Нора Робъртс
Среща с огъня (8)

Седма глава

Нямаше да каже на Миа, но не мислеше, че дискретността изисква да пази тайна и от Мак. Рипли бе сигурна, че в закона за поверителната информация има вратичка, свързана с брачните партньори. Според нея щом двама души се обичаха толкова, че да споделят живота си, трябваше да се доверяват един на друг за всичко. Това бе още едно предимство за сметка на необходимостта от подялба на мястото в гардероба.

Въпреки че живееха заедно, спяха и се събуждаха заедно, Рипли и съпругът й се срещаха по няколко пъти в седмицата за обяд в кафене книжарницата — в онези дни, в които Мак не бе така погълнат от работата си, че да загуби представа за времето. Тя едва щеше да дочака до обяд, за да му съобщи новината си.

Изкуши се да разкаже на Нел, но след сложен вътрешен дебат реши, че Нел е твърде близка с Миа и рискът тайната да стане обществена е голям.

Но не и с Мак.

— И така — продължи Рипли, докато чоплеше риба тон на скара и салата с авокадо — той стоеше там, чаровен и замислен. Гледката бе поразителна. Беше хладно, имаше мъгла и бе облечен с онзи дълъг тъмен шлифер. Вятърът развяваше краищата му и отдалеч приличаше на страдащ романтичен герой. Преди да се появя, не помръдна от поляната, където бе застанал на фона на старата каменна къща в чезнещата мъгла.

— Заличил е следите на пътя?

Не бе лесно човек да вземе думата от Рипли, когато говореше така разпалено, но Мак бе свикнал да намира удобен момент.

— Да, напълно. Понякога магията е много силна. Зависи колко мощно е злото — тя разтърси рамене и вдигна чашата си с кафе. — Не видях белези на пътя, но на връщане спрях и слязох да проверя дали случайно не е забравил нещо.

— Беше ли?

— Не. Не се долавяха никакви вибрации, което означава, че напълно е пречистил мястото.

— Жалко, че първо не поговори с мен — отбеляза Мак. — Щях да отчета показания и да взема проби за лабораторен анализ.

Рипли се отпусна на стола си и поклати глава:

— Не искам мъжът ми да си цапа ръцете с някаква зловеща чернилка.

— Това е част от работата ми — остана намръщен за минута, но реши все пак да отиде до шосето и да провери дали някой от чувствителните му уреди ще засече нещо. — Да повторим — настоя той. — Миа му е разказала, че е видяла на шосето голям черен вълк с пентаграма на муцуната.

— Такъв е бил образът. Черен вълк, червени очи, големи зъби. Носел е нейния белег. Явно е бил доста страховит, щом така е разтърсил кралицата на свръхестественото.

— Точно така: образ — каза Мак. — Не истински вълк. Този път не с имало живо същество, обладано от злото. Може би има нещо общо с белега, който Миа му остави през зимата. Но все пак е бил достатъчно силен, за да я тласне към ръба. Това е интересно.

— И страшно, ако се съди по тревогата на Сам. Ще ти кажа още нещо интересно — Рипли се наведе над остатъка от обяда си и сниши глас: — Онзи приятел съзерцаваше къщата й като съвременна версия на Хийтклиф, който се взира в далечината отвъд мочурищата и търси Катрин^[1].

— Добро сравнение.

— Чела съм тази книга. Както и да е, беше силно емоционална сцена, а после той се преструваше на хладнокръвен и нехаен. Интересно е.

— Доколкото знам от теб, имали са сериозна връзка.

— Имаха — потвърди Рипли. — Мислех, че би потънал в скръб, ако Миа го зарежеше, но самият той сложи край.

— Това не означава, че я е забравил.

— Мъжете не тъгуват по десет години за отминала любов.

Мак се усмихна и потърка ръката й:

— Аз бих тъгувал за теб.

— Престани! — но Рипли обърна ръката си и преплете пръсти с неговите. — Сам не иска тя да разбере, че е ходил там. Казва, че би се разсърдила, ако научи, че е подсилил защитата й. Прав е. Но ако питаш мен, има и друга причина. Не желае Миа да узнае, че все още е луд по нея. Ако не беше толкова сложно и залогът не бе толкова висок, щеше да бъде забавно.

— Каквото е имало помежду им засяга или само тях, или бъдещето на острова. Имам няколко теории.

— Ти винаги имаш теории.

Мак се усмихна, приближи се към нея и сниши глас:

— Трябва да се съберем. Всички.

— И аз мисля така — прошепна тя. Случаен наблюдател би предположил, че или флиртуват, или заговорничат. — Нека бъде у Зак. Нел ще сготви и ще си вземем нещичко и за вкъщи.

— Добра идея. Но нали не всички знаят всичко, а някои от нас имат тайни и не бива да узнаят, че ние сме ги научили, а още по-малко — от кого!

— Господи, разбирам — каза тя с усмивка. — Любовта е сложно нещо.

— Така е, гълъбчета — Миа се приближи и приятелски прокара ръка по раменете на Мак. — Страхотна двойка сте!

— Каним се да се явим на конкурс — Рипли изправи гръб и погледна Миа в лицето. Трябваше да признае, че умее напълно да прикрива чувствата си зад поразителната си красота. — Е, какво става с теб?

— Нищо особено — Миа задържа ръката си върху рамото на Мак. У него имаше нещо, което винаги й носеше утеха. — Всъщност трябва да поговоря с вас и Нел по важен въпрос — за миг в очите й се изписа тревога, когато хвърли поглед към бара. — Но ще се наложи да почака — реши тя. — В момента е твърде заета с клиенти.

Рипли поумува как да изиграе хода си и изведнъж каза:

— Ако е свързано с твоите танци с вълци, вече знам.

Не би могла да каже кой изглеждаше по-смаян — Миа или Мак. Но Миа поне не я срита под масата, а се отдалечи да донесе трети стол, и това й даде възможност да отвърне на ритника да Мак.

— Поседни за малко.

— Точно това смятам да направя — все още замаяна, Миа се настани на стола и скръсти ръце. — Не знаех, че със Сам сте толкова близки, та се е разприказвал пред теб.

— О, нищо подобно! — Рипли побутна чинията си встрани. — Случайно го засякох на крайбрежното шосе — беше истина. Къщата й бе край шосето. — Разчистваше бъркотията, която си оставила.

— Каква… — Миа замълча и пребледня. Нима бе проявила такава безотговорност? Дори не й бе хрумнало, че съсредоточената отрицателна енергия би могла да продължи да застрашава тази част от острова.

— Не се безпокой — намеси се със съчувствие Мак. — Била си много изплашена.

— Няма значение. Аз нося отговорност за това.

— Явно не разбираш, професоре — Рипли нехайно отчупи от еклера, който Мак бе избрал за десерт. — Мис Съвършенство няма право да допуска грешки като по-низшите същества.

— Аз трябваше да пречистя мястото — повтори Миа и тревожно погледна Рипли, изненадана, че тя не отвърна с нищо хапливо в отговор.

— Е, не си го направила. Но той се е погрижил. Докато се заяждах с него и го заплашвах с арест по измислени обвинения — просто за да се позабавлявам, той ме осведоми какво се е случило, а аз уведомих Мак, така че остава да кажеш само на Нел, когато свърши смяната й.

— Да. Добре — Миа разтри слепоочието си, където чувстваше пулсираща болка. Не си спомняше кога за последен път бе имала главоболие. И стомахът й бе свит. Трябваше да балансира чакрите си, за да разсъждава трезво. — Бих искала да поговоря с теб по-подробно, Мак. Предполагам, че е било просто тактика за сплашване, но не мога да го пренебрегна, защото рискувам да пропусна нещо съдбоносно.

— Права си. С Рипли тъкмо обсъждахме идеята всички да се съберем. Какво ще кажеш да се срещнем тази вечер у Нел и Зак?

— На вечеря — подчерта Рипли и накара Миа да се усмихне.

— Няма причина да губим време и да пропускаме възможността за вкусна безплатна вечеря. Ще поговоря с Нел — Миа стана и погледна Рипли. — Възнамерявах сама да ти кажа. Просто исках първо да събера мислите си. Не искам да си помислиш, че имам тайни от теб. Това за нас е вече минало.

Рипли се почувства виновна пред Сам, но го превъзмогна. Все пак не бе нарушила обещанието си.

— Не се измъчвай. Освен това имах възможност да подразня онзи красавец.

— Това е добрата страна. Доскоро!

Когато Миа тръгна към Нел и се отдалечи. Мак отново се наведе над масата:

— Бива си те, заместник-шерифке.

— Съмняваше ли се? А сега трябва да открия Сам и да го осведомя какво съм й казала и какво не, преди да се срещнат и всичко да се обърка.

— Аз ще отида — Мак побутна еклера към нея и стана. — Искам да поговоря с него. Трябва да документирам всичко това.

— Благодаря — Рипли отчупи от сладкиша.

— А ти ще платиш сметката.

— Винаги има уловка — промърмори тя с пълна уста.

 

 

Мак бе успял да измоли едночасово интервю от Лулу, което засега бе достатъчно. След него трябваше да отскочи до дома, за да вземе Рипли и да отидат на уговорената среща за вечеря у семейство Тод.

Но в момента бе нагласил касетофона и бележника си и бе предразположил Лулу с кутия бонбони „Годайва“.

— Наистина съм ти признателен, Лулу.

— Да, да — тя отпи глътка кафе с първия бонбон. Беше решила да си почине от виното. — Предупредих те, че не обичам да ме разпитват. Това ми напомня как веднъж ченгетата ме замъкнаха в полицейското управление заради участие в протестна демонстрация.

— Срещу какво си протестирала?

Изгледа го с недоумение:

— Беше през шестдесетте, за Бога! Срещу какво ли не!

„Добра отправна точка“, помисли си Мак.

— Живяла си в комуна, нали?

— Известно време — Лулу сви рамене. Нямаше какво да крие. — Пътувахме като чергари. Спяхме по паркове, плажове — където намерим. Видях много места в тази страна, които ти никога няма да видиш, освен ако си купиш къща на колела и тръгнеш да обикаляш.

— Не се и съмнявам. Как попадна тук, на Трий Систърс?

— Поех на изток.

— Лулу… — нетърпеливо настоя той.

— Добре, не ме гледай като сърдито кутре — настани се по-удобно на дивана. — Тръгнах по пътищата, когато бях на шестнадесет години. Не се разбирах с родителите си — посегна и взе още един бонбон.

— Имаше ли определена причина за това?

— Да. Баща ми беше консервативен тип с твърда ръка, а майка ми играеше по свирката му и му пригласяше. Не можех да търпя това. Възползвах се от първата възможност да се измъкна, а на тях така им беше дотегнало от мен, че не си направиха труда да ме търсят.

Въпреки нехайния тон, с който говореше за безразличието на родителите си, думите й издадоха огорчение. Но доколкото познаваше Лулу, дори при най-плах опит да изрази съчувствие, Мак би си изпросил юмрук в зъбите.

— Къде бе решила да отидеш?

— Където и да е, стига да се махна оттам. Спрях се за малко в Сан Франциско. Загубих девствеността си в сладостно опиянение от марихуана с един сладур на име Боби — Лулу се усмихна, защото въпреки годините и обстоятелствата, споменът бе приятен. — Правех талисмани, продавах ги, за да се издържам, непрекъснато слушах музика и решавах проблемите на света. Пушех джойнт, вземах ЛСД и обиколих Ню Мексико и Невада с момче на име Спайк. Представи си — с неговия „Харли“.

— На шестнадесет?

— Може вече да съм била на седемнадесет. Човек е на шестнадесет само една година. Харесваше ми да живея като циганка, защото не ме свърташе на едно място — раздвижи краката си, обути в овехтели пантофи. — Понякога се задържах по-дълго. Например в комуната в Колорадо. Там се научих да отглеждам зеленчуци и да ги готвя. Научих се и да плета. Но… — очите й го пронизаха през очилата. — Интересуват те свръхестествените неща, нали? Не някакви си хипарски спомени.

— Всичко ме интересува.

— Имах мечти. Не Бог знае какви цели — побърза да добави. — Не съм имала амбицията да се прочуя. Но сънувах това място — Систърс. Къщата на скалите и жена с дълги червени коси.

Мак бе започнал да скицира в бележника си лицето на Лулу, но вдигна поглед:

— Миа?

— Не — Лулу запали свещ с аромат на ванилия, защото й напомняше за младостта. — Тя плачеше в сънищата ми и ме молеше да се погрижа за децата й.

Мак бързо си записа нещо. Знаеше, че е имало дойка, на която жената, наречена Огън, е оставила децата си, преди да се хвърли от скалите.

„Прераждане? — добави той. — Още една връзка в кръга“.

— След всеки сън чувствах нужда да продължа пътя си. Накрая се озовах в Бостън — без никакви пари. Но тогава не ми пукаше, че съм на червено. Винаги можех да се върна към някого, който има познат, от когото бихме могли да изкопчим нещичко. Един ден момиче на име Батъркъп предложи всички да се качим на ферибота за остров Трий Систърс. Въобразяваше си, че е вещица, но доколкото си спомням, беше дъщеря на богат адвокат, чиито пари пилееше в колежа. Можете да плати билетите за отиване и връщане от джобните си. Съгласих се, защото възможността да се повозя безплатно ми се стори примамлива. Другите се върнаха, а аз останах.

— Защо? — попити Мак.

Лулу замълча за миг. Въпреки връзката си с Миа, Рипли и Нел и със самия остров, не говореше за собствения си допир до свръхестественото. Това винаги я караше да се чувства малко глупаво.

Но Мак я гледаше спокойно. Изпита симпатия към него.

— Веднага щом островът се появи пред очите ми, разбрах, че тук е моето място. Бях дрогирана — продължи тя. — Както и всички останали. Батъркъп беше идиотка, но винаги имаше първокласна трева. Може би под въздействие на дрогата, но това място ми се стори най-красивото в света. Когато видях къщата на скалите, първата ми мисъл беше: „Открих своето кътче. Трябва да остана тук!“ Разделих се с Батъркъп и другите още щом слязохме на пристанището, без да се замисля. Питам се какво ли е станало с нея…

— Започнала си работа при бабата на Миа.

— Не веднага. Не търсех постоянна работа. Струваше ми се твърде обвързващо — свали очилата си и забърса стъклата. — Известно време живях на палатка в гората, хранех се с диви плодове и каквото успеех да докопам от зеленчуковите градини на хората. Мисля, че тогава бях на вегетарианска вълна — интересно бе да погледне назад и да види себе си — млада, безгрижна и дръзка. — Не издържах дълго. Когато човек се е родил хищник, остава такъв до края на живота си. Един ден, докато се разхождах, дойде жена с лъскава кола. Спря, свали стъклото и ме огледа от главата до петите. Едва ли е минавала шестдесетте, но за шестнадесет годишна хлапачка, за която живота свършва на тридесет, това е дълбока старост — прекъсна разказа си, засмя се и отново сложи очилата си. — О, по дяволите, ще пийна чаша вино! Искаш ли?

— Не, благодаря. Ще шофирам.

— Голям праведник си, Мак — извика тя, докато вървеше към кухнята. — Никога не съм била красавица, а след две седмици в гората сигурно съм приличала на плашило. Тогава имах дълги коси и ги носех на плитки. Не знам какво съм си въобразявала. Онази жена ми се струваше стара, но хващаше око. Косите й бяха тъмночервени, безупречно оформени. Беше облечена в официален тоалет, сякаш е била на прием. Имаше тъмни очи и когато срещнаха погледа ми, бих се заклела, че чух бурно море и усетих брулещ вятър, а денят беше горещ и тих. Чух плач на бебе — с чаша вино в ръка, Лулу се върна в хола и се отпусна на шарения диван. — Каза ми да се кача в колата — просто ей така! — и аз се качих, без да се поколебая. Мисис Девлин притежаваше магически способности — като внучката си. Тогава не знаех какво я прави толкова забележителна, но просто чувствах, че в нея има нещо. Заведе ме в къщата на скалите — гласът й пресипна от виното и от вълнение. — Обичах я, уважавах я и й се възхищавах. Беше по-близка за мен от кръвен роднина. Семейството ми никога не бе давало пет пари за мен и аз бях свикнала с това. Но тя ме научи да ценя хората. Предаде ми любовта си към книгите, имаше ми доверие. Караше ме здравата да работя, за да заслужа заплатата си. Почиствала съм онази огромна къща толкова пъти, че бих могла да го направя и с вързани очи.

— Не знаеше ли, че е вещица?

Лулу се замисли. Тогава не бе умувала много по този въпрос.

— Разбрах го постепенно. Мисля, че тя се погрижи да го приема като нещо естествено. Може би хипарският ми мироглед, повлиян от метафизиката и теориите за природата като наша майка, е направил това по-лесно.

— Кога научи за легендата?

— И това стана постепенно. Тя е част от живота на Систърс и човек може да я чуе или прочете от много места. Докато работех за мисис Девлин, неусетно станах един от жителите на острова.

— Значи, когато Миа се е появила на бял свят, за теб е било естествено да приемеш магическите й способности.

— Ако трябва да анализирам, бих казала, че мисис Девлин е знаела какво предстои, преди да се е случило. Когато се роди Миа, синът й и съпругата му се нанесоха в къщата. Скоро разбрах, че са го направили, за да разполагат с две детегледачки у дома. Безотговорни егоисти! — замълча и отпи глътка вино. — Вечерта, когато я доведоха, отидоха да вечерят в хотела и мисис Девлин ме заведе в детската стая. Миа беше красиво бебе: червенокосо и лъчезарно, с дълги ръце и крака. Тя я взе от креватчето, прегърна я за миг и след това ми я подаде. Изплаших се — не само защото никога не бях държала бебе, а тя изглеждаше съвършена и крехка като изваяна от стъкло. Разбрах какво има в нея и защо мисис Девлин ми дава да я подържа. Знаех, че от този ден нататък животът ми няма да бъде същият. Случвало ли ти се е да желаеш нещо много силно, а преди да вкусиш от него, стомахът ти да се свие на топка?

— Да — Мак остави бележника си и продължи само да слуша. — Случвало ми се е.

— Тогава преживях точно това. Стояхме там. Тя държеше Миа в ръцете си, а моите бяха скръстени пред гърдите ми и сърцето ми щеше да изскочи. Изведнъж се разрази буря — също както в сънищата ми. Стъклата дрънчаха от вятъра, проблясваха светкавици. Тогава за първи и последен път я видях да плаче. „Вземи я — каза ми тя. — Това дете се нуждае от обич и грижи. Те няма да й ги дадат. Не могат. Когато аз си отида, ще има само теб.“ Отговорих й, че не знам как да се грижа за бебе — и тя ми се усмихна. Миа започна да шава в ръцете й, да размахва юмручета и преди да усетя, вече я държах. Мисис Девлин се отдръпна. „Сега е твоя.“ Никога няма да забравя думите й: „Тя ти принадлежи — и ти на нея.“ После ме остави да я полюлея, докато заспи — Лулу изсумтя. — Виното ме разнежва.

Трогнат, Мак протегна ръка и хвана нейната:

— И мен.

 

 

Шериф Закари Тод извади съдовете от миялнята машина — една от малкото задачи, които му бе позволено да изпълнява в собствената си кухня.

— Добре. Да видим дали съм разбрал правилно: Миа е разказала на Сам за случилото се на пътя тази сутрин, а Рипли, която не знаела, открила Сам до къщата на Миа и той я осведомил, но Рипли обещала, че няма да каже на Миа, че го е видяла там, а после казала на Миа — Господи, когато самата тя се е канела да го сподели, — че е попаднала на Сам на шосето, докато пречиствал мястото.

— Бързо схващаш! — похвали го Нел, когато Зак си пое дъх и провери дали лазанята й е готова.

— Не ме разсейвай! После Мак казал на Сам какво е казала Рипли на Миа, докато Миа разказвала на теб за преживяването си. После Рипли те осведомила и за останалото, а сега ти го сподели с мен — поради причини, които не мога да си обясня.

— Защото те обичам, Зак.

— Точно така — потърка челото си. — Мисля, че е най-добре просто да си мълча. Иначе ще направя гаф.

— Прав си — Нел чу радостния лай на Люси. — Някой идва. Сложи подноса на третия рафт. Експериментирам с канапета за сватбата на Роджърс другия месец. Там Люси не може да ги достигне! — извика тя след него, когато той тръгна към вратата, а после погледна Диего и цъкна с език: — Мъжете и кучетата не трябва да се оставят без надзор! — тъй като бе изпуснала Зак от погледа си за няколко минути, Нел трябваше да подреди всички съдове и прибори, които бе разхвърлял, по местата им, преди да грабне бутилка вино и да отиде да посрещне гостите.

Мак и Рипли бяха донесли кученцето си и това предизвика бурна радост у Люси, а Диего сърдито се оттегли на горния етаж.

Миа пристигна с букет свежи нарциси и се самонастани на пода да поиграе с Мълдър на „захапи въженцето“.

— Понякога ми хрумва и аз да си взема куче — засмя се, когато Мълдър изпусна края на въженцето от зъбите си и се прекатури. — Но веднага размислям заради градините си — вдигна кутрето във въздуха. — С удоволствие би изровил всичките ми цветя, нали?

— Да не споменаваме какво би направил с обувките ти — мрачно промърмори Рипли. — А ти имаш стотици чифтове.

— Обувките са форма на самоизява.

— Просто ни помагат да ходим.

Миа придвижи кученцето надолу и потърка носа му в своя:

— Какво разбира тя?

Така я завари Сам, когато надникна през вратата — седнала на пода, смеейки се на пълничкото жълтеникаво кутре, което ближеше бузите й. Затаи дъх. Изглеждаше безгрижна и щастлива, с разстлани на пода поли, разпуснати коси и очи, сияещи от радост. В този миг видя в ослепително красивата жена момичето, което бе изоставил.

Люси внезапно излая, Мълдър скочи, а Миа престана да се смее, щом хвърли поглед навън.

— Люси! — Зак повика кучето, хвана каишката му и отвори остъклената врата. — Без изблици! — нареди той, когато Люси стегна мускули, готова да се хвърли върху госта. — Отнася се и за двамата! — добави Зак под носа си. Дори слепец би забелязал желанието, изписано по лицето на Сам.

— Страхотна е! — Сам погали Люси по главата и тя легна по гръб. След като подаде виното, което бе донесъл на Зак, той приклекна и потърка корема й. Кутрето дотича и зачака своя дял от удоволствието.

— Какво правиш тук? — попита Миа.

Тонът й накара Сам да вдигне вежди, но преди да успее да отвърне, Мак се намеси:

— Аз го повиках — Миа му хвърли укорителен поглед, от който професорът едва не затрепери. — Всички сме част от това и всеки от нас може да допринесе с нещо. Трябва да действаме заедно, Миа.

— Прав си, разбира се — безгрижното момиче бе изчезнало. Отново се бе превърнала в изтънчената жена с хладен тон и сдържана усмивка. — Беше грубо от моя страна, Сам. Извинявам се. От доста време насам съставът на клуба ни е непроменен. Не очаквах нов член.

— Няма проблем — вдигна въженцето, което Мълдър услужливо бе пуснал в краката му.

— Ще сервирам вечерята след няколко минути — Нел наруши напрегнатата атмосфера. — Да ти донеса ли чаша за вино, Сам?

— С удоволствие ще пийна, благодаря. Имате ли някакъв ритуал за посвещаване?

— Само обръсване на главата и тялото — Миа отпи от виното. — Но това може да почака до след вечеря. Ще се измия.

Преди да се изправи, Сам й подаде ръка. Може би това бе знак за примирие, но тя блокира силата си и при допира на дланите им не се случи нищо.

— Благодаря — познаваше къщата почти толкова добре, колкото своята, но тръгна към стълбите, вместо да влезе в по-удобната баня на долния етаж. „Колкото по-далеч — помисли си тя, — толкова повече спокойствие“.

Щом се затвори вътре, облегна гръб на вратата. Беше глупаво и абсурдно този мъж да има такова въздействие върху нея. Умееше да се владее, когато бе подготвена за среща с него, но когато го видеше случайно, ставаше уязвима.

Искаше да обвини него за това, но й се струваше глупаво и безсмислено да разчопля стари рани. Миналото не можеше да бъде променено.

Застана пред мивката и се погледна в огледалото. Изглеждаше уморена и бледа. Поне за външността си бе лесно да се погрижи.

Изми ръцете си и наплиска лицето си със студена вода. При нормални обстоятелства й бе приятно да използва козметични средства. Забавно й бе да си служи с моливите, тубичките и геловете, а и в това имаше нещо, което подхранваше женското й самочувствие. Но сега избра по-прост и определено по-бърз начин.

Подсуши лицето си и направи заклинание за красота. След това отново критично погледна отражението си. „Много по-добре“, констатира тя. Умората бе изчезнала и страните й имаха обичайната си руменина, а устните й бяха яркочервени.

Въздъхна при мисълта за собствената си суетност и плъзна върха на пръста си по извивките на клепачите си — като четка със сенки. Очертанията им станаха по-тъмни.

Доволна от резултата, постоя там още минута, за да овладее емоциите си, и се върна при другите.

 

 

„Сплотена компания“, помисли си Сам, докато хапваше от превъзходната лазаня на Нел Тод. Жестовете, погледите и недоизречените мисли, които всички отгатваха, говореха, че между тези хора съществува здрава връзка.

Нел живееше на острова от по-малко от година, а Мак — едва от зимата, и все пак се бяха вписали в средата така, че всички изглеждаха неразделни. Част от обяснението бе общият враг. Но приятелството им далеч не бе само единение по време на война.

Имаше нещо в изражението на Миа, когато разговаряше с Мак или го слушаше. Лицето й издаваше привързаност и топлота. Това бе любов, но не физическо привличане, а нещо много по-дълбоко и искрено.

Забеляза подобна близост между всички около масата.

Нел сипа втора порция на Мак, преди да й е поискал. Зак отчупи парче хляб и го подаде на Миа, без да прекъсне разгорещения спор, който водеше със сестра си за тактиките на „Ред Сокс“. Нел и Миа се спогледаха и се засмяха на някаква шега, която само двете разбраха.

Цялата тази непринуденост наведе Сам на мисълта, че ще бъде необходимо и друго, освен време и търпение, за да изгради мост над годините, които бе пропуснал.

— Мисля, че твоят и моят баща са играли в една и съща четворка на някакъв благотворителен голф турнир — каза Мак. — Миналия месец в Палм Спрингс или на Палм Бийч — имаше нещо с Палм в името.

— Така ли? — Сам никога не се бе интересувал от благотворителните прояви на баща си, а и от години не бе длъжен да участва в тях. — Срещал съм родителите ти на много светски прояви в Ню Йорк.

— Да, едни и същи кръгове.

— Може да се каже — съгласи се Сам. — Не си спомням да съм те виждал на някоя подобна проява.

Мак широко се усмихна:

— Нито пък аз теб. Случайно да играеш голф?

Този път Сам се усмихна:

— Не. А ти?

— Мак е твърде непохватен — намеси се Рипли. — Ако опита, сигурно ще се препъне в топката.

— Така е, за жалост — потвърди Мак.

— Миналата седмица падна по стълбите. Шест шева.

— Кучето ме спъна — оправда се той. — И шевовете бяха само четири.

— Можеше да ги избегнеш, ако беше дошъл при мен, вместо да ходиш в клиниката.

— Тя ме лекува всеки път, когато пострадам.

— Това се случва ежедневно. На медения ни месец…

— Престани! — Мак започна да се изчервява.

— Бяхме в банята, уж за да вземем душ, което беше само повод за горещ, страстен секс…

— Млъкни! — сложи ръка пред устата й. — Закачалката за кърпи не бе закрепена както трябва.

— Той я изтръгна от стената — във върховия момент! — Рипли примигна срещу него. — Моят герой!

— Впрочем… — Мак въздъхна дълбоко. — … щом си в хотелиерския бизнес, Сам, съветвам те да се погрижиш всичките ти закачалки да бъдат здрави.

— Ще си взема бележка, особено ако вие двамата решите да отседнете в „Омагьосаният хан“.

— Добре, а ако Нел и Зак си направят резервация — продължи Рипли, — трябва да провериш стабилността на мивките в баните. Веднъж счупиха една на горния етаж, когато…

— Рипли! — ужасено процеди през зъби Нел.

— Защо трябва да й разказваш всичко? — попита Зак.

— Вече няма да й се доверявам — Нел си даде вид, че не обръща внимание на смеха на Рипли, и стана. — Ще донеса десерта.

— Нямах представа, че баните са се превърнали в толкова ерогенни убежища — отбеляза саркастично Миа, докато се изправяше да отнесе чинията си.

— Бих се радвал да ти покажа своята — обади се Сам, а в отговор тя сви рамене, преди да тръгне към кухнята. — Не хапна нищо. Само се преструваше — прошепна той.

— Напрегната е — намеси се Мак.

— Няма смисъл да присъствам тук, щом това я смущава.

— Светът не се върти около теб — Рипли вдигна чашата си и отпи глътка.

— Рип! — тихо я предупреди Зак. — Нека видим как ще се развият нещата по-нататък.

Сам кимна и вдигна чинията си.

— Тя ти има доверие — обърна се той към Мак.

— Така е.

— Може би това ще запази равновесието.

 

 

Сам също се почувства напрегнат, когато отидоха в хола. Никога не се бе замислял върху способностите си — просто ги притежаваше. Не ги обсъждаше с никого и не участваше в сборища, но въпреки че само четирима от присъстващите шестима бяха потомствени магьосници, това определено приличаше на сборище.

— Всички знаем легендата — започна Мак. „Историкът — помисли си Сам. — Гениалният учен, който се интересува от всяка подробност.“

— По време на лова на вещици в Салем трите сестри, известни с имената Огън, Земя и Въздух, създали остров Трий Систърс като свое убежище от преследвачите си.

— Докато невинни жени били преследвани и убивани — намеси се Рипли.

„Жената воин — Сам вяло погали котарака, който се бе настанил на дивана до него. — Непреклонната. Земя.“

— Не са можели да спрат това — каза Зак, — а ако се опитали, щели са да обрекат на гибел и други.

„А тук долавям разум и авторитет“ — отбеляза си Сам.

— Един-единствен избор предизвиква обрат на съдбата — продължи Мак. — Онази, която се наричала Въздух, се влюбила в търговец, който я върнал обратно на континента. Родила му деца, грижела се за дома, но той не могъл да я приеме такава, каквато е. Издевателствал над нея и накрая я убил.

— Мисля, че се е самообвинявала, понеже не е можела да бъде такава, каквато той искал. Или за това, че не е останала вярна на себе си и е направила лош избор.

„Нел е тази, която храни и поддържа живота — помисли си Сам, когато тя заговори. Котаракът под ръката му се раздвижи, сякаш за да изрази съгласие. — Тя е Въздух.“

— Спасила децата си, като ги изпратила при сестрите си. Но целостта на кръга била нарушена. Силата му отслабнала — продължи Мак. — Освен това ужасът от случилото се, гневът започнал да се надига у едната от сестрите й, която се наричала Земя, докато яростта и жаждата за мъст я обсебили.

— Сгрешила е! — намеси се отново Рипли. — Разбирам какво е чувствала, но е сгрешила. И си е платила за това. Използвала силата си, за да убие онзи, които погубил сестра й — и ударът се стоварил с тройна сила върху самата нея. Загубила съпруга си, когото обичала, не могла да погледне отново децата си — и кръгът още повече отслабнал.

— Останала само една — гласът на Миа бе ясен, а изражението — спокойно. — Сама трябвало да го съхрани.

„Интелект, гордост и страст“, помисли си Сам. Нима има нещо чудно в това, че тази жена го вълнува? Тя бе Огън.

— Отчаянието може да сломи дори най-силните — Нел хвана ръката на Миа. — Но макар и сама и с разбито сърце, тя изтъкала защитна мрежа, която запазила острова цели триста години.

— Постарала се е да има кой да се грижи за децата й — Мак се сети за Лулу. — Така кръгът е бил съхранен до наши дни — смръщи вежди над кафето си. — И все още съществува.

— Боиш се, че ще се проваля, когато дойде моят ред. Нел се изправи срещу демоните си, а Рипли — срещу своите — с привидно нехайство Миа погали с крак Мълдър.

— От трите ни аз съм се обучавала в мисията най-дълго и съм най-опитна.

— Така е, но…

Миа въпросително вдигна вежди:

— Но?

— Мисля, че все пак онова, с което ще се сблъскаш, ще е по-коварно. Нел се е преборила срещу Евън Ремингтън — човешко същество.

— Жалка отрепка — поправи го Рипли.

— Какъвто и да е, все пак е човек. Трябвало е да събере смелост да застане срещу него, да го победи и да приеме дарбата си. Не твърдя, че е било лесно, но формата е била напълно осезаема, ако разбирате какво искам да кажа.

— Мъж с нож в ръка — Сам за пръв път се включи в разговора и привлече вниманието на всички. — Социопат, психопат — или както и да наричате това зло, в гората, в мрака. Не, не е било никак лесно. Била е необходима смелост, искрена вяра и невероятна сила от страна на Нел, за да успее. Но лицето на злото й е било познато.

— Точно така. — Мак засия, сякаш слушаше надарен студент. — В случая на Рипли…

— В случая на Рипли — подхвана фразата самата тя — трябваше да приема силата, от която се бях отрекла, и да устоя на изкушението да прекрача границата.

— Емоционална дилема — съгласи се Сам. — Силата се влияе от различни фактори, както решенията и постъпките на всеки. Дарбата не ни предпазва от недостатъци или грешки. Тази вътрешна борба е била твоята слабост, докато при Нел дарбата се е превърнала в мощно оръжие, с което… — замълча и погледна Мак.

— Не, продължавай! — подкани го Мак. — Интересно е да чуем всичко от друга гледна точка.

— Добре. Силата, която се е отприщила преди няколко века, е използвала Ремингтън като проводник и се е вселила в репортера, който е тръгнал из страната по следите на Нел, водещи до Трий Систърс.

— Следил си развоя на събитията — тихо каза Миа.

— Да, непрекъснато бях в течение. Не е било проста задача да надвиеш тази сила, без да прекрачиш границата. Изисквали са се решителност, състрадание и сила. И все пак накрая и Рипли, както Нел, е застанала срещу човек. Каквото и да е имало в него, той е бил от плът и кръв.

— Изглежда, със Сам сме се въртели около една и съща теория.

— Тогава защо не престанете със заобикалките и не заговорите по същество? — сърдито подхвърли Рипли.

— Добре — Мак продължи, след като Сам му даде знак, че думата е негова. — Това, което се е явило пред Миа днес, не е било живо същество от плът и кръв, а образ. Възможните изводи са два. Предполагам — но само предполагам, — че тъй като кръгът е непокътнат и то вече два пъти е било победено, силата му е отслабнала. Не може да се вселява, а само да подмамва.

— Или пести силите си в очакване на подходящия момент и подходящото място.

— Да — Мак кимна на Сам. — Изчаква подходящи обстоятелства. И за двете страни не остава много време — в сравнение с изминалите три века. Ще продължи с опитите да отнеме силата на кръга — и най-вече на Миа. Да подкопае устоите на силата ти. Ще използва страховете, слабостите и съмненията ти като пролуки, през които да проникне. Те са свързани с теб — добави и хвърли поглед към Сам. — Неизбежно е. Ще те преследва, както хищник — плячка, както онази, чиято наследница си, преди три века. Чрез самотата й, чрез загубата и отчаянието й при мисълта, че е трябвало да живее без хората, които е обичала, и от които се е нуждаела най-много.

— Знам това — заяви Миа. — Но аз не съм самотна и не съм загубила нищо. Кръгът ми е здрав.

— Да, но… не мисля, че може да се смята за напълно възстановен, докато и ти не предприемеш своята стъпка — темата бе деликатна и Мак се замисли, преди да продължи: — Дотогава ще бъдеш уязвима и натискът ще бъде най-силен. Би било достатъчно да пречупи Нел, но не е успяло. Опитало се е да изкуши Рипли — и отново се е провалило. А с теб…

— Необходима му е смъртта ми — спокойно довърши Миа. — Да, знам. Винаги съм го знаела.

 

 

Когато понечи да си тръгне, Нел я спря.

— Не се безпокой, сестричке — Миа потърка буза в косите й. — Умея да се защитавам.

— Разбира се. Просто искам да останеш тук. Знам, че звучи глупаво, но искам да погостуваш на някоя от нас, докато всичко свърши.

— Не мога без своите скали. Всичко ще бъде наред. Обещавам — за последен път притисна Нел. — Бъди благословена.

Беше останала по-дълго от другите — с надежда да избегне други разговори. Но когато излезе навън, Сам стоеше, облегнат на колата й.

— Дойдох пеша. Какво ще кажеш да ме закараш обратно?

— Вечерта е приятна за кратка разходка.

— Нека се кача, Миа — когато се опита да мине покрай него, той хвана ръката й. — Искам да поговорим насаме, макар и само за минута.

— Мисля, че ти дължа услуга.

— Така ли?

Миа заобиколи колата си и седна зад волана. Когато обърна в другата посока, добави:

— За това, че си пречистил участъка от крайбрежния път тази сутрин. Рипли ми каза, че те е видяла там. Благодаря.

— Моля.

— Е, за какво искаше да поговорим?

— Чудя се какво става между теб и Мак. Сигурен съм, че има нещо.

— Така ли? — тя съзнателно отклони за миг вниманието си от пътя и примигна срещу него. — Нима подозираш, че се опитвам да въвлека съпруга на сестра си в безумна греховна връзка?

— Ако имаше подобна цел, досега да си успяла.

Миа се засмя:

— Страхотен комплимент, въпреки че грешиш. Той е лудо влюбен в съпругата си. Но за едно си прав: помежду ни съществува връзка. Винаги си имал дарбата да долавяш емоции и да преценяваш атмосферата.

— Каква е връзката?

— Братовчеди сме.

— Братовчеди?

— Оказа се, че внучката на първата сестра се е омъжила за човек от фамилия Макалистър. Това е родът на Мак по майчина линия.

— Аха — Сам се опита да изпъне крака в тясната кола. — Значи е кръвен роднина. Долових нещо още щом го видях, без да знам какво. Точно както се почувствах свързан с Нел, въпреки че тя искаше да ме хвърли в тъмна яма, където да изгния. Харесвам приятелите ти.

— Какво облекчение за мен!

— Не се дръж злобно, Миа. Искрен съм.

Тя знаеше, че той казва истината, и въздъхна:

— Уморена съм. Това винаги ме прави сприхава.

— Тревожат се за теб — как ще се справиш с положението.

— Знам, съжалявам.

— Аз не съм разтревожен — Сам замълча, когато спряха пред жълтата къща. — Никога не съм познавал друга, било то магьосница или обикновена жена, която да притежава твоята жизненост. Няма да се предадеш.

— Прав си — няма! Благодаря, че ми вдъхна увереност след този дълъг, тежък ден. Лека нощ, Сам.

— Влез с мен.

— Не.

— Влез, Миа — зарови пръсти в косите й и я погали по тила. — Ела и бъди с мен.

— Иска ми се да бъда с някого тази нощ — продължи тя, — за спокойствие и утеха. Нуждая се от нечия ласка. Но няма да дойда.

— Защо?

— Защото това не би ме направило щастлива. Лека нощ, Сам.

И двамата знаеха, че би могъл да настоява. Но зад поразителната й красота прозираше умора.

— Лека нощ — той слезе от колата и я изпрати с поглед. Мислите му щяха да я следват, докато не се увереше, че Миа е в безопасност в къщата си на скалите.