Нора Робъртс
Среща с огъня (9)

Осма глава

„Всичко е въпрос на стратегия — помисли си Сам. — И в бизнеса, и в личните взаимоотношения. Понякога дори само за да преживееш деня.“ Провери как върви ремонтът на фитнес центъра и бе доволен, че всичко се развива по план.

Имаше известни познания по строителство и проектиране. Преди години му бе хрумнало да се отдели от „Лоугън Ентърпрайсиз“ и да построи свой собствен хотел. В колежа бе посещавал допълнителни курсове по архитектура и дизайн и дори едно лято бе работил в строителна бригада. Тогава бе добил практически познания и бе започнал да се отнася с уважение към физическия труд.

Но постепенно се бе отказал от тези планове, защото всеки проект, който се опитваше да създаде, се превръщаше в копие на „Омагьосаният хан“. Защо да строи подобие на нещо, което вече съществува?

След като бе осъзнал, че иска хотела, останалото бе въпрос на търпение, находчивост и внимателна стратегия. Важно бе да крие от баща си, че единствената собственост на семейството, на която държи, е „Омагьосаният хан“.

Сам със сигурност щеше да го наследи, но ако Тодъс Лоугън разбереше, че хотелът се е превърнал в нещо като Светия Граал за сина му, би сметнал за свой дълг да го направи недостъпен и да настоява неговият син и наследник да прояви повече интерес към други области на семейната империя.

Докато баща му бе жив, нищо нямаше да бъде леснопостижимо. Сам знаеше как действа той: не бе от хората, които поощряват, а от онези, които създават трудности. Тази философия даваше резултати и в нея нямаше място за емоции.

Но Сам не желаеше като лешояд да чака смъртта на баща си, за да предяви претенции към това, което иска.

Беше таил в себе си желанието да се заеме с хотела почти шест години. Работеше, учеше се и при всяка възможност да се изяви прилагаше свои идеи. Така бе създал няколко доходоносни клона на „Лоугън Ентърпрайсиз“.

Накрая — за изненада на баща си — бе избрал най-удобния момент да му предложи невероятно изгодна сделка.

Родът Лоугън се славеше с убеждението си, че нищо не се придобива без усилие. „Освен — помисли си Сам — чрез собствени попечителски фондове.“ Затова бе изплатил пазарната стойност на дела на баща си.

Цената за него нямаше значение, щом бе успял да получи това, което иска. Беше готов да плати всяка цена и, за да си върне Миа.

Щеше да прояви търпение и разум. Естествено щеше да използва хитрост. Но бе принуден да си признае, че все още няма напълно ясна стратегия.

Прекият подход — „Скъпа, завърнах се“ — не му бе донесъл успех. Не можеше да си обясни защо бе проявил глупостта да повярва, че ще я спечели по този начин. Тактиката целувка за примирие също не се бе оказала сполучлива. Миа не го разколебаваше, че чувствата й към него не са напълно охладнели, но и не се отнасяше по-благосклонно към усилията му.

Искаше тя да бъде в безопасност. Искаше островът да се избави от заплахата. И искаше отново да бъдат заедно.

Не приемаше мисълта, че не може да има и трите неща. Но фактът, че отговорността за отстраняването на вековното проклятие тежеше върху техните плещи, не бе за пренебрегване.

На срещата у семейство Тод, Мак не бе разкрил теорията си докрай, но Сам предполагаше, че я е обсъдил насаме с Миа. Може би отговорът, единственият отговор за нея бе да го отхвърли.

Но не бе в природата му да се предава без борба.

„Е, нужна е стратегия“, помисли си той и огледа хола на празния в момента хотелски апартамент, чиито стени бяха току-що облицовани с бледозелена коприна, а дограмата бе остъргана до естествения си дъбов цвят и лакирана.

Замислено прекоси спалнята и стигна до врата, зад която втората спалня бе пожертвана, за да се разшири банята и да има място за по-голям вграден гардероб. Душ батерията все още не бе поставена, но Сам лично бе избрал огромната вана, стъкления параван за душа и редицата извити полици.

Беше използвал топли цветове, много полиран гранит и мед. Луксозните принадлежности за баня щяха да бъдат поставени в съдове с формата на старинни аптекарски буркани. Съчетание на традиция, удобство и функционалност.

„Точно това допада на Миа — помисли си. — Бизнес, солидна печалба и първокласно обслужване“.

Усмихна се на себе си, докато изваждаше мобилния телефон от джоба си. Но веднага го прибра. Лично обаждане не бе начинът за уговаряне на делова среща.

Слезе в офиса си и помоли секретарката да позвъни на мис Девлин.

 

 

Сам я озадачаваше. Момчето, което бе смятала, че познава добре, се бе превърнало в мъж с непредсказуеми постъпки и странни ходове. „Бизнес вечеря? — помисли си Миа, когато затвори. — В удобно за мен време.“ Намръщи се срещу слушалката, която току-що бе оставила. Гласът му звучеше така, сякаш наистина говореше за професионална среща — хладно и делово.

Бизнес разговор в хотела, по време на вечеря, за да обсъдят предложение, което според него би донесло полза и на двете фирми.

Какво ли бе намислил?

От чисто любопитство прие поканата, но след като изрази съжаление, че има други ангажименти за вечерта. Беше така любезна да се съгласи да го вмести в графика си за следващата вечер.

Не би загубила нищо, ако отидеше да види дали идеята му си струва. Взе кристалната топка от полицата и я сложи в средата на бюрото си.

Обхвана я с ръце, съсредоточи се и насочи силата си.

Кристалът започна да се затопля. Мъглявината, която изпълни кълбото, заблестя от светлина, която сякаш идваше от центъра му. След миг сред нея се откроиха видения.

Миа видя себе си в миналото — млада и гола — в прегръдката на Сам в пещерата.

— Не вчера — прошепна си, — а утре. Разграничи бъдещето от миналото и ми покажи какво може да се случи.

Видя градините си, пълни с пъстри летни цветя под ярка бяла луна. Въздухът в офиса й се изпълни с ванилов аромат. Беше облечена с дълга бяла рокля, отразяваща лунната светлина.

Той стоеше срещу нея в този океан от цветя — с протегната ръка. Върху дланта му имаше звезда, която пулсираше и сияеше в различни цветове. С усмивка я хвърли нагоре и над главите им пламнаха безброй разноцветни светлини. Когато ги обсипаха, Миа почувства вълнението и неизмеримата радост на жената в кристалната топка.

Сърцето й сякаш запя от щастие.

Но след миг се видя сама на скалите сред бушуваща буря. Около нея проблясваха светкавици — като огнени стрели. Островът бе обгърнат от непроницаема мъгла. Студът достигна до нея в тихия офис и скова тялото й.

От мрака изскочи черният вълк. Челюстите му още тракаха до шията й, когато и двамата полетяха към бурното море.

— Достатъчно — плъзна ръка, но кълбото и виденията изчезнаха.

Когато го върна на мястото му и седна, ръцете й не трепереха и дишането й бе равномерно. Отдавна знаеше, че когато надникне в бъдещето, може би ще види собствената си смърт. Или по-лошо — смъртта на някого, когото обича.

Това бе цената на силата. Дарбата не искаше кръв, но понякога сякаш изцеждаше сърцето й.

Замисли се каква съдба я очаква. Любов или смърт? А може би ако приемеше първото, неизбежно щеше да я сполети второто?

Скоро щеше да разбере. За тридесет години живот като магьосница бе научила доста. С тази мисъл се обърна към компютъра и се залови с ежедневната си работа. Със сигурност знаеше едно: всеки прави всичко възможно да пази това, което обича, и приема радостите и мъките, а накрая трябва да приеме и съдбата си.

 

 

— Нали каза, че срещата не е любовна?

Миа закопча обицата си:

— Така е. Отивам на бизнес вечеря.

Лулу шумно изсумтя:

— Тогава защо си облечена с тази рокля?

Миа взе втората обица и я разклати във въздуха:

— Защото ми харесва.

Знаеше, че бе грешка да донесе вечерния си тоалет в офиса, вместо да отскочи до дома след работа. Но така спести време и енергия, а и в късата — доста късата! — черна рокля нямаше нищо лошо.

— Една жена облича такава рокля, когато иска да накара мъжа да мисли за това, което е под нея.

Миа примигна:

— Може би.

— Не се прави на остроумна. Все още мога да те напердаша, когато заслужаваш.

— Лу, вече не съм на десет години.

— Ако питаш мен, когато беше на десет, проявяваше повече разум, отколкото сега.

Въздишка на отегчение не би била от полза. Ако изтъкнеше, че не е поискала мнението й, щяха да започнат безсмислен спор. Тъй като бе невъзможно да не обръща внимание на намръщената жена, която стоеше до нея в тясната баня, Миа приложи друг подход. Обърна се:

— Написах всички домашни и разтребих стаята си. Мога ли да изляза да поиграя?

Устните на Лулу трепнаха, но тя бързо успя отново да ги стисне строго:

— Не беше нужно да те карам да разтребваш стаята си. Тревожех се, че за дете си твърде старателна в поддържане на реда.

— Не е нужно да мърмориш и за това, защото знам как да се държа със Сам Лоугън.

— Не мисля, че най-подходящият начин е да се напъхаш в тази рокля, от която гърдите ти изскачат наполовина.

Миа сведе поглед. Според нея роклята разкриваше малка част от бюста й и й стоеше елегантно. А краката й бяха голи до средата на бедрото.

— Права си.

— Носиш ли бельо?

— О, за Бога! — Миа свали черното си сако от закачалката.

— Попитах те нещо.

Трудно овладявайки търпението си, Миа облече сакото. Подгъвът му бе няколко сантиметра под талията й и превръщаше късата секси рокля в малък секси костюм.

— Струва ми се странно някогашно дете на цветята да задава подобен въпрос. Между 63-а и 72-а ти навярно не си и притежавала бельо.

— Имах чифт красиви бикини, боядисани на кръгове — за специални случаи.

Миа изправи гръб и се засмя:

— О, Лу! Що за представа ще създаде това в будното ми детско съзнание? Какви по-точно бяха тези специални случаи?

— Не сменяй темата и отговори на въпроса!

— Е, нямам нищо толкова необикновено, но нося бельо според модата. Така че ако претърпя злополука, няма да се изложа.

— Нямам предвид злополука, а съзнателно разсъбличане.

Миа се наведе и обхвана с длани невзрачното лице на Лулу. „Не е въпрос на търпение“, осъзна тя. Достатъчно бе да си спомни за обичта.

— Няма за какво да се безпокоиш. Обещавам.

— Мой дълг е да се безпокоя — промърмори Лулу.

— Тогава отпусни се. Ще хапна вкусна вечеря, ще разбера какво си е наумил Сам и ще съчетая това с удоволствието да го доведа до лудост.

— Все още си падаш по него.

— Никога не съм си падала по него. Обичах го.

Лулу отпусна рамене.

— О, скъпа! — вдигна ръка и докосна косите на Миа. — Предпочитам да си беше стоял в проклетия Ню Йорк.

— Е — но се върна. Не знам дали това, което изпитвам сега, е само отглас от тогавашните чувства. Дали между нас отново има нещо, или всичко е изчезнало с годините. Нима нямам право да разбера?

— Разбира се, че имаш. Но ми се иска първо да го измъчиш.

Миа се обърна и си сложи златно колие, от което между гърдите й се спускаше тънък наниз перли.

— Не знам с какво друго бих успяла, ако не с тази рокля.

Лулу закачливо се усмихна и наклони глава встрани.

— Може би не си толкова глупава.

— Учила съм се от най-добрата — Миа сложи наситено червено червило, отметна буйните си коси и застана с лице към нея. — Е, как изглеждам?

— Убийствено.

— Чудесно!

 

 

Миа се постара да пристигне в най-подходящия час. Точно в седем влезе във фоайето на „Омагьосаният хан“. Младият администратор с ококорени очи я огледа от главата до петите и изпусна документите, които държеше. Доволна, тя му хвърли чаровна усмивка и влезе в Залата на чародействата — главната трапезария на хотела.

Беше поразена, когато огледа помещението и забеляза промените. „Сам не си е губил времето“, осъзна Миа и изпита гордост.

Стандартните бели покривки на масите бяха заменени с нови в наситено тъмносиньо. Порцелановите съдове ярко контрастираха с тях. Вместо старите вази от прозрачно стъкло бяха подредени множество съдове от кован месинг и мед, пълни с бели кремове, които сияеха и изпълваха въздуха с ухание. Кристалните чаши бяха масивни и изглеждаха почти като средновековни.

На всяка маса бе поставен меден свещник с форма на захлупен казан. Светлината на свещите се процеждаше през отвори във вид на звезди и лунни сърпове.

Не помнеше някога тази зала да е имала облик, толкова подхождаш на името й. „Впечатляващо!“, каза си тя и прекрачи прага. Внезапно изпита силно вълнение: на стената бе скачена огромна картина с изкусно гравирана позлатена рамка, от която я гледаха Трите сестри — на фона на гората и нощното небе. Бяха облечени с бели рокли, чиито дипли, както и дългите им коси, бяха развети от невидим вятър. Видя сините очи на Нел, зелените на Рипли и собственото си лице.

— Харесва ли ти? — попита Сам зад гърба й.

Преглътна, за да проясни гласа си:

— Невероятна е.

— Поръчах я преди година. Пристигна днес.

— Прекрасна творба. Моделите…

— Не е имало модели. Създадена е по мои описания. От сънищата ми.

— Разбирам — обърна се с лице към него. — Художникът е много талантлив.

— Представителка на школата „Уикън“, живее в Сохо. Мисля, че е успяла да пресъздаде… — изведнъж замълча, когато отмести поглед от портрета към Миа. Съзнанието му бе изцяло завладяно от страхотния й вид. — Изглеждаш зашеметяващо!

— Благодаря. Много ми харесва това, което си направил с ресторанта.

— Добро е — като за начало — понечи да хване ръката й, но усети, че дланите му са влажни. — Ще поръчам нови полилеи. Нещо от месинг, което да наподобява фенери. Искам още… да седнем, преди да съм те отегчил с плановете си.

— Напротив, заинтригувана съм.

Но тръгна с него към едно сепаре в ъгъла, където вече се охлаждаше бутилка шампанско. Настани се и съзнателно остави сакото да се плъзне надолу по раменете й. Забеляза, че очите му се премрежиха, но упорито задържаха поглед върху лицето й.

— Топло е — каза тя и кимна на сервитьора, който наливаше шампанско. — За какво ще пием?

Сам седна и вдигна чашата си:

— Един въпрос, преди да започнем. Да ме убиеш ли се опитваш?

— Не. Само да те измъчвам.

— Успяваш. Не си спомням дланите ми да са се потили заради някоя жена. Освен… освен заради теб. Е, ако част от кръвта се е върнала в главата ми — Миа се засмя и той докосна чашата й със своята. — За съвместния бизнес!

— Имаме ли такъв?

— Затова те поканих. Но първо — за вечерята. Поръчах предварително. Мисля, че помня предпочитанията ти. Ако не ти хареса, ще разгледаш менюто.

„Хитро — помисли си тя. — Много хитро.“ Явно се бе научил умело да заглажда опасни ъгли, когато е необходимо, за да постигне целите си.

— Нямам нищо против изненадите — Миа се отпусна на облегалката и плъзна поглед из ресторанта. — Бизнесът върви.

— Така е. Стремя се да потръгне още по-добре. Ремонтът на първия етаж трябва да приключи след две седмици. Новият президентски апартамент е страхотен.

— Чух за това. Работим с един и същи проектант.

— Знам. Кога планираш да започнеш разширението?

— Скоро — Миа погледна предястията, които мълчаливите сервитьори бяха сложили на масата. Опита пастета от омари. — Надявам се да сведа неудобствата за клиентите си до минимум и все пак мисля, че докато тече основната част от работата, някои от обедните ми посетители ще дойдат при теб — помълча няколко мига. — Временно.

— Разрастването на твоя бизнес може да бъде само от полза за моя, и обратното.

— Мога да се съглася.

— Защо не използваме това? Искам да сложа в луксозните апартаменти книги, свързани с местната история, и може би по няколко бестселъра. Бихме могли да приложим към тях дискретни картички или етикети — като реклама на книжарницата ти.

— И? — Миа зачака да чуе каква е уловката.

— Много от тях ще се отбият при теб. Освен това какво ще кажеш, ако при покупка на избрана от теб книга клиентите ти получат шанс да спечелят безплатен уикенд в хотела? Попълват формуляр с името и адреса си, изтегляме по един талон веднъж месечно през сезона — и някой изважда късмет.

— И всички тези хора стават наши редовни клиенти.

Сам доля чашите.

— Знаех си, че ще ме разбереш. Ти продаваш книги, а аз привличам повече туристи в хотела. И двамата увеличаваме контингента си. Почивки — продължи той и опита от ролцата от раци. — Курортисти и пътуващи бизнесмени. Проучвам и други възможности. Аз привличам клиенти и при пристигането си всеки от тях получава талон за книжарницата, което ги отвежда при теб от другата страна на улицата.

— И ако попълнят талон за томболата и спечелят, отново се връщат при теб за безплатен уикенд.

— Право в целта!

Миа се замисли, докато сервираха салатата.

— Разходите и на двама ни ще бъдат незначителни. Ще трябва да свършим малко чиновническа работа. Просто е. Всъщност струва ми се твърде просто, за да ме каниш на бизнес вечеря да го обсъждаме.

— Има и друго. Забелязах, че не организираш често срещи с писатели.

— По една-две на година, с хора, популярни само на местно ниво — тя сви рамене. — Систърс и кафене книжарницата са далеч от обичайните маршрути за турнета и срещи с читатели. Издателите не изпращат авторите си на отдалечени острови по крайбрежието на Ню Инглънд, а самите те не биха се съгласили да дойдат на свои разноски.

— Можем да променим това.

Най-сетне събуди любопитството й. Пое намазаната с масло филия и едва сега осъзна, че откакто бяха седнали, той и подаваше храна.

— Как?

— В Ню Йорк си създадох доста връзки и все още мога да ги задействам. Старая се да убедя няколко ключови личности, че би си струвало времето и парите да включат Трий Систърс в програмата за гостувания на някой свой автор. Залагам на факта, че „Омагьосаният хан“ ще предложи значителна отстъпка и отлични условия. Допълнително удобство е това, че точно отсреща има луксозна книжарница. Трябва само да изготвиш оферта с подробности как точно кафене книжарницата ще посрещне писателя, как ще привлечеш ентусиазирана публика за срещата и ще накараш хората да си тръгнат със закупени книги. Дойде ли един, и други ще се качат на ферибота.

Беше дълбоко развълнувана от идеята, но трябваше да я прецени от всички гледни точки.

— Каква полза ще имаш ти от това?

— Може би просто се опитвам да помогна на съседката си, така да се каже.

— Тогава трябва да имаш предвид, че съседката ти не е толкова наивна и доверчива.

— Знам. Но е най-красивата жена, която съм виждал.

— Благодаря. Е, какво печели хотелът от тази идея?

— Добре. Явно не вярваш в благородните ми намерения — наведе се към нея. — Първо, има много издатели с много автори и много книги за представяне. Второ, издателите провеждат бизнес конференции. Ако привлека интереса на някого от тях след успешно гостуване на автор, това ще бъде силен коз, който ще ги накара да предпочетат хотела като място за голяма конференция. Ще последват и други подобни прояви — вдигна чашата си с вода. — Както и при теб. Ако можеш да организираш среща с известен автор.

— Знам как да се подготвя за гостуване на писател — не усещаше вкуса на храната, защото съзнанието й вече бе заето с подробностите. — Ако можеш да задействаш контактите си до юли или август, да кажем, или дори до септември, ще привлека доста ентусиазирани читатели. Дай ми роман, криминале, любовна история или трилър — и ще продадем най-малко сто бройки в деня на срещата и поне още толкова през седмицата след нея.

— Състави офертата.

— Ще я получиш утре, преди края на работния ден.

— Добре — Сам хапна от салатата. — Какво ще кажеш за Джон Гришъм?

Развеселена, тя отново вдигна чашата си:

— Не се шегувай с мен, умнико. Той не ходи на турнета и книгите му излизат през февруари, а не през лятото. Дори ти не би успял да уредиш това.

— Добре. Просто те изпитвам. А Карълайн Тръмп?

Миа сви устни:

— Много е добра. Чела съм първите й три книги. Увлекателни романтични трилъри. Издателите й правят всичко възможно да я лансират и следващата й книга ще бъде луксозно издание. Излиза през юли — замислено каза тя и погледна лицето на Сам. — Наистина ли можеш да доведеш Карълайн Тръмп?

— Само ми дай офертата.

Миа отново се отпусна.

— Подценила съм те. Предположих, че използваш тази делова среща само като повод да ме поканиш тук. Мислех, че скритият ти замисъл е да ме съблазниш и не очаквах нещо истински ценно.

— Ако не можех да предложа нещо истински ценно, бих използвал такава тактика да те накарам да дойдеш — докосна ръката й. — Дори само, за да те погледам един час.

— Очаквах — продължи тя — по време на разговора да ми напомниш, че разполагаш с предостатъчно стаи на горния стаж и да предложиш да използваме една от тях.

— Хрумна ми — Сам си спомни това, което бе казала, когато бяха в колата й пред жълтата къща. — Но това не би те направило щастлива.

Тя затаи дъх.

— Иска ми се да разбера дали си искрен, или просто се опитваш да остроумничиш.

— Миа…

— Не. Не знам какво има помежду ни. Не го виждам, а опитах. Защо дори след като сме поумнели, се заблуждаваме, че ако знаем бъдещето, ще ни бъде по-леко?

— И аз не го виждам — когато срещна погледа й, той едва не въздъхна. — Никога не съм притежавал твоята дарба да преценяваш възможностите за бъдещето, без да се влияеш от настоящето, но не можех да не опитам.

Тя прикова поглед в портрета на трите сестри.

— Единственото неизменимо нещо е миналото. Мога да ти обещая, че няма да позволя това, което те са създали, да бъде съсипано. Тук е домът ми. Всичко, на което държа, е на този остров. Вече съм по-силна, отколкото когато ти замина, но не толкова, колкото ще бъда, когато всичко приключи. Убедена съм в това.

— Мислиш ли, че ако бъдеш с мен, тази сила ще намалее?

— Ако мислех така, сега нямаше да бъда тук — устните и трепнаха, когато им сервираха основното ястие. — Щях да спя с теб.

— Мили Боже! — Сам удари с юмрук по гърдите си. — Лекар!

Смехът й бе нисък и чувствен:

— Мисля, че и това ще се случи, преди да настъпи часът ми. Но докато разговаряме така приятелски, ще ти кажа откровено: искам първо да страдаш.

— Повярвай ми — прочувствено каза той и посегна към чашата си с вода. — Да се върнем на деловите въпроси, преди да съм се разхленчил и да съм загубил уважението на персонала си.

— Добре, разкажи ми за другите си планове за хотела.

— Искам да го направя известен. Искам дните, прекарани тук, да бъдат незабравимо преживяване за клиентите. Преди няколко години прекарах шест седмици в Европа. Обикалях и разглеждах по-малките хотели. На първо място е обслужването, но важни са и най-малките подробности. Съчетанията на цветове, плътността на спалното бельо, дали телефонът може да се достигне, без да се става от леглото? Дали можеш да получиш сандвич в два часа през нощта, или петното на вратовръзката ти да бъде почистено преди следобедната среща?

— Колко пухкави са хавлиените кърпи? — добави Миа. — Колко твърди са матраците?

— И така нататък. Факс и достъп до Интернет в стаите за пътуващите бизнесмени. Шампанско и рози за младоженците на меден месец. Персонал, който поздравява всеки клиент по име. Свежи цветя, ароматизирани чаршафи, пресни плодове. Ще назнача отговорник на етажа, който да следи всичко в луксозните апартаменти да бъде безупречно.

— Добре, добре.

— И още при пристигането на всеки клиент в стаята му ще бъде доставяно нещо: от фруктиера до шампанско и хайвер — в зависимост от класата и цената. Всяка стая ще бъде преобзаведена и ще добие уникален облик. Ще ги именувам и гостите ми ще отсядат в Стаята на розите. Апартаментът на Трите сестри и така нататък.

— Чудесна идея — отбеляза тя. — Много лично.

— Точно така. Вече имаме база данни, но ще я използваме по-пълноценно за редовните клиенти. Ще правим всичко възможно да ги настаняваме в любимите им стаи. Като имаме предвид какво са поръчвали при посещенията си, ще въведем предпочитанията им. А във фитнес центъра… — Сам замълча. — Какво има?

— Нищо — Миа не можа да сдържи усмивката си. — Продължавай.

— Не — засмя се той. — Увлякох се.

— Имаш ясни цели и знаеш как да ги постигнеш. Това е много примамливо.

— Знаеш, че ми беше необходимо много време, за да стигна дотук. Винаги си го знаела.

— Може би. Но желанията и намеренията се променят.

— Понякога човек се връща към старите си желания — хвана ръката й, но тя бавно я освободи.

— А понякога те просто се променят.

 

 

Когато Миа си тръгна от ресторанта, Сам се опита отново да се залови за работа, ала не можа да се съсредоточи. Прибра се у дома, но бе твърде неспокоен.

Да бъде с нея бе едновременно удоволствие и мъчение. Когато проявяваше искрен интерес към предложенията му, маската на равнодушие се пропукваше и лицето й добиваше израз, който я правеше неустоима.

Желанието го бе обсебило като наркотик.

Накрая се преоблече и отиде в тъмната гора. С лекота откри кръга, където почувства магическата й сила, както и тези на Нел и Рипли. Подготви се, застана в средата и зачака да го облеят като водна струя и да се съединят със собствената му енергия.

— Нека силата се слее и връзката да оцелее — светлината се надигна и стана ярка като слънцето. — За да спечеля твоето сърце, без страх ще срещна огъня с лице и срещу скритото коварство ще застана. До дъщерята на Сестрите ще остана. По земя и въздух, огън и вода ще чакам аз при мен да дойде тя, сама избрала своята съдба.

Пое дълбоко дъх и разпери ръце.

— В тази нощ под ярката луна от заплахата далеч да бъде тя. Тук призовавам онова създание, мощ, черпещо от нейното страдание. Сливам сили с Три сестри. Сега пред мен ти се яви.

Земята затрепери и задуха вятър. Но пламъците на кръга се издигаха право нагоре към нощното небе.

Извън кръга по земята пропълзя тъмна мъгла, която се сгъсти и се превърна във вълк с белег на муцуната — с форма на пентаграма.

„Е — помисли си Сам. — Нека се разберем.“

— Живота й не ще отнемеш ти — тези мои думи запомни! Кълна се в този кръг и в тази нощ, да я избавя от коварната ти мощ. Не ще я стигне твоята ръка. В честен двубой или с измама ще те спра.

Сам проследи с поглед вълка, който обикаляше около кръга с оголени зъби.

— Нима мислиш, че се страхувам от теб? Ти си само вонящ дим — Сам махна с ръка и пламъците се снишиха. Изскочи смело от защитения кръг. — Да премерим сили! — промърмори той, докато въздухът извън кръга ставаше все по-тежък и задушен.

Вълкът напрегна мускули и се хвърли към него готов да захапе гърлото му. Сам бе изненадан от тежестта, която го връхлетя, и усети внезапна остра болка, когато ноктите се впиха в рамото му. Със силата на мускулите си и с магия се освободи и извади ритуалния нож от колана си.

— Да приключим! — процеди той през зъби.

Този път, когато вълкът го нападна, Сам успя да забие ножа в тялото му отстрани.

Отекна звук, който бе по-скоро скимтене, отколкото ръмжене. От раната потече черна кръв, която засъска на земята като горещ нефт. Изведнъж и вълкът, и мъглата изчезнаха.

Сам огледа петното на земята и черното острие на ножа си. Разсеяно потърка рамото си, където ризата и плътта му бяха разкъсани.

Е, и двамата бяха пролели кръв. Но само единият бе изскимтял и бе избягал.

— Печеля първия рунд — промълви той и се приготви да пречисти земята.