Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (13)

Тринадесета глава
Най-сетне

Шест седмици след това Кловър и Елси бяха на долния етаж, когато чуха необичайно припряното звънтене на камбанката на Кейти. Двете се затичаха по стълбите.

Кейти седеше в стола развълнувана и поруменяла.

— Момичета, няма да повярвате, но аз станах!

— Какво? — ахнаха Кловър и Елси.

— Наистина! Стъпих на краката си! Сама!

Те сякаш онемяха.

— Стана изведнъж — продължи да обяснява Кейти. — Изпитах чувството, че ще мога да се изправя и без много да му мисля, се надигнах. Стъпих, като само се държах за стола! Дори не си спомням как седнах обратно. Бях си глътнала езика. О, момичета! — Кейти захлупи лице в ръцете си и попита с насълзени очи: — Дали ще мога пак да стана?

— Разбира се — каза Кловър, а Елси заподскача от радост и занарежда: — Само трябва много да внимаваш!

Кейти опита, но не можа. Питаше се дали пък не беше сънувала.

На другия ден Кловър беше в стаята, когато изведнъж чу вик на радост. Обърна се и видя Кейти да стои изправена до стола.

— Тате, тате! — викна Кловър и се втурна по стълбите. — Дори, Джоана, Елси, бързо! Елате! Елате да видите!

Баща им не беше вкъщи, но децата веднага се втурнаха към стаята на Кейти. Този път тя успя да стане още веднъж! Сякаш изведнъж духът й се беше пробудил и краката на Кейти му се подчиняваха.

Когато се върна, доктор Кар се развълнува и зарадва не по-малко от другите. Той обикаляше стола, разпитваше Кейти и я караше да става и да сяда.

— Дали вече съм оздравяла? — едва намери сили да прошепне Кейти.

— Да, мила Кейти, да — отговори доктор Кар, грабна Фил и го хвърли във въздуха. Децата за пръв път виждаха баща си да се държи като хлапак. Но след малко той забеляза, че лицето на Кейти пламти, а очите й горят и помоли децата да ги оставят сами. Седна до дъщеря си и каза с нежен, спокоен глас:

— Кейти, засега всичко е чудесно, но ще трябва да мине малко време и затова — зареди се с търпение. След като беше такова добро дете през всичките тези години, не вярвам да се предадеш накрая. Една необмислена крачка може да влоши положението ти. Наложи си воля и така всеки ден ще се радваш на подобрение. Човек се учи постепенно да ходи. Всяко бебе го знае.

— О, тате, и година да мине, само да започна отново да ходя.

Кейти беше толкова щастлива, че не можа да заспи. Доктор Кар забеляза тъмните кръгове под очите й и поклати глава.

— Трябва да спиш и да се пазиш, Кейти, не бива да се изтощаваш. Една настинка ти стига, за да се влоши отново състоянието ти.

Кейти знаеше, че той е прав и въпреки това не й беше лесно да е внимателна, тъй като усещаше, че я обзема небивала енергия. Както каза баща й, подобряването беше бавен процес. Отначало стоеше на крака само няколко секунди, после минута и по-късно — пет минути, като се държеше за дръжката на стола. След това опита да стои, без да се държи. Започна и да пристъпва, като се опираше на стол и го преместваше с всяка крачка, така, както правят децата, когато прохождат. Кловър и Елси се суетяха около нея като разтревожени майки. Тази гледка с двете по-малки сестри, които я следваха загрижено, и с Кейти, която пристъпваше неуверено, бе колкото комична, толкова и тъжна. Но Кейти не гледаше така на нещата — за нея това беше едно радостно шествие, най-радостното шествие на света. Сигурно едногодишното дете не е толкова гордо с първите си стъпки, колкото бе щастлива Кейти.

Момичето постепенно придобиваше кураж и правеше все по-смели стъпки напред. Един ден Кловър се спря на прага на стаята си и ахна от изумление — вътре седеше Кейти, цялата зачервена и задъхана, но засмяна до уши!

— Изведнъж ме обзе желание да пътешествам — рече тя с извинителен тон. — Откога не съм била в никоя друга стая, освен в моята. О, Кловър, този коридор е безкраен! Трябва хубаво да си почина, преди да се върна.

Въпреки почивката Кейти беше уморена и на другия ден. Но „пътешествието“ не й навреди. След две-три седмици тя можеше да обикаля целия втори етаж.

А това беше истинско удоволствие. Сякаш четеше нова книга и току откриваше нови и интересни неща. Непрекъснато забелязваше промени.

— Дори, откъде имаш тази прекрасна библиотека?

— Рафтовете ли? От две години! Не съм ли ти разказвал за тях?

— Може и да си ми казвал, но нали не съм ги виждала, забравила съм.

Към края на август Кейти изяви желание да слезе на долния етаж, ала баща й я възпря.

— Едно е да вървиш по равното, друго е да слизаш по стълби. Отложи го малко, докато се почувстваш още по-уверена.

— И аз мисля така — каза Кловър. — Пък и ще трябва време да подредим всичко така, че да е приятно на госпожица икономката, когато се появи! Знаеш ли какво, Кейти? Ще определиш кой ден ще слезеш долу и ние всички ще ти организираме тържество. Чудесно, нали? Татко, кога смяташ, че ще може да слезе?

— Мисля, че след десетина дни вече няма да бъде опасно.

— Десет дни… Значи на седми септември — каза Кейти. — Да сляза на осми, а, татко? Нали тогава е рожденият ден на мама — добави тя тихо.

И така — речено-сторено.

— Прекрасно, прекрасно! — радваше се Кловър и пляскаше с ръце. — Такова прекрасно нещо ни предстои! Татко, кога ще слезем долу? Ужасно искам да си поговорим!

— Веднага слизам, че инак май ще ме помъкнеш за края на сакото — засмя се доктор Кар и двамата слязоха долу, а Кейти остана до прозореца щастлива и усмихната.

„О, мислеше си тя, не може да бъде! Всичко онова в химна на Хелън за Училището е истина“: „Аз се сбогувам със Скръбта.“

Кловър беше много заета през цялата седмица. Казваше на Кейти, че мие прозорците, но това едва ли можеше да обясни дългите й отсъствия и странното чукане с чук и режене с трион, които се дочуваха от долния етаж. Децата бяха явно предупредени да пазят тайна, защото Фили се изпусна един-два пъти и възкликна: „О, Кейти…!“ След което веднага млъкваше и само прошепваше: „Ух, забравих!“ Кейти гореше от любопитство. Тайната вълнуваше и радваше всички, а тя не знаеше за какво става дума! Макар да умираше от желание да разбере какво са наумили, Кейти реши да не задава излишни въпроси на децата, за да им достави наистина пълно удоволствие от изненадата.

Най-сетне остана само един ден до знаменателното събитие.

— Знаеш ли, че госпожица Петингил ми донесе новата рокля! — похвали се Кейти на Кловър малко преди вечеря. — Утре ще я облека за пръв път.

— Колко е хубава! — зарадва се Кловър. Роклята беше от сив кашмирен плат, поръбена с панделка в същия цвят. — Кейти, ще ти затворя вратата, защото Бриджет ще мете коридора. Нали днес изчисти стаята ти, та не искам да се напраши.

— Защо ще мете вечерта? — учуди се Кейти. — А не утре сутринта?

— Ами… утре ще бъде много заета и затова! Само не отваряй вратата, нали, Кейти? Обещай, че няма да я отваряш!

— Добре — съгласи се Кейти, още по-озадачена, но реши да не пита повече. — Няма да я отварям.

Ала любопитството я гризеше. Опита се да чете, но буквите играеха пред очите й, а ушите й бяха наострени. Бриджет шумно метеше, но освен свистенето на метлата се чуваха и други звуци — топуркане по стълбите, отваряне и затваряне на врати, приглушен смях. Всичко това беше много странно.

— Няма да слушам повече — реши Кейти. — Утре всичко ще разбера.

 

 

Утрото дойде свежо и ясно — един прекрасен септемврийски ден.

— Кейти, роклята ти е разкошна! Никога не си била толкова хубава! — каза Кловър, която дойде с букет цветя. Тя закичи дрехата на сестра си с розов карамфил и бодна още един в косите й.

— Ето, вече си и нагиздена! — доволно рече тя. — Татко ще дойде след малко.

В този миг влязоха Елси и Джоана. И те, и Кловър бяха с най-хубавите си рокли. Празникът започваше. Дойде и Сеси, специално поканена за голямото събитие. Тя също беше с нова рокля.

— Колко сме хубави! — възхитено заяви Кловър. — Сеси, завърти се, о, кринолин и какъв прекрасен широк колан! Госпожице Хол, вие сте едно наистина голямо момиче!

— Никой от нас не е толкова „голям“, колкото Кейти!

Бащата дойде, Кейти се облегна на него, а Дори застана от другата й страна и всички тръгнаха надолу — Фили начело, а момичетата отзад. Деби, Бриджет и Александър надничаха от кухненската врата, а Мери беше скрила лице в престилката си и хлипаше от радост.

— О, входната врата е отворена! И линолеумът е нов! Не съм го виждала.

— Но той вече остаря — припряно рече Фили. — Влез да видиш хола!

— Обядът още не е готов. Почини си малко в хола — каза бащата. — Справи се чудесно! Умори ли се, Кейти?

— Ни най-малко! — радостно каза Кейти. — Ходенето не ми тежи. О, вратичката на библиотеката е поправена. Изглежда чудесно.

— Да видиш хола само! — нетърпеливо повтори Фили.

И така, бащата отвори вратата на хола, Кейти пристъпи и… спря. Руменина покри лицето й. Тя се подпря на дръжката на вратата. Какво видя ли? Не само стаята с колосаните пердета и вази с цветя, не само големия, облян в слънце прозорец, и не само удобното канапе и масичката, които я чакаха! На дивана, подпряна на възглавници, с обърнати към вратата искрящи очи, седеше братовчедката Хелън. Тя нетърпеливо протегна ръка.

Кловър и Сеси по-късно споделиха, че в този миг дъхът им спрял. Защото Кейти забрави за болестта си, втурна се към дивана и извика:

— О, Хелън! Мила, мила Хелън!

Кейти приседна на дивана и двете се прегърнаха в настъпилата тишина.

— Какво ще кажеш за изненадата? — възкликна Фили и направи кълбо, а Джоана и Дори затанцуваха около дивана нещо като дивашки танц.

След възгласа на Фил последваха куп въпроси и ахкания.

Оказа се, че идеята за гостуването на Хелън е на Кловър. А доктор Кар организирал пътуването. Затова Бриджет помела коридора — та дано заглуши шума покрай пристигането на Хелън.

— Колко хубаво, че Хелън ще ни гостува три седмици! — каза Елси, а Кловър попита Кейти: — Нищо не подозираше, нали? Нищичко ли?

— Не, нямах никаква представа. Не съм и мечтала за такава изненада! — отговори Кейти и целуна от сърце братовчедка си.

На всички денят се стори твърде кратък. Имаха да си казват толкова много неща, да се питат и да си отговарят, че часовете сякаш летяха. Идването на вечерта беше истинска изненада за всички.

Хелън като че ли беше най-щастлива. Освен че се радваше на оздравяването на Кейти, на нея й беше драго да установи големите промени, настъпили у любимите й братовчеди през изминалите четири години.

Беше й интересно да ги наблюдава. Елси и Дори бяха претърпели най-положителните промени. Елси вече не се оплакваше непрекъснато, а беше засмяно и приветливо девойче на дванайсет години. Дори не гледаше намусено, а се държеше общително, сърдечно и доброжелателно с всички. Все още беше сериозен и не особено схватлив, но след някоя и друга година той несъмнено щеше да стане чудесен младеж. И за него, и за другите деца Кейти беше като център на Вселената. Те до едно се въртяха около нея и й се доверяваха за всичко. Хелън видя как Кейти утеши нещастния плачещ Фили, как изслуша някаква важна тайна на Джоана и как помогна на Елси в работата. Тя посрещаше всички любезно и мило, нямаше и следа от стария й заповеднически тон на най-голямата сестра. Хелън се радваше на промяната у братовчедка си — очите на Кейти бяха нежни и женствени, гласът й — приятен, тя учтиво и тактично съветваше децата, без да ги назидава.

— Мила Кейти — каза Хелън ден-два след пристигането си, — нямаш представа колко ми е приятно, че съм ви на гости. — Всички сте се променили толкова много, че няма и сравнение с последното ми посещение, когато беше много болна и навсякъде цареше такава тъга. Помниш ли?

— Как да не помня! А ти беше толкова добра и толкова ми помогна! Винаги ще ти бъда благодарна.

— Не съм направила кой знае какво. Ти сама си постигнала всичко това! Била си силна и си спечелила заслужено уважението и на баща си, и на децата. Спомняш ли си какво ти бях казала за мястото, което инвалидът трябва да заема в дома? Че трябва да бъде душата и сърцето на къщата.

— О, Хелън, не говори така — насълзи се Кейти. — Не съм била чак толкова силна. Не знаеш колко често се сърдех и колко неблагодарна бях. И сега всеки ден знам, че някои неща трябва да се направят, а не ги правя. Благодаря ти много, че ме хвалиш толкова, но… не заслужавам.

Аз пък мисля, че Кейти заслужаваше похвала. А вие?