Уилям Айриш
Валс в тъмнината (51)

L

Друга хотелска стая в друг град. И все пак същата. Само с тази разлика, че хотелът имаше друго име. Друго беше и името на града, който се виждаше през прозорците.

Но те бяха същите двама, в същата хотелска стая. Същите двама души, същите двама бегълци.

Докато замислено я наблюдаваше, той си помисли, че това щеше да бъде животът им отсега нататък. Хотелска стая, след нея друга, после трета. Ала винаги една и съща. Един град, после друг, след него трети. Нататък, нататък, все нататък — и все наникъде. Докато един ден пристигнат в последната си хотелска стая, в последния град. И тогава…

Да бъде животът ни кратък, но бурен беше нейното пожелание онази вечер в Моубийл. Никое спокойно всекидневие не може да бъде така досадно в повторението си, както безплодното дирене на убежище. Никое еднообразие, подчинено на закона и реда, не може да се сравни с еднообразието в живота на престъпника. Дюранд вече бе разбрал това.

Тя седеше в оранжево златистия квадрат слънчева светлина до прозореца, преметнала крак връз крак, съсредоточено свела глава над заниманието си — оформяше ноктите си с пиличка. Ръцете й бяха разголени до раменете, в многобройните си пластове бельо можеше да се покаже единствено пред него. Твърдият корсет се виждаше изцяло, от мишниците до под бедрата. Отгоре носеше само тъничка батистена дреха, известна под името корсетник (и той го беше научил), която беше нито връхна, нито долна и при това с необичайна дължина — стигаше едва до средата на прасеца.

Цялата й коса беше разпусната и нежните златистокестеняви вълни падаха свободно по гърба й, видът й беше като на ученичка, която още не носи вдигната прическа. Само бретонът беше останал от обичайната й фризура.

Една от тънките като шишове пури димеше недокосната върху ръба на тоалетната масичка.

Бони усети продължителния му изпитателен поглед, вдигна очи и събра устните си във формата на сърчице — това беше единственият начин, по който можеше да се усмихва.

— Горе главата Лу — рече тя. — Горе главата, мили мой.

После весело кимна към гледката зад грейналия от слънцето прозорец.

— Харесва ми тук. Хубаво е. Пък и как само се обличат. Радвам се, че дойдохме.

— Недей да седиш толкова близо до прозореца. Могат да те видят.

Тя го погледна скептично.

— Какво пък, тук никой не ме познава.

— Нямам предвид това. Само по бельо си.

— О — възкликна тя. После, сякаш все още не можеше да разбере защо той държи толкова на това, добави: — Но нали се вижда само гърбът ми? Никой не може да ме види в лице и да познае чий гръб е това. — Все пак тя премести леко стола със снизходителна усмивка, като че го правеше само за да му достави удоволствие, след което продължи заниманието си — прокара самодоволно пиличката още един-два пъти по ноктите си.

Дюранд не можа да се въздържи и попита:

— Понякога… понякога не си ли мислиш за онова? Не ти ли тежи?

— Кое? — равнодушно изрече тя и отегчено вдигна поглед. — О, онова… там.

— Да, точно то — отвърна той. — Да можех и аз да го забравя като тебе.

— Аз не съм го забравила. Просто не мисля непрекъснато за него.

— Но след като го помниш, не е ли същото?

— Не — отвърна тя и учудено разпери ръце. — Нека да ти обясня. — Отвори леко уста и опря пръст в зъбите си — явно търсеше подходящ пример. — Да речем, купя си нова шапка. Купила съм си я и толкова. И помня, че съм я купила, не го забравям. Но не е задължително да мисля непрекъснато за това, да разсъждавам за това по цял ден. — Тя удари свитата си в юмрук ръка по дланта на другата. — Не си повтарям постоянно: „Купила съм си нова шапка. Купила съм си нова шапка.“ Разбираш ли?

Дюранд я гледаше изумен.

— Нима ти… ти сравняваш онова, което се случи оня ден в Моубийл, с купуването на нова шапка? — заекна той.

Тя се засмя.

— Не, недей да го изопачаваш; изкарваш ме по-лоша, отколкото съм. Знам, че купуването на нова шапка не е наказуемо, както е онова, другото. Знам, че човек не трябва да се бои друг да не узнае дали си е купил нова шапка, както се бои да не открият, че е извършил онова, другото. Но това беше само пример. Можеш прекрасно да си спомняш нещо, но не е необходимо да се притесняваш за него непрекъснато и да му позволиш да ти вгорчи живота. Това е всичко, което исках да кажа.

Но той стоеше безмълвен; все още не можеше да приеме ужасяващото й сравнение.

Бони стана и бавно тръгна към него; най-сетне спря, погледна надолу и положи ръка върху рамото му едва ли не покровителствено. Във всеки случай не го направи с непреодолимо възхищение.

— Искаш ли да знаеш къде е бедата, Лу? Ще ти кажа. Разликата между мене и тебе не е в това, че аз се боя не по-малко да не ни разкрият; боя се точно толкова, колкото и ти. Работата е там, че ти позволяваш на съвестта си да те гложди, а аз не й позволявам. Знаеш ли, за теб това е въпрос на добро и зло, на правилно и неправилно, точно като уроците в неделното училище. За мене то е просто нещо, което се е случило и няма какво повече да се говори за него. На теб все ти се иска да се върнеш в миналото и този път да не го извършиш. Там е бедата. Собствената ти съвест не ти дава мира. Това ти е болката.

Бони видя, че го е разстроила. Сви леко рамене и се отдалечи. Взе една муселинена фуста, която лежеше сгъната върху леглото, тръсна я, за да се разтворят диплите й в кръг, облече я, закопча я около кръста си. Нелепо късият корсетник изчезна под нея и крайниците й отново бяха изцяло покрити както трябва.

— Послушай съвета ми, Лу, и се научи да гледаш на това като мене — продължи Бони. — Ще видиш, че е много по-лесно. Не става въпрос за добро или зло; то е… — Тук тя направи една отстъпка заради него и малко сниши глас. — Просто то е нещо, с което трябва да внимаваш, и толкова.

Взе втора фуста, този път от тафта, с дантели по края и я облече над първата.

Дюранд беше отвратен от ужасяващия извод, който постепенно се оформяше в съзнанието му: че тя е съвършено лишена от чувство за добро и зло. Беше в буквалния смисъл на думата пълна дивачка.

— Дали да не се поразходим? — предложи Бони. — Денят е само за това.

Той кимна с полуотворени устни, неспособен да произнесе и дума.

Сега тя се въртеше насам-натам пред огледалото и вдигаше пред раменете си рокля след рокля, за да прецени коя е най-подходяща.

— Коя да облека? Синята ли? Или бежовата? Или пък тази, карираната? — нацупи се леко. — Всичките съм ги носила по два-три пъти. Хората ще вземат вече да ги разпознават. Лу, добричкият ми, хайде донеси онази твоя касетка с парите, преди да излезем. Струва ми се, че е време да ми купиш нова рокля.

Наистина нямаше никакво чувство кое е добро и кое зло.