Уилям Айриш
Валс в тъмнината (63)

LXII

На другия ден той не спомена нищо за излизането й, за пиенето, още по-малко за по-сериозните й прегрешения. Чакаше да види дали ще се опита да ги повтори (с почти оформено в главата му решение да я проследи и да убие мъжа, с когото я намери), но тя не излезе. Ако имаше уговорена следваща среща, тя не беше за този ден.

Бони лежа до късно и го остави на нежните грижи на немарливата прислужница, която идваше да им чисти и готви през ден, три пъти седмично. Той не я укори дори за това, ползуващо се с лоша слава неразположение — резултат от прекаляването с алкохол, известно като „махмурлук“.

Когато най-сетне слезе да вечеря с него, тя наистина беше благоразположена. В нея сякаш съжителствуват две личности, каза си той. Трезвата Бони не знаеше или поне не си спомняше за инстинктивната неприязън, която пияната несъзнателно бе проявила предната вечер. Или ако си спомняше, опитваше се да заглади лошото впечатление.

— Амилия отиде ли си? — запита тя. Въпросът беше излишен, зададен само за да се започне разговор. Тишината в кухнята и фактът, че никой не дойде да им сервира на масата, сами по себе си говореха за отсъствието й.

— Да, към шест часа — отвърна той. — Подреди масата и остави вечерята да се топли на печката.

— Ще ти помогна да я донесем — предложи тя, като го видя, че се запъти нататък.

— Ще можеш ли? — запита той.

При този укор тя сведе поглед, сякаш признаваше, че си го заслужава.

Сервираха си сами. Тя стеснително му подаде панерчето с хляба през масата. За миг той се направи, че не го вижда, после отстъпи, взе една филия и изсумтя:

— Благодаря.

Погледите им се срещнаха.

— Много ли ми се сърдиш, Лу? — измърка тя като котка.

— А има ли за какво? Само ти можеш да отговориш на този въпрос.

За секунда Бони стреснато го погледна, като че питаше: „Колко ти е известно?“.

Кой друг мъж щеше да стои така кротък и спокоен, след като знае това, което аз знам, запита се Дюранд. Сетне си спомни какво бе казал на Джардин при последното си ходене в Ню Орлиънс: „Ще постъпя така, както трябва. Не мога инак“.

— Не бях в най-добрата си форма — меко рече тя.

— След като вече се върна тук, не си направила нищо ужасно — обясни й той. — Беше малко нацупена и толкова.

— Не съм направила нищо лошо и преди да се върна — бързо каза тя. — Държах се лошо само тук.

Колко добре се разбираме, помисли си той. Наистина сме свързани един с друг.

Тя скочи, заобиколи зад него, наведе се над рамото му и го целуна, преди той да успее да й попречи.

В гърдите му сякаш избухна барут, сърцето му пламна моментално, но външно нищо не издаваше разразилия се пожар. Колко лесно е да ме купят, даде си сметка той. Колко лесно е да ме успокоят. Това любов ли е или сломяване на мъжеството ми?

Седеше вдървен, с ръце на масата, решен да не я прегърне.

Издадоха го устните му, макар че се опита да ги възпре.

— Пак — промълвиха те.

Тя още веднъж сведе лице над него и отново го целуна.

— Пак — повтори той. Устните му вече трепереха. Бони отново го целуна.

Изведнъж той се съживи. Грабна я така буйно, че прегръдката му по-скоро приличаше на нападение. Дръпна я към себе си, взе я в обятията си, притисна лице към нейното, жадно зацелува устните й, шията й, раменете й.

— Ти не можеш да разбереш какво правиш с мене. Направо полудявам. О, това не е любов. Това е наказание, проклятие. Ще убия всеки, който се опита да те отнеме от мене… и тебе ще убия. После ще те последвам. За да не остане нищо след нас.

И докато устните му постоянно се връщаха към нея, единствените му гальовни думи, прекъсвани от целувки, бяха:

— Проклетнице!… Проклетнице!… Проклетнице!… Трябва да си само моя!

Когато най-сетне я пусна изтощен, тя остана да лежи отпуснато, сгушена в прегръдките му. Изразът на лицето й беше много странен, някак стреснат. Сякаш в необуздаността си Дюранд й беше сторил нещо, което не беше очаквала.

Бони бавно поглади челото си с ръка, като че ли искаше да събуди някакъв необходим й спомен, който сега той почти бе изличил и унесено промълви:

— О, Луис, ти не знаеш колко си опасен. О, мили мой, почти ме караш да забравя…

И тук пресечената несигурна мисъл издъхна недовършена.

— Кого да забравиш? — обвинително изрече той. — Какво да забравиш?

Бони го погледна смаяно, сякаш не знаеше, че е проговорила на глас.

— Да забравя… себе си — неубедително довърши тя.

Не искаше да каже това, установи той с горчива мъдрост. Но въпреки това в тази дума се крие истината. Аз нямам друг съперник, освен този, който е в нея. Само тя самата си пречи да не ме обича.

 

 

На другия ден Бони не излезе от къщата. Той отново чакаше, отново притаяваше дъх, но тя предано остана вкъщи. Изглежда, нещо осуетяваше срещата, ако тя изобщо трябваше да се състои.

Не излезе и на следващия ден. Прислужницата дойде и докато слизаше надолу по стълбите, Дюранд зърна двете в салона, застанали близо една до друга, сякаш бяха водили някакъв потаен разговор. Стори му се, че Бони припряно оправя корсета си, като че ли криеше нещо, което току-що беше получила.

Тя може би нямаше да се издаде, но негърката беше лош конспиратор и така драматично се облещи зад гърба на господарката си, когато го видя, че сама му внуши мисълта, че помежду им става нещо подозрително.

Има и други начини за връзка, освен личната среща, припомни си той. Вероятно уговорката, от която толкова много се страхувах, е била направена, и то пред очите ми, просто чрез късче хартия.

Същия този ден към края на вечерята Бони явно се умисли. Бяха сами, тъй като прислужницата, посредникът в измяната, отново я нямаше.

Случайните забележки, които се подхвърлят при хранене на двама души, ставаха все по-редки от страна на Бони. Скоро тя въобще престана да ги прави по своя воля и само отвръщаше на неговите. Не след дълго и отговорите й започнаха да оредяват и той пое разговора изцяло върху себе си. Тя само кимваше разсеяно или измърморваше по някое вяло „да“, докато мислите й очевидно бяха насочени другаде.

Накрая започна да се храни бавно и неохотно — толкова дълбоко се бе замислила върху онова, което тревожеше ума й. И сигурно наистина имаше нещо, тъй като човешкият разум никога не остава без деен. Тя набождаше с вилицата си къс храна и я оставяше, без да я поднесе до устата си в продължение на няколко минути. Или ръката й увисваше във въздуха между чинията и устата й, за да остане в това положение.

По едно време също така необяснимо, както се бе появила, разсеяността й отново изчезна. Изпари се. Неведомите странични пътеки, по които бе скитала мисълта й, явно вече не я мамеха или пък ги бе извървяла докрай.

Най-сетне погледът й се спря на него.

— Спомняш ли си вечерта, когато се карахме? — запита меко тя. — Тогава ти спомена нещо за онази стара застрахователна полица, която ми показа веднъж, когато живеехме на Сейнт Луис Стрийт. Вярно ли е това, което ми каза? Наистина ли е все още у тебе? Или просто си го измисли, като онова, че са ни останали пари.

— Все още е у мене — разсеяно отвърна той. — Но е невалидна, тъй като не съм плащал вноските.

Сега тя усърдно се хранеше, сякаш да компенсира за времето, което бе загубила, когато се беше замислила над чинията си.

— Означава ли това, че тя няма никаква стойност?

— Не. Ако се изплатят старите вноски, отново ще стане валидна. Мисля, че не е минало много време.

— Колко пари ще са необходими?

— Петстотин долара — раздразнено отвърна той. — Но нали ги нямаме?

— Не — отвърна хрисимо тя, — но какво лошо има, ако попитам?

Бутна чинията си назад. Сведе поглед, сякаш й се бяха скарали, и се взря в сключените си ръце. После хвана единия от пръстите си и бавно започна да подръпва и върти диамантения пръстен, който някога бе получила като сватбен подарък. Движеше го напред-назад, замислена, отнесена нанякъде.

Кой би могъл да каже дали го вижда, докато си играеше с него? Кой би могъл да каже какво изобщо вижда? Какви са мислите й? Движенията й не издаваха нищо. Просто една жена, която неспокойно върти пръстена си.

— Какво се прави в такива случаи? Искам да кажа, ако имахме парите? Как точно става?

— Просто парите се изпращат в Ню Орлиънс до застрахователното дружество и те кредитират вноските към полицата.

— И тогава тя отново става валидна, така ли?

— Полицата отново става валидна — някак сприхаво отвърна той, раздразнен от настойчивостта, с която го разпитваше за това.

Разбира се, Дюранд се бе досетил на какво се дължи интересът й към нея. Тя хранеше смътна надежда, че ще могат по някакъв начин да изтеглят заем от застрахователното дружество и така да се сдобият с пари.

— Мога ли да я видя? — замоли се Бони.

— Веднага ли? Тя е някъде горе из старите ми документи. Но няма стойност, предупреждавам те; вноските не са изплатени.

Бони не настоя повече. Седеше на масата и замислено опипваше диаманта на пръста си; местеше го леко напред, после леко назад и той пръскаше ярки искри в светлината на лампата.

 

 

Тя изобщо не отвори дума за полицата отново, но спомнил си разговора им, Дюранд се залови да я търси по собствена инициатива. Не веднага, а два-три дни по-късно.

Не успя да я намери. Първо провери на мястото, където мислеше, че е прибрана, но там я нямаше. После потърси и другаде, ала никъде не я намери.

Сигурно се бе загубила по време на многобройните им забързани местения от град на град, при някое припряно опаковане или разопаковане. А може би най-неочаквано щеше да изскочи отнякъде, където все още не му бе хрумнало да я потърси.

Накрая, не особено разтревожен, той се отказа от опитите си да я намери и само мислено сви рамене. Загубата във всеки случай не беше голяма, тъй като полицата нямаше стойност и срещу нея не можеше да се вземе заем (което според него беше мотивът на Бони да го разпитва по този въпрос).

Дори не й спомена, че не е успял да я намери. А и нямаше защо, тъй като тя също, изглежда, бе загубила предишния си интерес към нея и не го попита нищо, докато седеше на масата срещу него, поглаждайки безцелно останалите си без пръстени ръце.

 

 

Същата седмица прислужницата (готвачка и чистачка едновременно), която имаха до този момент, внезапно изчезна и те останаха сами в къщата.

Два последователни дни тя не се появи и той, забелязал — съвсем по мъжки — отсъствието й едва тогава, попита Бони:

— Какво е станало с Амилия?

— Освободих я във вторник.

— Но аз мислех, че й дължим пари за три-четири седмици назад. Как успя да й платиш?

— Не съм й платила.

— И въпреки това тя се съгласи да си отиде?

— Нямаше избор, наредих й. Ще си получи парите, когато и ние самите ги имаме, знае го много добре.

— Няма ли да наемеш друга?

— Не — отвърна Бони, — мога да се справя и сама. — И тихо добави нещо, което Дюранд не чу достатъчно ясно.

— Какво? — запита той с неволно учудване.

Стори му се, че бе казала „за малкото време, което ни остава“.

— Казах, за малкото време, което ще останем — тактично повтори тя.

 

 

Бони наистина се справи, и то далеч по-успешно, отколкото в Моубийл, когато за първи път се бе опитала да се грижи за домакинството, та той трябваше да я води да се хранят в хотела.

Първо, прояви по-голяма воля, отколкото в онези далечни, безгрижни дни; в усилията й имаше по-малко лекомислие и доста повече упоритост. В процеса на готвенето имаше може би по-малко смях, но затова пък в резултата нямаше неприятни изненади. Тя вече не беше младоженката дете, което си играе на домакиня; беше жена, решила да придобие нови умения и не пестеше труда си за постигането им.

Цели два дни готви, ми чинии и въртя метла нагоре-надолу по стълбите. И тогава, на втората вечер… Дюранд я чу как изпищя в кухнята, после звука на счупена чиния, която сигурно бе изпуснала от ръцете си. Беше отишла там, за да измие съдовете след вечерята, докато той си четеше вестника в трапезарията. Дори и най-влюбеният мъж не би предложил на жена си да избърше чиниите вместо нея; би било също така странно, както да й помага при раждане.

Той хвърли вестника и се втурна към кухнята. Тя стоеше пред димящия от пара умивалник.

— Какво стана? Опари ли се?

— Плъх — задавено рече Бони. — Шмугна се между краката ми, както си стоях тук. Скри се ей там. — А после, изкривила лице от отвращение, добави: — О, толкова голям беше! Просто ужасен!

Дюранд грабна един ръжен и се опита да го пъхне в цепнатината между стената и пода, която му бе посочила. Ръженът се запъна. Нямаше къде да влезе. Това, изглежда, беше само плитка пукнатина в мазилката.

— Не може да се е скрил тук…

Уплахата й се превърна в гняв.

— Мислиш, че лъжа ли? Може би трябваше да ме ухапе до кръв, за да ми повярваш!

Той застана на четири крака и започна да блъска ръжена насам-натам така енергично, че всъщност издълба дупка, каквато преди нямаше.

Бони го погледа известно време.

— Какво се опитваш да направиш? — сухо запита тя.

— Ами да го убия — отвърна задъхано той.

— Това не е начинът, по който можем да се отървем от тях! — Кракът й раздразнено тупна по пода. — Един ще убиеш, а десетки други ще останат.

Хвърли престилката, излезе от стаята и се отправи към антрето. Разбрал, че си е наумила нещо, но без да се досеща какво, той остави ръжена, изправи се на крака и я последва. За свое учудване намери я в салона с шапка и шал, готова за излизане.

— Къде отиваш?

— След като ти не се сещаш, аз ще отида до аптекаря, за да го помоля да ми даде нещо, с което да ги изтребим — троснато отвърна тя.

— Сега ли? По това време? Вече минава девет и той сигурно отдавна е затворил.

— Има една друга аптека в оня край на града, която е отворена до десет, знаеш го не по-зле от мен. — И с мрачна решителност, сякаш той беше по някакъв начин виновен за присъствието на плъховете, добави: — Няма да стъпя повече в кухнята и да рискувам да ме нападнат. Остава само да се разтичат и по леглото ни, докато спим!

— Добре тогава, ще отида аз — бързо предложи той. — Ти не бива да излизаш по това време на нощта.

Бони леко омекна. Свали шала, макар и все още понамръщена от това, че не се е сетил навреме какви са му задълженията. Изпрати го до вратата.

— Недей да ходиш в кухнята, докато не се върна — предупреди я той.

— Нищо не може да ме накара да вляза там — съгласи се тя, изпълнена с ужас.

Затвори вратата след него. После отново я отвори за миг.

— Не му казвай кои сме и за коя къща го вземаш — посъветва го тя, снишила глас. — Не ми се ще съседите да разберат, че сме завъдили плъхове. Говори зле за мене, каква чистота поддържам като домакиня…

Дюранд се засмя на това типично женско безпокойство, но обеща да не казва и тръгна.

Когато се върна, откри, че Бони отново се бе заела с работата си в кухнята, въпреки предупреждението му и собствения й страх — една съзнателна проява на смелост, на която не можа да не се възхити вътрешно. Тя обаче бе взела предохранителни мерки — внесла бе лампата със себе си и я бе поставила на пода близо до нозете си като един вид светлинна защита.

— Видя ли други плъхове, докато ме нямаше?

— Мисля, че го видях да се показва от дупката, но аз хвърлих нещо по него и той отново се скри.

Дюранд й показа какво му бе дал аптекарят.

— Това трябва да се наръси пред дупките и скривалищата им.

— Зададе ли ти някакви въпроси? — запита тя някак си не на място.

— Не, попита ме само дали има деца в къщата.

— Не се ли заинтересува коя е къщата?

— Не. Той е доста възрастен и изкуфял; изглежда, гореше от нетърпение да ме отпрати, за да затвори.

Тя вече протягаше ръка към пакетчето.

— Не, не го пипай. Аз ще го отворя.

Той съблече сакото си, нави ръкавите на ризата си, клекна пред противната дупка и наръси тук-там малко от прахообразното вещество.

— Другаде има ли?

— Ето там има една, точно зад печката.

Тя го наблюдаваше одобрително като истинска къщовница.

— Стига толкова. Не трябва да слагаме прекалено много, защото ще го разнесем, като ходим наоколо.

— Трябва да се сменя на два-три дни — каза й той.

Накрая постави пакетчето на полицата, където бяха останалите кутийки за подправки, но доста по-настрана от тях.

— Сега иди да си измиеш ръцете — предупреди го тя.

Ако не му беше припомнила, той положително щеше да забрави. Когато свърши, тя му подаде кърпата, за да ги избърше.

 

 

Болестта му започна на следващата вечер. Бони я откри първа.

Като затваряше книгата си преди лягане, Дюранд забеляза, че тя го гледа внимателно. Изучаваше го добродушно, ала много съсредоточено. Изглежда го бе правила вече няколко минути, преди той да я усети.

— Какво има? — запита Дюранд с усмивка.

— Луис — поколеба се тя, — сигурен ли си, че напоследък се чувствуваш добре? Изглеждаш ми не на себе си. Нещо не ми харесва във…

— Аз ли? — удивено възкликна той. — Защо, никога не съм се чувствувал по-добре!

Тя махна с ръка, за да го прекъсне.

— Може и да е така, но видът ти го опровергава. Напоследък все по-често ми изглеждаш уморен и изпит. Не ти го казах по-рано, защото не исках да те плаша, но вече от доста време се каня да те питам. Много явно е, виждам го съвсем ясно.

— Глупости — едва не прихна той.

— Знам чудесно лекарство, стига да ми позволиш да ти го предложа. Аз самата ще взема от него, за да те убедя.

— Какво е то? — запита Дюранд развеселен.

Тя скочи.

— От тази вечер двамата с теб ще пием по един коктейл с яйце и бренди преди лягане. Увериха ме, че е чудесно тонизиращо средство за укрепване на организма.

— Аз да не съм бо… — опита се да се възпротиви той.

— Нито дума повече, сър! — шеговито му заповяда тя. — Смятам да ги приготвя още сега и вие няма да ми попречите. В кухнята имаме всичко необходимо. Пресни яйца, при това имай предвид, че са от най-хубавите, които могат да се купят — дванайсет цента дузината. Намира ни се и бренди.

Той не можеше да не се усмихне снизходително, но все пак я остави да прави каквото си иска. Това беше нова роля за нея — лечителка на несъществуваща болест. Щом я правеше щастлива — добре, какво лошо имаше?

Настроението й стана приветливо, жизнерадостно; беше самата любезност и разкаяние. Дори мимоходом се наведе да го целуне по косите.

— Лоша ли бях с тебе? Лу, миличък, прости ми. Знаеш, че не е нарочно. От такава уплаха можеш да се превърнеш в свадлива вещица… — Тръгна към кухнята и пътьом се обърна да му се усмихне.

Той я чу да чупи яйцата някъде зад отворената врата и доволно се усмихна на себе си.

След малко тя дори започна да си тананика, докато обикаляше из кухнята — такова удоволствие изпитваше от задачата, която си бе поставила сама.

След още малко в тананикането й започнаха да се долавят и думи — беше се превърнало в песен.

Той никога преди това не я бе чувал да пее. Досега беше изразявала задоволството си само със смях, никога с песен. Пееше вярно, но гласът й не бе много звучен. Не и особено лиричен — „метален“ беше определението, което му дойде наум, но тя умело се придържаше към мелодията.

„Просто песничка по здрач,

вън светликът гасне…“

Внезапно песента секна, сякаш това, което вършеше в момента, бе погълнало вниманието й изцяло. Може би дозираше брендито. Както и да е, тя не продължи да пее.

След малко влезе с чаша във всяка ръка. Съдържанието им беше бледозлатисто на цвят и гъсто като крем.

— Заповядай. Една за теб и една за мен. — Бони предложи и двете чаши. — Вземи, която искаш. — След като той си избра едната, тя колебливо опита от другата, останала в ръката й. — Надявам се, че не съм прекалила със захарта. Ако е много сладко, става тежко. Мога ли да опитам от твоята чаша?

Взе я, опита и от нея. Питието остави малка бяла следа върху горната й устна.

Изведнъж, както стоеше така, с двете чаши в ръце, тя извърна глава към вратата на кухнята.

— Какво беше това?

— Кое? Не чух нищо.

Бони отново влезе в кухнята. Остана там само няколко секунди. После пак се върна при него.

— Счу ми се някакъв шум отвътре. Исках да проверя дали съм затворила добре вратата.

Върна му чашата, която си беше избрал — тази, от която бе отпила.

— Тъй като съм сложила бренди — рече Бони, — можем първо да вдигнем тост. — Чукна чашата си в неговата. — За оздравяването ти.

И я изпи до дъно.

Той отпи дълга глътка от своята. Коктейлът му се стори доста благ и приятен. Алкохолът, който тя щедро бе наляла, леко сгряваше стомаха след известно време.

— Ще ми се всички тонизиращи средства да бяха така вкусни, нали? — отбеляза тя.

— Добър е — призна Дюранд, по-скоро за да й направи удоволствие, а не защото намираше някакви особени достойнства в него. В края на краищата това според него беше необичайна смесица — нито чист алкохол, нито само лекарство.

— Трябва да го изпиеш до дъно — любезно го подкани тя. — Само така ще ти подействува. Виж, като мене.

За да не я обиди след толкова труд да го приготвя, той също пресуши чашата си. След това подозрително завъртя език.

— Като че ли има тебешир, не мислиш ли? Малко е… стипчиво. Щипе.

Бони взе чашата от ръката му.

— Струва ти се така, защото не си свикнал с вкуса на млякото. Никога ли не си виждал устица на бебе, след като е сукало — цялата покрита с пресечено мляко?

— Не — увери я той с шеговита сериозност, — все още не си ми доставила това удоволствие.

Двамата се разсмяха с чувство на интимна близост.

— Само ще изплакна чашите — рече тя — и можем да се качваме.

Отначало Дюранд заспа дълбоко, най-после почувствувал приятната топлина на лекарството в стомаха си, макар че тя беше съсредоточена там и не се разпространяваше по жилите му, както става с чистия алкохол. Но после, след час-два се събуди, измъчван от болки. Топлината вече не беше приятна, пареше като огън. Сънят повече не го навести, прогонен от нажежения меч, който разкъсваше ли, разкъсваше вътрешностите му.

Остатъка от нощта прекара в страдание, като че ли беше разпнат на кръст. Викаше я неведнъж, но тя бе далеч и не го чуваше. Накрая, безпомощен и откъснат от нея, Дюранд прехапа устната си и вече не издаде звук. На сутринта по брадичката му имаше засъхнала кръв.

 

 

В далечния край на стаята, на километри от него стоеше столът, на който бе преметнал дрехите си. Стол от абаносово дърво, с тапицирани в оранжев плюш седалка и облегало. Преди незабележим, но сега превърнал се в символ.

Беше безкрайно далече от него и той гледаше с копнеж през всичките тези километри — неизмеримото разстояние между болестта и здравето, между безпомощността и силата, между живота и смъртта.

Чак в другия край на стаята, на много километри от него.

Трябваше да стигне дотам, до онзи стол. Беше далеч, но той трябваше да се добере по някакъв начин до него. Гледаше го толкова напрегнато, с такъв копнеж, че останалата част от стаята сякаш започна да потъва в мъгла, която се свиваше във все по-тесни концентрични кръгове около стола, така че той изпъкна ясно като във фокуса на силен прожектор или център на мишена, докато всичко друго изглеждаше разлято.

Дюранд не можеше да спусне крака от леглото и затова започна да се свлича с глава и рамене напред, докато горната част на тялото му се строполи на пода. След това, макар и не толкова шумно, паднаха и краката му.

Започна да пълзи на една страна по пода като някое влечуго, като червей или гъсеница; брадичката му опираше в земята след всяко движение, горещият му дъх излизаше на пресекулки и разклащаше мъха на килима пред лицето му, както вятърът къдри водата. С тази разлика, че гъсениците и червеите не могат да хранят такава силна надежда и нямат сърца, които да се гърчат в агония.

Пълзеше напред по килима, бавно, шарка по шарка. Всяка шарка — остров. Едноцветният фон помежду им — проток, бездна, широка не сантиметри, а цели левги. Тъкачът на килима едва ли е допускал някога, че дължината на произведението му ще се мери по този начин — с човешка пот, раздираща болка и сълзи на несломимо упорство.

Дюранд се приближаваше все повече и повече. Столът вече не се виждаше цял — горната му част беше някъде нависоко. В кръга на полезрението си, точно отпред и на едно ниво с пода, Дюранд виждаше четирите му крака, между тях обувките си и малко от седалката. Останалото се губеше в шеметни висини.

После седалката също изчезна, останаха само краката — значи, приближаваше се. Може би беше вече достатъчно близо, за да го стигне с ръка, ако я протегнеше право напред по пода.

Опита се да го стори — не му достигна съвсем малко. Оставаше само една педя разстояние между опънатите му пръсти и крака, който искаше да хване. Само още една педя.

Дюранд се заизвива, загърчи се. Два пръста по-напред. Разбра го по ръба на шарката. Но коварният, измъчващ го стол му ги отне по някакъв начин. Стоеше все така на една педя от него. Дюранд я бе преминал от своята страна, столът си я бе възвърнал мошенически от другата.

Още два пръста напред. И отново столът му ги отне с измама, възстанови ги откъм противоположната страна.

Беше лудост, халюцинация. Присмиваше му се, макар че столовете не могат да се подиграват.

Дюранд простря ръка напред, опънал всичките си мускули до скъсване, от върха на пръстите до рамото. Преодоля разстоянието с цената на години от живота си. Този път столът се дръпна рязко назад. Пак на една педя, на още една педя от ръката му.

Едва тогава през сълзите, замъглили очите му, Дюранд забеляза, че броят на обувките се е удвоил. Бяха четири, а не само две. Неговите под стола и нейните отстрани, които не бе забелязал досега. Сигурно бе отворила вратата много тихо, тъй като изобщо не я беше чул.

Застанала бе до стола, някъде високо горе. С едната си ръка придържаше полите на роклята си над пода, за да не издадат присъствието й колкото е възможно по-дълго. С другата бе хванала стола и незабележимо го бе отдръпвала всеки път, когато той се бе опитвал да го стигне.

Сигурно добре се забавляваше. Смехът й избухна над Дюранд, сочен и неудържим. После тя се опита да го възпре, да го сподави — от приличие, ако не от друго.

— Какво ти трябваше, дрехите ли? Защо не ме повика да ти ги дам? — подигравателно запита тя. — Не виждам за какво са ти притрябвали, мили мой. Нали не се чувствуваш добре?

Хвана стола, сега вече съвсем явно и с едно движение бързо го премести пред сломения му поглед чак до стената, на метър или два, където той не можеше и да си помисли, че ще го достигне.

Но сякаш по милост, каквато у нея нямаше, панталоните му се плъзнаха от облегалката и паднаха точно върху протегнатата му ръка, която здраво ги сграбчи.

Бони се наведе да му ги вземе и за миг двамата останаха вплетени в кратка, неравна борба.

— Те не ти трябват, мили мой — рече тя развеселена, като че ли говореше на вироглаво дете. — Хайде, пусни ги. За какво са ти?

Малко по малко Бони ги измъкна от ръцете му, издърпа ги просто със сила от отчаяно вкопчените му в тях пръсти.

Сетне, когато отново го настани в леглото, му подари една усмивка, която, макар че беше нежна, невинна и загрижена, го опари като нажежено желязо; и затвори вратата след себе си.

Абаносовият стол с оранжевата тапицерия стоеше там, лумнал в ярко сияние. В другия край на стаята, отдалечен на километри.