Уилям Айриш
Валс в тъмнината (14)

XIII

Един ден, съвсем случайно, той мина по улицата, на която се намираше предишната му квартира. Тя не то интересуваше вече, той би я отминал само с един поглед нататък, заради хубавите спомени и толкова; работата, която трябваше да свърши, беше на съвсем друго място, и просто се случи така, че това бе най-късият път в тази посока.

И също така случайно мадам Телие, бившата му хазайка, се бе поспряла на излизане от входа, точно когато той минаваше оттам.

Тя така прочувствено го посрещна, че радостните й възгласи се чуваха през няколко къщи и в двете посоки, прегърна го като втора майка, заразпитва го за здравето му, щастлив ли е, доволен ли е от семейния живот.

— О, Луис, да знаете как ни липсвате! Дадох апартамента ви на двама студенти северняци (взимам им два пъти повече), но те изобщо не могат да се сравняват с вас — тя сбърчи големичкия си нос с отвращение. Изведнъж отново грейна и щракна с пръсти, сякаш си бе припомнила нещо.

— Добре, че се сетих! Получи се писмо за вас. Дойде преди няколко дни, но оттогава не съм виждала Том, за да го питам какъв е новият ви адрес, инак щях да ви го препратя. Той все още наминава понякога, върши ми това-онова. Почакайте тук, сега ще го донеса.

Тя бързичко го тупна три пъти по гърдите, сякаш го увещаваше да потърпи още малко, обърна се и се стрелна навътре.

Дюранд едва сега си спомни с голямо съжаление, че когато се местеше, изобщо не му бе хрумнало да смени в пощата адреса на старата квартира с този на новата къща на Сейнт Луис Стрийт. Не че имаше жизненоважно значение; деловата поща продължаваше да пристига в кантората му, както винаги, а той и сега не бе поддържал кой знае каква лична кореспонденция, освен когато ухажваше Джулия, но преписката им вече бе доведена до щастлив край. Реши, че на път за вкъщи ще се отбие в пощата, за да помоли да запишат новия му домашен адрес, макар и само за такива случайни, заблудени писма.

Междувременно мадам Телие се бе върнала.

— Ето го! Хубаво стана, че се случи да минете оттук.

Дюранд взе писмото от ръцете й, хвърли му един бегъл поглед, просто за да се увери, че е за него. Името му беше изписано с фин като паяжина почерк; главните букви Г, Л и Д изпъкваха едри и надебелени, а малките бяха много тънички и много дребни, така че не беше особено четливо. Както и да е, това беше неговото име, нямаше грешка и той престана да разглежда писмото. Пъхна го небрежно в джоба на сакото си, за да го прочете по-късно и начаса забрави за него.

Сбогуването с мадам Телие беше също така прочувствено и придружено с възклицания, както и срещата. Тя го целуна по челото един вид с майчина благословия, после упорито махаше с ръка за довиждане, докато той не подмина три-четири къщи и дори докосна с престилка ъгълчето на окото си. И едва тогава се прибра. Да, тя лесно се разплакваше — една-едничка чаша вино й трябваше или пък да види някой стар познат. Дори онези, които някога безжалостно бе изхвърлила за това, че не си плащат наема.

След като си свърши работата, Дюранд се върна в кантората и отново потъна в текущите си дела.

Писмото му попадна за втори път едва четвърт час преди да тръгне за вкъщи, и то пак така случайно, както му го бяха напъхали в ръцете първия път: сега той бе пъхнал ръка в джоба си, без да се замисли, за да потърси носна кърпичка.

Сети се, че го е сложил там, преустанови работата си за момент, извади го, скъса плика и се облегна назад да го прочете. Щом зърна обръщението, вдигна отново поглед, озадачен. „Миличка моя Джулия.“ Писмото беше за нея, не за него. Той отново взе плика и го разгледа по-внимателно, отколкото на улицата в присъствието на мадам Телие. И едва тогава видя какво го беше заблудило първоначално. Между двете вертикални чертички на буквата „н“ в „Г-н“ имаше трета, съвсем къса, сякаш неволна грешка на ръката, а почти незабележимата драскулка накрая беше всъщност буквата „а“. Значи Г-жа Л. Дюранд.

Той пак се върна към писмото, обърна страницата и погледна най-отдолу.

„Твоя обичаща те и разтревожена Бърта“. Излизаше, че е от сестра й в Сейнт Луис. „Разтревожена“. Тази дума сякаш самичка се хвърли към него, впи се като остра кука и настойчиво привлече вниманието му. Не можеше да се освободи от нея.

Нямаше никакво намерение да чете по-нататък — в края на краищата това беше нейно писмо.

Ала първите думи някак си го хванаха като в капан и щом очите му схванаха смисъла им, той вече не можеше да се откъсне от тях.

„Миличка моя Джулия,

Не мога да разбера защо се отнасяш така към мене. Мисля, че заслужавам по-добро отношение. Вече три седмици откакто ме напусна и нито думица от тебе. Поне един ред да беше написала, да ми кажеш как пристигна, срещна ли се с господин Дюранд, имаше ли сватба или не. Не знам какво да си мисля. Нима не допускаш, че това ме обърква и…“