Уилям Айриш
Валс в тъмнината (6)

V

Грейнал цял в ослепителния блясък на огледала и стотици газови пламъчета, искрящи като скъпоценни камъни в кристалните си глобуси по стените и тавана, ресторант „Антоан“ сякаш бързаше за любовна среща с близката полунощ. Съскане на пенливо шампанско, смях и песни огласяха препълнената с гости зала на най-веселото и най-известното от тази страна на Атлантика заведение; парижки дух, изникнал омаян от наносите на Делтата.

Сватбената трапеза беше опъната по цялата дължина на една от стените му; поканените на тържеството бяха настанени само от вътрешната й страна, така че да могат добре да виждат останалата част от залата, а пък и те да се виждат оттам.

Вече минаваше единайсет и трапезата беше затрупана с разхвърляни във всички посоки цветя, смачкани накуп салфетки, чаши, леко оцветени от нееднократното им доливане с бели и червени вина, шампанско или вишнева ракия, малки като напръстници чашки, пълни — всяка на различно ниво — с ликьора на дамите. В средата й господствуваше приказна снежнобяла торта на няколко етажа и със захарна глазура, вече доста подядена от едната страна. Дребни фигурки на младоженци, все още недокоснати, стояха на върха на най-горната й част — той, колкото палец в костюм от черно сукно, тя — с воал колкото листенце на главата.

Срещу тях, рамо до рамо, бяха двамата истински младоженци; стиснали скришом ръце под масата, заслушани в нечие безкрайно хвалебствено слово. Той, все още с изправена високо глава в знак на внимание, тя — отпуснала своята на рамото му, с премрежен поглед.

Дюранд се бе преоблякъл в подходящ официален костюм, а след едно кратко посещение на магазин за дрехи (първо по нейно подмятане, а после по негово настояване) Джулия бе заменила тоалета от пътуването с едно възхитително творение от гладък бял сатен, с гардении в косите и около шията. На безименния пръст на лявата и ръка проблясваше новата венчална халка, а на кутрето — голям брилянт — сватбен подарък от съпруг за съпруга, знак за естествения край, а не за началото на един годеж.

И като всеки, който носи нещо ново, очите на Джулия постоянно попоглеждала към тези накити. Но едва ли някой би могъл да каже на кой пръст се спираха по-често, на безименния или на кутрето.

Цветя, вино, приятелски усмихнати лица, тостове и благопожелания. Началото на два живота. Или по-скоро краят на два живота и началото на един общ.

— Да се измъкнем ли? — шепнешком пита той. — Наближава дванайсет.

— Да. Но нека първо да потанцуваме двамата още веднъж. Помоли ги да засвирят отново. А след това ще си тръгнем, без да се връщаме на масата.

— Само Алън да свърши словото си — съгласява се той. — Стига изобщо да свърши.

Неговият делови съдружник Алън Джардин така се е оплел в лабиринта на своето поздравително слово, че изглежда му е вече трудно да се измъкне от него. Говорил е близо десет минути, но сякаш са минали четиридесет.

Съпругата на Джардин, която е дошла едва след ожесточен семеен конфликт, за който другите не са разбрали, седи до него с кисело и недоволно лице. Явно нещо не й се нрави, но все пак тя се старае да изглежда приветлива заради служебните интереси на съпруга си. Навярно не й харесват красотата и младостта на младоженката или пък необичайните обстоятелства, довели до тази сватба. А може би негодува срещу това, че Дюранд изобщо се е оженил след толкова дълго ергенуване — та нали можеше да изчака още някоя и друга година, докато порасне дъщеря й. Тя с удоволствие кроеше такива планове, за които дори съпругът й все още си нямаше никакво понятие. А сега вече никога нямаше да научи.

Дюранд извади листче и написа: „Изсвирете още един валс.“ Пъхна го в една свита на две банкнота, махна на келнера и му го даде, за да го занесе на музикантите.

Жената на Джардин вече скришом подръпваше края на сакото му, дано се усети да привърши с дългата си реч.

— Алън — изсъска тя, — стига толкова. Това е сватба, а не митинг.

— Само да си изложа мисълта — обеща той, леко извърнал глава настрани.

— Ти вече хубаво се изложи — беше нейната присъда, придружена с рязко махване на ръка, сякаш падаше гилотина.

— И така, аз ви представям двамата най-млади чираци в този голям и щастлив занаят — семейния живот. Джулия. Ако ми позволите? — поклони се той към нея и Луис.

Всички вдигнаха чаши. Джардин най-после седна и попи потта от челото си. Отворила уста, жена му си вееше с ръка, сякаш да се отърве от някакъв неприятен вкус.

Звъннаха струни.

Дюранд и Джулия се изправиха с готовност, която би изглеждала крайно непочтителна, ако не беше така разбираема.

— Извинявай, искаме да танцуваме двамата.

И Дюранд сериозно смигна към Джардин, за да му намекне, че няма повече да се върнат на местата си. Още щом станаха от масата, Джардин предаде съобщението му на жена си, прикрил уста с длан. Както всичко останало в тази история, това също не й хареса и тя, сурово стиснала устни, отпи от виното с превзета скромност.

Цигуларите едновременно вдигнаха лъковете, едновременно ги свалиха и засвириха валса от „Ромео и Жулиета“.

Дюранд и Джулия постояха за миг с лице един към друг в обичайното официално встъпление. После тя се приведе да подбере воланите на роклята си, той разтвори ръце и тя пристъпи в обятията му.

Валсът — най-бързият от всички танци за двойки — започна. Един кръг, втори, трети, после обратно, един кръг, втори, трети, вече в другата посока.

Маси и лица се въртяха край тях, сякаш те бяха застанали неподвижно в средата на водовъртеж, а газените глобуси по стените и тавана проблясваха като комети.

Леко извила глава назад, тя гледаше нагоре, право в очите му, като че искаше да каже: „Аз съм в прегръдките ти. Можеш да правиш с мене каквото искаш. Където и да отидеш, аз ще дойда с тебе. Където и да свърнеш, аз ще те последвам“.

— Щастлива ли си, Джулия?

— Не ми ли личи?

— Съжаляваш ли, че дойде в Ню Орлиънс?

— Нима сега има друго място, освен Ню Орлиънс? — попита тя с очарователна сериозност.

Един кръг, втори, трети, само двамата, макар че покрай тях шумоляха и други рокли.

— Джулия, животът ни заедно ще е като този валс, лек, спокоен и съзвучен. Без да се отклоняваме, без фалшива нотка, притиснати както сега. С едно съзнание, с едно сърце, с едно тяло.

— Валс за цял живот — прошепна унесено тя. — Един крилат и безкраен валс. Валс към слънцето, в лазура, в златно сияние… валс в бяло.

Джулия притвори очи в захлас.

— Ето го страничния изход. Никой не ни гледа.

Те умело спряха, плъзгайки се на пръсти, както правят кънкьорите. Пуснаха се и бързо погледнаха незабелязващите нищо хора на сватбената трапеза, полускрита от танцуващите помежду им двойки. После той я поведе пред себе си покрай палми, бронзовата статуя на нимфа и някаква колона с канелюри; излязоха от залата и тръгнаха по кухненския коридор, изпълнен с ухания на горещи ястия и ехтящ от гласовете на невидими, но намиращи се някъде наблизо хора. Тя се засмя, когато едно котенце спря пред краката им и учудено ги загледа.

Дюранд я хвана за ръката, мина отпред и с бързи стъпки весело я повлече след себе си към някаква алея, която обикаляше покрай сградата. Най-после излязоха на улицата. Той махна на един файтон и след миг вече седеше на седалката до нея, метнал покровителствено ръка около рамото й.

— Сейнт Луис Стрийт — гордо нареди той. — Ще ви покажа къде да спрете.

И докато Дюранд и жена му бързо се носеха към новия си дом, камбаните на катедралата Сейнт Луис бавно започнаха да отброяват полунощ.