Уилям Айриш
Валс в тъмнината (35)

XXXIV

Следващата вечер пиколото се появи по-късно, което означаваше, че полковникът е изпил една чашка повече от обикновено. Това се прояви само в повишения градус на приятелските му чувства и в склонност да хваща Дюранд за рамото и да го потупва през кратки интервали, за почти всяка своя втора забележка.

— Годеницата ми, Рандъл, е прекрасно момиче — повтаряше сериозно той, сякаш неспособен да го внуши на слушателя си в достатъчна степен.

— Убеден съм, че е така — каза Дюранд вече за втори път. — Убеден съм. — Беше го поправил веднъж тази вечер, че не се казва така, но повече не си направи труда и го остави.

— Голям късмет имам, казвам ви. Трябва да се запознаете. Не сте длъжен да ми вярвате на мене; просто трябва сам да я видите.

— Но аз ви вярвам — сдържано се възпротиви Дюранд.

— И вие трябва да имате такова момиче (туп по рамото). И вие трябва да си намерите такова момиче (туп, туп по рамото).

— Не всеки може да има такъв късмет — измърмори Дюранд, като нервно потърка ръба на подметката си по месинговата опора под столчетата на бара.

— Яд ме е, като видя хубав мъж като вас (туп по рамото) да пропилява сам дните си.

— Аз не се оплаквам — каза Дюранд и за опровержение описа с дъното на чашата си поредица от сключени кръгове по повърхността на бара и накрая я върна в изходното й положение.

— Но погледнете мене, дявол да го вземе. По-стар съм от вас с десет години. Но не чакам някой да дойде да ме търси. Така нищо няма да намерите. Вие трябва да се погрижете да не оставате сам.

Правилно съгласи се Дюранд с вид на човек, който се е зарекъл, че ще отговаря все така, пък каквото ще да става.

Полковникът изведнъж бе обхванат от закъснели опасения, че е нарушил добрия тон. Този път вместо да потупа Дюранд по рамото, приятелски го хвана за ревера на сакото.

— Нали не го приемате като намеса в личния ви живот? — умолително запита той. — Ако съм прекалил, кажете, ще ви се извиня. За нищо на света не искам да смятате така.

— Изобщо не сте ме обидили — увери го Дюранд. Което беше самата истина. Все едно че бяха разговаряли за астрология или някакъв друг отвлечен предмет.

— Интересувам се толкова от вас, защото сте ми симпатичен. Много ми е приятно в компанията ви.

— Изпитвам сходни чувства — сериозно отвърна Дюранд и кимна сякаш само с върха на главата си.

— Ще ми се да ви запозная с моята годеница. Прекрасно момиче.

— За мене ще бъде чест — рече Дюранд. Започваше да му се иска пиколото вече да се появи.

— Дошъл съм да я взема, за да излезем. Скоро ще слезе от стаята си. — Полковникът внезапно бе осенен от идея. Гордостта да притежаваш нещо много често е еднозначна с желанието да го покажеш. — Защо не дойдете с нас тази вечер? Много ще се радвам. Хайде, елате с мен и ще ви представя.

— Не, не тази вечер — малко припряно отвърна Дюранд. Като търсеше отчаяно каквото и да е извинение, той колебливо прокара ръка по лицето си. — Толкова неочаквано… Боя се, че не изглеждам добре.

Полковникът критично наклони глава.

— Глупости. Добре сте. Гладко избръснат. — Той се замисли за някакво компромисно решение. — Добре де, просто сега ще дойдете с мен и аз ще ви запозная, когато тя слезе от стаята си. После ще излезем без вас.

Дюранд внезапно бе обхванат от скрупули за благоприличие, които се оказаха много полезни в случая.

— Не вярвам да се зарадва, ако я изправите лице в лице да се запознае с някого, доведен направо оттук. Може да й се стори невъзпитано; нали знаете колко държат дамите на такива неща. В края на краищата това е едно мъжко заведение за пиене.

Уърт не можа да си състави мнение по този тънък момент в светските порядки, защото известният вече пиколо влезе и му предаде съобщението си.

— Дамата е във фоайето, сър.

Полковникът пъхна монета в облечената му с ръкавица ръка и пресуши чашата си.

— Вижте какво. Сетих се за нещо по-добро. Предлагам да станем четирима. Ще помоля годеницата си да вземе някоя дама със себе си. Сигурно вече се е запознала с някоя от тукашните млади дами без ангажименти. Така ще се чувствувате по-спокойно. Какво ще кажете за утре вечер? Нали нямате нищо предвид?

— Не, нищо — отвърна Дюранд, доволен, че поне за момента се е освободил, а същевременно се забавляваше при мисълта как по някое време на другия ден ще се извини, че не може да отиде и така ще се измъкне. В момента всяка по-нататъшна съпротива, съзнаваше той, щеше да се приеме като обида дори и от такъв дебелокож индивид като Уърт, а Дюранд не искаше да го обижда безпричинно.

— Идеално — каза полковникът с грейнало лице. — Значи разбрахме се. Знаете ли кое е най-подходящото място за това? Има един малък ресторант — „Грото“. Работи до късно. Съвсем прилично заведение. Почтено и многолюдно. Има музика и чудесно вино. Ние често ходим там с госпожица Касъл. Вместо да се срещаме в хотела всред всичките тези старци, готови да сплетничат, елате направо там. Аз ще доведа и двете дами.

— Чудесно — каза Дюранд.

Уърт радостно потри ръце; явно някои страни от предишния му живот не бяха отмрели така напълно, както сигурно му се искаше да вярва.

— Ще ангажирам сепаре. Там са отделени със завеси, за да няма много любопитни погледи. Потърсете ни, ще бъдем в едно от тях. — Той докосна с показалец гърдите на Дюранд. — Имайте предвид, че аз каня.

— Не мога да се съглася — рече Дюранд.

— Ще спорим по този въпрос, когато му дойде времето. Хайде, до утре вечер. Ясно, нали?

Уърт забърза към пиколото, който чакаше до самата врата, явно с изрични указания да го доведе със себе си, получени от някой, който добре познаваше полковника. Ненадейно той спря, върна се, попривдигна се на пръсти и прошепна с пресипнал глас в ухото на Дюранд:

— Забравих да ви попитам. Руса или брюнетка?

За миг в представите на Дюранд изникна нейният образ.

— Брюнетка — кратко отвърна той и очите му за момент се присвиха от болка.

Полковникът го смушка с лакът в ребрата в изблик на приятелска разпуснатост.