат през него. Всеки ден ще се обличам в златни или сребърни рокли, ще нося пръстени с диаманти и бели копринени престилки, когато чистя или бърша прах. В задния двор ще имам езеро с минерална вода. Ожаднея ли, отивам и си пълня бутилката. Няма да учителствам като Сеси, защото не искам. Но всяка неделя ще заставам пред къщата и ще давам на учениците, тръгнали за неделното училище, малки бутилчици с минерална вода.

— И аз си мечтая за това — възкликна Елси, на която й хареса историята на Кловър. — Само че моето езеро ще е по-голямо. Освен това аз ще бъда дори по-красива.

— Е как така? — обади се Кейти. — Нали Кловър ще бъде най-красивата в света!

— Аз ще бъда по-красива и от най-красивата в света! — отчаяно настояваше Елси. — Освен това ще бъда голяма и ще знам всичките ви тайни. Никой няма да бяга и да се крие от мен. Няма да има пощенски кутии и разни такива…

— А ти, Джоана, ти каква искаш да бъдеш? — попита Кловър, за да смени темата, тъй като в гласа на Елси вече се усещаха плачливи нотки.

Джоана нямаше представа каква иска да стане. Тя се засмя, щипна Дори по ръката и нищо не каза. Дори обаче взе думата.

— Аз искам да ям пуйка всеки ден, а също и от ония сладкиши, дето се пекат и отгоре са кафяви и лъскави, а после се заливат с крем. Ще бъда толкова голям, че никой няма да ми казва: „Три пъти си сипваш, а това е много за момченце като теб!“

— Ама че си прасе, Дори! — възмути се Кейти, а другите се закискаха.

Дори се засегна и стана.

— Отивам да кажа на леля Изи как ме наричаш.

Кловър, която беше по помиряването, хвана Дори за ръката и го придума да остане и да не се сърди. Децата спряха да се смеят и обещаха, че повече няма да му се подиграват.

— Хайде, Кейти, твой ред е — подкани я Сеси. — Кажи ни каква искаш да станеш, когато пораснеш.

— Не съм сигурна… Е, красива и добра разбира се, но не чак толкова добра като теб, Сеси, защото бих искала понякога да ходя на езда с момчетата. Бих искала да имам голяма къща с чудесна градина и всички да живеете при мен. Ще играем в градината и Дори ще яде пуйка по пет пъти на ден. Ще си купим машина за кърпене на чорапи и машина, която да подрежда дрехите в чекмеджетата, никога повече няма да шием или плетем жартиери и изобщо няма да правим нищичко, което не ни се иска. Ето каква искам да бъда. А сега ще ви кажа какво искам да направя.

— То не е ли едно и също?

— О, не. Аз смятам да направя нещо велико. Какво точно още не знам, но когато порасна, ще го измисля! — Милата Кейти все казваше „когато порасна“, без да се замисля колко висока всъщност беше. — Може би — продължи тя — ще карам спасителна лодка и ще спасявам хората като онова момиченце от книгата. Или ще стана сестра в болница като госпожица Найтингейл. Може да предвождам кръстоносен поход, яхнала бял кон, с доспехи и шлем, развяла свещеното знаме. Не с изключено да рисувам картини, да пея или да правя скулп… скулп… как се казваше? Когато правиш фигурки от мрамор? Както и да е. Всякак ще правя нещо голямо! И когато леля Изи го види и прочете за мен във вестниците, ще каже: „Милата ми Кейти! Знаех си аз, че ще прослави семейството!“ Такива са хората, много често казват „знаех си аз“ — заключи дълбокомислено Кейти.

— О, Кейти, колко хубаво ще бъде! — плесна Кловър с ръце. Кловър вярваше на Кейти като на Библията.

— Много се съмнявам, че вестниците ще съобщават разни глупости за теб, Кейти Кар — отмъстително рече Елси.

— Ще пишат и още как! — възпротиви се Кловър и бутна Елси с лакът.

Джоана и Дори се измъкнаха от колибката и поеха по близките пътечки.

— Колко е смешен Дори с тази пуйка! — рече Сеси и всички отново прихнаха.

— Ако не ме издадете — каза Кейти, — ще ви покажа дневника му. Писал го е около две седмици, после се е отказал. Намерих го днес в килера до детската стая.

Всички обещаха, че ще мълчат и Кейти извади дневника от джоба си.

„12 март Реших да си водя дневник.

13 март За обяд — печено с зеле, картофен и ябълков сос, мляко с ориз. Не ми харесва нашето мляко с ориз. Виж това на Чарли Слак е хубаво. За вечеря имаше каша и сироп.

15 март Забравих какво правих. С Джоана си запазихме сладкиша и ще го носим в училиште.

20 март Забравих какво правих. Тия сладки на закуска бяха нещо недопечени.

24 март Неделя. За обяд телешко. Научих си урока от Билбията. Леля Изи казва, че съм лакомник. Няма да мисля само за ядене. Искам да съм по-добър. На вечеря ништо вкусно.

25 март Забравих какво правих.

27 март Забравих какво правих.

29 март Играх.

31 март Забравих какво правих.

1 април Реших повече да не пиша дневеник.“

Като че ли само минута след като спряха да се заливат от смях, залезът започна да хвърля дълги сенки и Мери дойде, за да каже, че е време да се прибират за чая. Колко им беше неприятно да се приберат с празните си кошници след този прекрасен, сякаш безкраен съботен ден, какъвто можеха отново да имат чак след седмица. Но пък Рая беше винаги там и ги чакаше, и отдаде ли се случай и разреши ли леля Изи, от него ги деляха само дървените огради — колко им е да ги прескочиш, и тутакси се озоваваш сред самата Райска градина без страх, че пътят ти ще бъде препречен от ангел с огнен меч.