Сюзан Кулидж
Какво направи Кейти (1)

Първа глава
Семейство Кар

Преди няколко дни седях на ливадата, близо до малкия поток. Денят бе горещ. Небето синееше, а облаците се носеха по него като бели лебеди. Срещу мен стърчеше туфа зелена тръстика с остри кадифени връхчета, а между тях се мъдреше яркочервено самотно цвете, навело глава към потока, сякаш искаше да се огледа. И все пак цветето нямаше суетен вид.

Дълго време се наслаждавах на тази красива картина. Изведнъж дочух две тихи гласчета, които разговаряха или по-скоро припяваха. Единият глас бе по-остър, а другият, по-плътният, звучеше някак гневно и настоятелно. Очевидно спореха, защото повтаряха: „Кейти го направи.“ А после: „Не го направи Кейти.“ „Тя го направи.“ „Не го направи тя.“ „Направи го.“ „Не го направи.“ Повториха го поне стотина пъти.

Станах и се огледах. На един от пухкавите като котешка опашка папури седяха две мънички светлозелени същества. Изглежда недовиждаха, защото носеха черни кръгли очилца. Имаха по шест крака — два къси, два по-дълги и два най-дълги. Ставите на най-дългите им крака бяха големи и възлести. Странните същества се движеха като едновремешни двуколки. Ако бях мъничък като тях, сигурно щях да чуя и как поскърцват, когато се разхождат по папура. Те мълчаха, докато ги наблюдавах, но щом им обърнах гръб, отново започнаха да спорят: „Кейти го направи.“ „Не го направи Кейти.“ „Тя го направи.“ „Не го направи тя.“

На път за къщи се замислих за една друга Кейти, която някога познавах, и която беше намислила да направи куп чудесни неща, но не успя, и вместо тях направи нещо съвсем различно — то отначало никак не й хареса, но пък беше много по-добро от всичко, за което бе мечтала. Както си мислех, така в главата ми се появи ето тази история, която написах за вас. Заглавието й е в чест на малките ми приятели от папура и затова би трябвало да се казва „Какво направи Кейти“.

 

 

Второто име на Кейти беше Кар. Тя живееше в град Бърнет, който не беше много голям град, но бързо се разрастваше. Къщата на Кейти беше накрая на града — голяма квадратна къща, бяла, със зелени кепенци, с веранда, над която се издигаше арка от рози и повет. Четири високи акации засенчваха чакълестата алея към входната врата. От едната страна на къщата имаше овощна градина, от другата бяха плевните, купчините дърва за зимата и ледохранилището. Отзад се простираше градината със зеленчуци, а отвъд нея беше пасбището с малко поточе, ореховите дървета и четирите крави, две червеникави, една жълта с остри, увити с тънка ламарина рога, и една дребничка и добра бяла крава на име Дейзи.

Семейство Кар имаше шест деца — четири момичета и две момчета. Кейти беше най-голяма, на дванайсет години. А най-малкият, Фил, беше на четири.

Баща им, доктор Кар, беше добър и мил човек, толкова зает, че по цял ден го нямаше вкъщи, а понякога, когато посещаваше болните, се налагаше да отсъства и нощем. Децата си нямаха майка. Тя беше умряла, когато Фил бе още бебе или — четири години преди началото на моята история. Кейти добре помнеше майка си. А за другите деца тя беше само едно скъпо име, споменавано с тъга в неделя и винаги, когато се молеха. Тогава баща им ставаше много сериозен и замислен.

На мястото на майката, която децата си спомняха твърде смътно, беше леля Изи, сестрата на баща им. Тя дойде, след като майка им замина на онова дълго пътуване, от което малките деца месеци наред се надяваха, че ще се завърне. Леля Изи изглеждаше доста възрастна, беше дребничка, слаба и с остри черти. Тя обичаше реда и последователността във всичко. Децата я притесняваха, защото съвсем не приличаха на нея, когато тя беше дете — като малка леля Изи беше кротка и послушна, седеше и шиеше с часове, обичаше възрастните да я погалват по главата и да й казват, че е добро момиче. Докато Кейти всеки ден късаше роклята си, мразеше да шие и изобщо не държеше да я наричат „добра“. Кловър и Елси подскачаха като диви жребчета, когато някой понечеше да ги погали по главата. Леля Изи не можеше да се примири със странното им поведение, което, доколкото си спомняше, нямаше нищо общо с поведението на добрите момичета и момчета от неделното училище — тези наистина възпитани и разумни деца.

Доктор Кар също я тревожеше. Той искаше децата да растат свободни и смели, насърчаваше ги да се катерят по дърветата, да играят сред природата и не обръщаше внимание на раните и на скъсаните им дрехи. Леля Изи беше доволна единствено от поведението им преди закуска — в онзи половин час, когато трябваше да седят мирно и да учат наизуст поредния пасаж от Библията. В този половин час тя ги гледаше с умиление — наредени един до друг, сресани, с чисти и огладени дрешки. Но щом удареше звънецът, тутакси настъпваше краят на благоприличието. Както казваше лелята, от този миг насетне те не бяха „за пред хора.“ Съседите я съжаляваха. Особено когато виждаха върволицата дълги бели гащи, проснати на въжето всеки понеделник. Колко ли много усилия полагаше горката госпожица Кар, за да успее да се грижи за хубавия външен вид на децата. Работата беше там, че горката госпожица Кар съвсем не намираше външния им вид за хубав.

— Кловър, качи се горе и си измий ръцете! Дори, вдигни си шапката и я закачи на мястото й! Не там, а на третия пирон в ъгъла!

И така, леля Изи не спираше да дава нареждания по цял ден. Децата се съобразяваха с нея, но за съжаление, като че ли не я обичаха. Обръщаха се към нея с „лельо Изи“, никога не й казваха само „лельо“. А малките момчета и момичета знаят какво означава това!

Искам да ви запозная с тези деца и какъв по-сгоден случай от това да ви ги покажа как са накацали на покрива на ледохранилището като шест пилета на стобор. Любимият им покрив беше нисък, надвесен над ямата, и тъй като се мъдреше насред двора, много често най-краткият път минаваше през него. Децата обичаха да се катерят до върха и после се спускаха по излъсканите топли дъски. Това катерепси спускане не беше много подходящо за дрехите и за обувките им, но какво от това? С обувките и панталоните, изобщо с дрехите, се занимаваше леля Изи. А за децата бяха игрите и белите.

Кейти седеше до Кловър, която беше хубаво момиченце с две дебели светлокестеняви опашки и късогледи сини очи, които сякаш щяха да се разплачат всеки миг. Всъщност Кловър беше много весела, но тези нейни очи и тихият й благ гласец караха хората да я галят с умиление. Веднъж, когато беше много малка, Кловър грабна куклата на Кейти и побягна. Кейти я настигна, но Кловър не я пускаше. Доктор Кар чу трогателните думи на Кловър: „Аз иска куклата! Аз иска куклата!“ и без дори да провери чия е куклата сгълча Кейти: „Защо правиш така, Кейти? Остави куклата на сестра си!“ И какво да прави, Кейти й даде куклата си. Кловър измърка като доволно котенце. Тя беше слънчево дете, добро, малко мързеливо, но пък скромно. Кловър беше много добра в игрите, а и ужасно забавна и смешна. Всички я обичаха и тя обичаше всички. Особено Кейти, която бе за нея една от най-умните в света.

Малкият Фил седеше до Кловър и тя го държеше здраво да не падне. До него седеше мургавата Елси, на осем години, с прекрасни тъмни очи и малки къдрички като ореол около главата. Милата Елси, все не можеше да си намери компания — ходеше ту с по-големите, ту с по-малките деца. Най-много й се искаше да бъде с Кейти, Кловър и Сеси Хол, та дано разбере тайните им и да й разрешат да оставя бележки в потайните места, които използваха като пощенски кутии. Но те все я изпращаха да играе с децата и на нея й беше много мъчно. Когато не отиваше при децата, по-големите бягаха от нея, а това не беше трудно, тъй като краката им бяха по-дълги. Горката Елси плачеше ли плачеше, а гордостта й не позволяваше да играе дълго с Дороти и Джоана, тя все гледаше да намери големите и да разкрие тайните им — особено пощенските кутии, които й се виждаха толкова загадъчни. Непрекъснато се взираше и търсеше, докато най-сетне намираше малката картонена пощенска кутия — ту в хралупата на дърво, ту в лехата с аспержи или на върха на дървената стълба. Бележките в кутиите завършваха неизменно с: „Внимавай Елси да не разбере!“ Момиченцето грабваше кутията, отиваше при съзаклятничките и я стоварваше в краката им, като казваше:

— Ето ви на пощенската кутия!

Горката Елси! Почти във всяко голямо семейство има по едно такова дете, което е пренебрегвано. Кейти, нали все се стремеше към героизъм и благородство, така и не забеляза поради лекомислието си, че Елси имаше нужда от внимание и утеха. И нито веднъж не прояви състрадание към огорченото сърце на сестра си.

Дори и Джоана клечаха на двата края на покрива. Дори беше на шест години — бледо дундесто момченце със сериозно личице и петна от меласа по ръкавите. Децата наричаха Джоана „Джон“ или „Джони“. Тя бе година по-малка от Дори, красиво дете с огромни смели очи и голяма розова уста, винаги готова да избухне в смях. Дори и Джоана бяха големи приятели, макар Дори да приличаше на момиче, облечено в момчешки дрехи, а Джоана на момче, което на шега е навлякло роклята на сестра си.

И така, децата седяха накацали на покрива, бърбореха и се смееха. Изведнъж от един от прозорците на къщата се нададе радостен вик:

— Ура! Закърпих ги! — Кейти размахваше куп чорапи и крещеше: — Леля Изи каза, че можем да тръгваме! Омръзна ли ви да ме чакате? Ама какви дупки бяха — много време ми трябваше да ги зашия! Кловър, хайде! Със Сеси слизаме след минутка.

Децата се пързулнаха по покрива. Кловър грабна няколко кошници от бараката за дърва. Елси хукна да търси котенцето си. Дори и Джоана помъкнаха два големи клона. Тъкмо се бяха приготвили, когато Кейти и Сеси се втурнаха в двора.

Сеси беше голяма приятелка на децата и живееше в съседната къща. Между къщите имаше само жив плет от зелени храсти. Сеси прекарваше две трети от деня с децата на доктор Кар и беше като част от семейството. Тя беше пъргаво хубаво момиченце със светла коса и румени бузки, много мило и възпитано, при това винаги сресано и с чисти ръце. Сеси беше доста различна от Кейти. Косата на Кейти беше винаги разрошена, роклите й все се закачаха на пирони и „се късаха“, и въпреки ръста си, тя изглеждаше като палаво шестгодишно момиченце. Кейти беше може би най-високото момиче на света! Никой не можеше да каже как беше пораснала толкова висока. Стигаше чак до ухото на баща си и беше с половин глава по-висока от горката леля Изи. Самата Кейти имаше понякога чувството, че е само крака и ръце, лакти и колене. Това я притесняваше, но за щастие главата й бе винаги изпълнена с толкова много радостни мисли, мечти, планове и начинания, че тя рядко се замисляше над необичайно високия си ръст. Като забравим за небрежното отношение към външността си, Кейти беше едно прекрасно и обичливо момиченце, което започваше всяка седмица с куп нови планове, но уви, не ги изпълняваше. От време на време проявяваше отговорност към другите деца и се стараеше да им дава добър пример, но обикновено забравяше за първоначалните си намерения. Денят на Кейти минаваше като един миг. Ако не учеше и не шиеше и ако кърпеше дрехи с леля Изи — най-ненавистното от всички занимания — тя гореше и кипеше от интересни хрумвания и съжаляваше, че няма десет ръце и крака, за да ги осъществи. Тези чудати идеи я вкарваха в какви ли не беди. Кейти строеше въздушни кули и мечтаеше да направи нещо, с което да се прочуе по света и всички да я познават и тачат. Не смятам, че беше измислила какво точно ще бъде това откритие, но тя често мечтаеше за него и забравяше да научи уроците си или да върже обувката си и тогава получаваше слаба оценка или пък си навличаше гнева на леля Изи. Кейти се утешаваше с мечти за времето, когато ще бъде красавица на красавиците, харесвана от всички и обичлива като ангел. Но преди това очите й трябваше от черни да станат сини, налагаше се носът й да се удължи и изправи, а пък устата й, твърде голяма за благовидния образ на героиня, да се превърне в малка розова пъпка. Докато настъпят тези вълшебни промени, Кейти се стараеше да не се замисля над чертите си, а според мен, най-много от всичко на света й се искаше да прилича на красивата жена от рекламния етикет на „Трикоферъс“, чиито коси стигаха чак до земята.