Уилям Айриш
Валс в тъмнината (43)

XLII

Бяха седнали в неголемия хол до спалнята. Без да вдига очи, тя леко се подсмихна, за да му покаже, че е усетила втренчения поглед, с който той от известно време я изучаваше като изплъзващ се от паметта урок; урок, на пръв поглед лесен, но всъщност трудно усвоим, колкото и пъти да го препрочита ученикът.

— За какво си мислиш? — подкачи го тя с все още сведен поглед.

— За тебе.

За нея — това се разбираше от само себе си.

— Знам. Но какво точно?

Дюранд приседна на пода до канапенцето, където се бе настанила, вдигна коляно, обгърна го с ръце и още по-замислено се вгледа в нея. Поклащайки леко глава, сякаш се чудеше сам на себе си, той занарежда:

— Винаги съм искал да имам, както се казва, добра жена. Не съм и помислял, че може да бъде друга. Благопристойна женица, която скромно ще седи с гергеф в скута и няма да кръстосва крака. С покорно сведена над бродерията глава, а заговоря ли я, ще вдига поглед, за да ми отвърне само с „да“ или „не“. Но сега вече не мисля така. Единственото, което желая сега, е да имам жена като тебе. С неизтрит от вчера руж по страните. С безсрамно надничащо изпод пеньоара коляно. Подът около нея — покрит с пепел от пури. Която да се закача с мъжа си и в най-интимните моменти, да го подтиква да направи нещо, после да му се присмива, а не да се отпуска отмаляла в прегръдките му. — Той още по-безпомощно заклати глава. — Бони, Бони, какво направи ти е мене? Макар все още да съзнавам, че трябва да си като другите жени, аз вече не искам такава. Забравил съм за тях. Искам само тебе; колкото и да си лоша и безсърдечна, искам те точно такава, каквато си.

Тя избухна в пресилен смях, който се разсипа върху тях като звън на фалшиви монети.

— Лу, ти си толкова лековерен. Няма два вида жени; никога не е имало, няма и да има. Всички жени са еднакви, както и мъжете… И едните, и другите не са стока. — Смехът й изведнъж, секна, лицето й доби някак уморен и мъдър израз.

— Лу — с лека горчивина повтори тя, — ти си толкова… непросветен.

— Сигурна ли си, че това е точната дума?

— По-скоро наивен — съгласи се тя.

— Наивен ли? — кисело се възпротиви той.

— Наивността на жената е като сняг върху нажежена печка: стопява се още при първия допир. Но ако някой мъж е наивен, дори и десет жени да има, до края си остава такъв, какъвто е бил и в началото. Мъжете не вземат поука от горчивия си опит.

Дюранд потръпна като в треска.

— Подлудяваш ме. Поне това знам.

Тя тежко се отпусна назад, главата й увисна над облегалката на канапето, погледът й се рееше към тавана, а очите й издаваха неудовлетворена страст към разкош. Възторжено вдигна ръце, сякаш искаше да заграби всичко, което може, алчно и ненаситно. Гласът й бе напевен, изпълнен с дълбок копнеж.

— Лу, купи ми нова рокля. От бял сатен с тънка френска дантела. Купи ми пръстен, Лу, с голям, огромен смарагд. Купи ми диамантени обеци. Изведи ме с файтон на среднощна вечеря да похапнем омари. След кафето ми се иска да погледам блясъка на полилеи през стъклото на чашките с разноцветен ликьор. Иска ми се шампанското да ме щипе по гърлото, докато цигулките свирят цигански романси. Живее ми се, Лу, живее ми се, ах, как ми се живее! Животът е толкова кратък, а втори път няма да ми се удаде да…

В този миг, когато страхът пред безкрая и опасенията, че сляпото провидение ще я настигне — защото това и само това лежеше в основата на всичко, се предадоха и на него, той, не по-малко уплашен, бързо се наведе към нея и като предизвикателство към съдбата, впи устни в нейните, при което отчаяната й жалба секна.

След малко тя въздъхна:

— Не, не ме води никъде… Ти си тук, аз съм тук… И шампанското, и музиката са тук при нас… Всичко е тук… Няма смисъл да ги търсим другаде.

Отпусна ръце и го притисна в прегръдките си като в клопка, а то наистина беше така.