Метаданни
Данни
- Серия
- Островът на трите сестри (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Face the Fire, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Валентина Атанасова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 95гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Нора Робъртс. Среща с огъня
ИК „Хермес“, Пловдив, 2003
Редактор: Петя Димитрова
Коректор: Ева Енгилян
ISBN: 954-26-0027-5
История
- —Добавяне
Пета глава
Остана загледан в нея няколко мига и старите спомени се преплетоха с нови. Времето не бе спряло за тях. Пред него не стоеше палавото момиче, което смело се бе потопило във водата с дрехите. Жената, която сега го гледаше с хладни, проницателни очи, притежаваше изтънченост, която бе липсвала на момичето.
Разветите й коси танцуваха във въздуха като огнени спирали. Поне това не се бе променило.
Спокойно го изчака, докато стигна до нея, но изражението й не издаде радост, че го вижда.
— Питах се след колко време ще се решиш да дойдеш тук — тонът й бе хладен и равнодушен като израза на очите й. — Не бях сигурна, че ще събереш смелост.
Трудно му бе да заговори, без гласът му да издаде вълнение след чувствата и образите, които отново бяха оживели у него в пещерата.
— А ти идваш ли тук понякога?
— Защо? Ако искам да погледам океана, мога да застана на скалите до къщата си. Ако искам да се разходя по плажа, не е далеч от книжарницата ми. Няма нищо, което да си заслужава да измина пътя дотук.
— Но сега си дошла.
— От любопитство — наклони глава встрани и тъмносините камъни на обиците й заблестяха на светлината. — А ти задоволи ли своето?
— Почувствах те там, вътре. Почувствах онова, което беше между нас.
Сам бе изненадан, когато крайчецът на устните й закачливо трепна.
— Сексът излъчва силна енергия, когато носи наслада и на двамата. Ние никога не сме имали проблем в това отношение. Поне що се отнася до мен… всяка жена има сантиментална представа за първия път, когато е била с мъж. С умиление си спомням за това, макар че започнах да съжалявам за избора си на партньор.
— Не исках да… — Сам замълча и тихо изруга.
— Да ме нараниш? — довърши тя. — Лъжеш.
— Права си. Напълно — каквото и да се случеше по-нататък, дори ако бе писано да я загуби, щеше да бъде искрен. — Съзнателно те нараних. Явно съм успял.
— Сега вече ме изненадваш — Миа се обърна, защото бе мъчително да го гледа там, застанал с гръб към пещерата, която някога бе тяхна. Да чувства ехото от онази безгранична любов, която тогава бе изпитвала към него. — Откровеност… след толкова години.
— Това, че на двадесет съзнателно съм извършил нещо, не означава, че сега не се разкайвам.
— Не искам разкаянието ти.
— А какво искаш, по дяволите, Миа?
Тя се загледа в безкрайния флирт на вълните с брега. Долови гневната нотка в гласа му, която бе познат знак, че трудно се владее. Изпита задоволство. Колкото по-разклатено бе самообладанието му, толкова по-лесно щеше да й бъде да владее положението.
— И аз ще бъда откровена с теб. Искам да страдаш, да си получиш заслуженото и да отидеш в Ню Йорк, в ада или където пожелаеш, стига да не е тук — рязко извърна глава към него и усмивката й бе смразяваща. — Всъщност струва ми се твърде малко.
— Възнамерявам да остана на Трий Систърс.
Миа се обърна към него. „Изглежда зашеметяващо — помисли си тя. — Романтичен, мрачен и замислен. Изпълнен с гняв и негодувание.“ Позволи си да го подразни още малко:
— Защо? За да управляваш хотела? Баща ти се справяше с това и без да идва тук.
— Аз не съм баща ми.
Начинът, по който изрече тези думи, тази малка словесна експлозия събуди още спомени. Винаги трябваше да се доказва, най-вече пред себе си. Непрестанната вътрешна борба на Самюъл Лоугън.
Миа сви рамене.
— Е, както и да е, предполагам, че скоро животът на острова ще ти омръзне и ще избягаш. Както преди години. Мисля, че тогава го наричаше капан. Чувстваше се като хванат в капан. Само въпрос на време е да те изтърпя.
— Ще трябва да потърпиш дълго — предупреди я той. Пъхна ръце в джобовете. — Нека изясним нещо, за да не се въртим в омагьосан кръг. Моите корени са тук, както и твоите. Фактът, че ти си прекарала последните десет години на острова, а аз — не, не променя факта, че сме родени и израснали на едно и също място. И двамата имаме собствен бизнес тук и освен това носим отговорност, която датира от векове. Бъдещето на Трий Систърс е толкова важно за мен, колкото и за теб.
— Интересно твърдение на човек, които така нехайно си тръгна.
— Не беше нехайно… — заговори той, но Миа вече му бе обърнала гръб и вървеше към склона. — „Остави я на мира! — заповяда си мислено. — Просто се откажи. Ако така е писано, не можеш да се бориш срещу съдбата“ — По дяволите! — процеди през зъби и я последва. Сграбчи я за ръката, завъртя я така рязко, че се блъснаха един в друг, и повтори: — Не беше нехайно! Не го направих импулсивно, без да мисля.
— Това ли е извинението ти? — язвително подхвърли тя. — Така ли оправдаваш постъпката си? Тогава замина, защото така ти отърваше. Сега ти е хрумнало да се върнеш и щом си тук, защо да не опиташ да разпалиш старите пламъци?
— В това отношение бях изключително сдържан — свали слънчевите си очила и ги хвърли на земята. Погледът на зелените му очи бе неустоим. — Досега.
Впи устни в нейните и даде воля на чувствата, които напираха у него, откакто бе излязъл от пещерата. Ако бе обречен да я загуби, поне за миг щеше да вкуси от насладата, за която копнееше.
Неповторимият й аромат го изпълни и накара нервните му окончания да затрептят. Притисна стройното й тяло към своето и учестените удари на сърцата им забиха в пълен синхрон.
Уханието й — по-загадъчно, отколкото си го спомняше, и някак непостижимо — го завладя изцяло. Спомените за момичето и близостта на жената се сляха в образа на Миа.
Прошепна името й веднъж, докосвайки устните й със своите, и след миг тя се отдръпна.
Дишаше задъхано — като него. Очите й бяха широко отворени, тъмни и неразгадаеми. Сам очакваше да изрече проклятие по негов адрес и бе готов да плати цената за този миг блаженство.
Но тя отново бързо преодоля разделящото ги разстояние, обгърна врата му, притисна се към него и се наслади на близостта му, както той — на нейната.
Устните й пареха и цялото й тяло трепереше. Сам бе единственият мъж, който й бе причинил болка, но и единственият, който й бе дарил истинска наслада. И двете остриета на този нож бяха опасни и макар и да знаеше това, Миа се отдаде на порива си.
Беше събудила буйния му темперамент с една-единствена цел. Именно тази. Какъвто и риск да поемаше, каквато и да бе цената, трябваше да разбере.
Помнеше допира му, когато ръцете му се плъзгаха нагоре по тялото й и заравяха пръсти в косите й. Сега изживя това още веднъж — като ново приключение.
Раздвижи се и го накара да обходи с език очертанията на жадните й устни.
Един от двамата трепна. Не бе сигурна кой, но това и напомни, че мигновената проява на слабост би могла да доведе до пропадане в дълбока бездна.
Отдръпна се. Отдалечи се от него, докато у нея отекваше ехото от допира на устните им, и положи усилие да овладее чувствата си.
Вече знаеше. Сам все още бе единственият мъж, способен да разпали страст у нея.
Когато заговори, гласът му бе пресипнал и трепереше:
— Това доказва нещо.
Успокояващо бе да се убеди, че и той е разтърсен колкото нея.
— Какво доказва. Сам? Че помежду ни все още има привличане? — махна с ръка и върху дланта й затанцуваха два сини пламъка. — Лесно е да разпалиш огъня — сви пръсти и отново ги разтвори. В шепата й нямаше нищо. — Както и да го угасиш.
— Не е толкова лесно — Сам поклати глава и усета прилив на енергия. Сигурен бе, че и тя чувства същото. — Не е толкова лесно, Миа.
— Това, че те желая с тялото си, не означава почти нищо — отдръпна ръката си от неговата и погледна към пещерата. — Натъжавам се, когато дойда тук и си спомня, че някога очаквахме един от друг много повече.
— Нима не вярваш в новото начало? — Сам протегна ръка и докосна косите й. — И двамата сме се променили. Защо да не се опознаем отново?
— Ти просто искаш да ме вкараш в леглото си.
— О, да. Не го отричам.
За негова изненада, Миа се засмя:
— Още откровеност. Скоро съвсем ще онемея.
— Накрая ще успея да те съблазня, но…
— Не залагай много на това! — прекъсна го тя. — Вече не съм наивно момиче. Ако реша да спя с теб, ще го направя.
— Добре тогава — въздъхна Сам. — Имам цял хотел на разположение.
— Ключовата дума е „ако“ — спокойно каза Миа. — В случай че това „ако“ се превърне в „когато“, ще ти кажа.
— Търпелив съм — за да има време да събере мислите си, той се наведе да вдигне слънчевите си очила. — Исках да кажа, че преди да успея да те вкарам в леглото си, бих се задоволил с една приятелска вечеря.
— Не желая да излизам с теб.
Тръгна към пътя и Сам я настигна.
— Спокойна вечеря, интелигентен разговор и възможност да разберем що за хора сме сега. Ако не желаеш да го наречеш интимна среща, нека бъде делова — между двама от най-изявените предприемачи на острова.
— Думите не променят нищо — Миа спря до колата си. — Ще помисля по въпроса.
— Добре — той отвори вратата, но й попречи да се качи. — Миа… — изпита желание да каже: „Остани с мен. Липсваше ми.“
— Какво?
Сам поклати глава и се отдръпна:
— Карай внимателно.
Миа се прибра направо у дома, избягвайки да се впуска в размисли, и се преоблече за работа в градината. Голямата й черна котка Изис се заумилква в краката й, докато излизаше. Порадва се на издънките в парника и избра място, където да ги подреди на слънце, за да укрепнат, преди да ги засади по-късно през месеца.
Взе инструментите си и се залови да подготви почвата.
Нарцисите й вече бяха разцъфтели, а зюмбюлите изпълваха въздуха с аромат. Топлото време бе започнало да разтваря чашките на лалетата и скоро и те щяха да засияят в ярките си цветове.
„Манипулирах го, за да ме целуне“, призна тя пред себе си, докато разравяше пръстта. Когато една жена познава слабостите на един мъж, не е трудно да намери начин да постигне целите си.
Беше пожелала той да я прегърне и да почувства допира на устните му до своите.
Не бе извършила нито престъпление, нито дори грях или грешка. Трябваше да получи отговор. Сега го имаше.
Помежду им все още съществуваше тръпка. Не можеше да твърди, че това я изненадва. Между последната им целувка и тази никой друг мъж не бе успял да я развълнува истински. Понякога се питаше дали тази част от нея не е умряла. Но с годините раната бе зараснала и тя бе осъзнала и дори бе започнала да цени своята сексуалност.
В живота й имаше и други мъже — интересни, забавни и привлекателни. Но никой от тях не бе задействал този механизъм в нея, който отключваше толкова силни чувства.
Беше свикнала да живее щастливо и без него. Досега.
„А сега какво?“, запита се Миа, докато разглеждаше току-що разлистените глицинии, които се виеха около една от беседките. Сега искаше — и от опит се бе убедила, че може — да постига удовлетворение в живота сама. И да щади сърцето си.
Беше човешко същество. Нима нямаше право на елементарни човешки потребности?
Този път щеше да бъде внимателна и пресметлива и да владее положението. Винаги бе по-добре човек да се изправи смело срещу една дилема, вместо да затваря очите си за нещо, което не може да бъде пренебрегнато.
Камбанките на вратата й зазвъняха и мелодията им й напомни подигравателен смях. Погледна към Изис, която се бе изтегнала на слънце и я наблюдаваше.
— Какво би станало, ако му позволя той да определя посоката? — попита Миа. — Няма да бъда сигурна накъде ще ме поведе, нали? Но винаги мога да сложа край.
Котката издаде звук, среден между мъркане и ръмжене.
— Така мислиш значи — промърмори Миа. — Напълно осъзнавам какво правя. Решението ми е да вечерям с него. Тук, на своя територия — заби градинската лопата в почвата. — Когато съм напълно готова.
Изис стана, многозначително размаха опашка и се отдалечи да погледа златните рибки в басейнчето.
През следващите няколко дни Миа бе твърде заета, за да мисли за критичното ръмжене на котката си или за вечерята със Сам, след която вероятно щеше да го допусне в леглото си. Лулу бе разсеяна и сприхава. „По-сприхава от обикновено“, доизясни Миа. Два пъти се бяха спречкали за дребни неща, свързани с книжарницата.
Това накара Миа да признае, че и самата тя е малко раздразнителна. Във всеки случай предложението на Нел за разширение я бе заредило с ентусиазъм и й бе осигурило отдушник за енергията, която я изпълваше след случката със Сам на брега.
Срещна се с архитект, със строителен предприемач и с банкера си и прекара няколко часа в работа с цифри.
Не бе доволна, че предприемачът, към когото искаше да се обърне, щеше да е твърде зает през следващите няколко месеца с ремонта на стаите в „Омагьосаният хан“, който Сам се готвеше да започне. Но се опита да погледне философски на нещата. Сам просто я бе изпреварил.
И ремонтът му, и нейното разширение бяха добри начинания за острова.
Времето се задържа топло и тя прекарваше свободните си часове в градините на къщата си или сред лехите, които бе засадила зад книжарницата.
— Хей — Рипли влезе в двора зад книжарницата. — Изглеждат чудесно! — отбеляза тя, като огледа цветята.
— Така е — Миа продължи да засажда. — Луната е ясна и жълта вече цяла седмица. Няма да има нова слана.
Рипли нацупи устни:
— Ти ли уреди това?
— Управлявам само своя космос.
— Каквото и да означава това. Мак си е наумил да засади някакви растения около къщата. Проучва почвата, местната флора и какво ли не! Казах му да попита теб.
— С удоволствие ще му помогна.
— След малко ще дойде в селото да интервюира Лулу за книгата си. Тогава ще се отбие при теб.
— Добре.
— Снощи сънувах странен сън за Лу. Имаше нещо общо с Мел Гибсън и с жаби.
Миа замълча и отново вдигна поглед:
— Жаби?
— Не като онези, които скачат върху лилиите. Голяма, страшна жаба — Рипли смръщи вежди, но си спомни съня само откъслечно. — Имаше и нещо, свързано със смешното човече от шадравана й. Странно.
— Лулу може би ще прояви интерес, особено ако Мел е бил гол.
— Права си. Между другото… — Рипли пъхна ръце в джобовете си и пристъпи от крак на крак — … предполагам, че знаеш за посещението на Лоугън у дома преди няколко дни.
— Да — Миа изрече заклинание за закрила, докато засаждаше поредното растение. — Естествено е да иска отново да види къщата.
— Може би. Но това не означава, че Мак трябва да го кани вътре и да го черпи с бира. Повярвай ми, щях да го одера жив, когато разбрах.
— Рипли! Не е имало причина Мак да се държи грубо, а и не е в природата му.
— Да, да — точно тук бе завършил спорът им. — Но не съм длъжна да одобрявам това. Втълпил си е, че Сам ще участва в решаването на съдбата на острова, твоята стъпка за запазването на кръга.
Стомахът на Миа се сви на топка, но ръцете й не трепнаха, докато избираше друго растение.
— Никога не съм смятала теориите и твърденията на Мак за безпочвени.
— Ти не живееш с него — но Рипли въздъхна и приклекна до Миа. Неотдавна не би се решила на това. Дори сега й бе нужно време да помисли какво иска да каже и да намери подходящи думи. — Добре, Мак е изключително умен, всяко негово твърдение е обосновано и в девет-десет процента от случаите е прав, което е изнервящо в ежедневието.
— Луда си по него — промърмори Миа.
— Не го отричам. Той е най-сексапилният учен на планетата и е мой съпруг. Но навярно понякога дори гениалният доктор Бук греши. Просто искам да кажа, че според мен Сам Лоугън няма нищо общо със съдбата на острова.
— Това е личното ти мнение.
— Защо да има? — Рипли нервно тръсна ръце. — Между вас съществуваше нещо, когато бяхте хлапета, но той скъса с теб. Откакто се завърна, ти успяваш да го държиш настрана и да живееш, както по-рано. Отряза го — и все пак островът не бе поразен от мълния.
— Ще спя с него.
— Затова не смятам, че той е свързан с твоята роля във… Какво каза? — Рипли зяпна от изумление и ококори очи. — Мили Боже! — устните на Миа закачливо трепнаха, но въпреки това Рипли скочи на крака и гръмогласно занарежда: — Какво си въобразяваш? Полудяла ли си? Ще спиш с него? Ще правиш секс с онзи тип за награда, че те изостави!
Изведнъж Миа стана сериозна. Внимателно свали ръкавиците си и бавно се изправи.
— Мисля, че съм достатъчно зряла, за да мога сама да вземам решения. Аз съм необвързана, здрава жена на тридесет години, която е свободна да има връзка с неженен здрав мъж.
— Той не е кой да е мъж, а Лоугън!
— Можеш да го изкрещиш и по-силно. Мисля, че мистър Байглоу отсреща не те е чул съвсем ясно.
Рипли стисна зъби и се залюля на пети.
— Явно съм те надценила. Очаквах да го смажеш — по един или друг начин, — да изтупаш ръце от прахта и да продължиш по пътя си. Не знам защо вярвах, че притежаваш тази сила. Заблуждавала съм се.
— Какво означава това?
— Точно каквото казах. Щом искаш да си легнеш със Сам, направи го! Но не търси утеха от мен, когато отново разбие сърцето ти.
Миа остави търнокопа. Дори в ръцете на интелигентна жена би могъл да се превърне в оръжие.
— Не се безпокои. Вече преживях това с теб. Ти ме заряза почти толкова хладнокръвно, колкото и той. За десет години се отрече от дарбата, която притежаваме, и от всички радости и отговорности, които ни носи тя. И все пак, когато е необходимо, си стискаме ръцете.
— Нямах избор.
— Удобно оправдание за това, че си накарала някого да страда. Причината винаги е липса на избор.
— Не можех да ти помогна.
— Можеше да останеш до мен. Нуждаех се от подкрепата ти — тихо каза Миа и й обърна гръб.
— Не можех — Рипли хвана ръката й и я притисна. — Вината е негова, по дяволите! Когато те изостави, ти потъна в скръб, а аз…
— Какво?
Рипли пусна ръката й.
— Не искам да задълбавам в тази тема.
— Вече събуди любопитството ми, заместник-шерифке. Събери смелост да изплюеш камъчето.
— Е, добре — Рипли нервно закрачи напред-назад, и страните й все още бяха зачервени от гняв, но изразът на очите й издаваше тъга. — Седмици наред ти вървеше като в сън. Не беше на себе си. Сякаш бе болна от неизлечима болест.
— Може би защото сърцето ми бе изтръгнато.
— Знам, защото и аз го чувствах — Рипли сви ръката си в юмрук и го допря до гърдите си. — Изпитвах същото, което и ти. Не можех да спя и да се храня. През повечето дни едва намирах сили да стана от леглото. Като че ли нещо в мен умираше.
— Ако говориш за пълно съчувствие, никога не съм… — Миа не успя да довърши.
— Не знам как се нарича — гневно я прекъсна Рипли — Физически изживях същото, което изживя ти. Беше непоносимо. Исках да направя нещо. Исках ти да направиш нещо. Да му го върнеш, да го накараш да страда. Колкото по-дълго продължаваше, толкова по-неудържим ставаше гневът ми. Когато му давах воля, болката не беше толкова мъчителна. Бях заслепена от ярост — пое си дъх. — Стоях отвън, зад къщата. Зак току-що се бе върнал от разходка с лодката. Преди няколко минути. Изведнъж цялата тази ярост се надигна в мен. Замислих се какво искам и какво мога да сторя. То напираше. Предизвиках гръмотевица. Падна черна мълния и порази лодката, от която Зак току-що бе слязъл. Минути по-рано щях да го убия. Не можех да контролирам тази сила.
— Рипли — разтърсена от ужас, Миа протегна ръка и докосна рамото й. — Сигурно адски си се изплашила.
— Беше нещо далеч по-силно от уплаха.
— Защо не поговори с мен? Бих могла да помогна.
— Ти не беше в състояние да помогнеш дори на себе си — Рипли поклати глава с въздишка на облекчение. — А аз не рискувах да навредя на някого. Не можех да овладея, не знам как да го нарека… твърде силната си връзка с теб. Ако го бях споделила, щеше да ме убеждаваш да не се отказвам от дарбата. Виждах само един изход — и той беше да страня от теб. Да се отрека от всичко, преди да съм сторила нещо непоправимо.
— Бях ти ужасно сърдита — сподели Миа, на свой ред.
— Да — Рипли нервно подсмръкна, но бе само леко смутена. — Започнах да се заяждам с теб, защото ми се струваше по-лесно, може би по-безопасно вечно да се караме, отколкото да ти бъда приятелка.
— Може би и за мен е било по-лесно — трудно бе да го признае, но през годините непрестанните им препирни й бяха помагали да се отърси от болката. — Сам бе заминал, но ти си беше тук и ми доставяше удоволствие да те дразня от време на време.
— Справяше се доста добре.
— Е — засмя се Миа и приглади косите си назад, — това е една от дарбите ми.
— Винаги съм те обичала, дори когато те наричах с обидни имена.
Очите на Миа се насълзиха. Нещо, което отдавна бе тежало на сърцето й, изведнъж изчезна. Измина двете крачки, които ги деляха, обгърна талията на Рипли и силно я притисна.
— Вярвам ти — задъхано отвърна тя. — Вярвам ти.
Рипли я потупа по гърба:
— Толкова ми липсваше.
— Знам. И ти на мен.
Миа тихо въздъхна и примигна, когато видя Нел, застанала до портата със сълзи в очите.
— Съжалявам, че се появих в такъв момент. Колебаех се дали да медитирам, или да се върна вътре, но не устоях на изкушението — Нел им подаде кърпички. — Извинявайте, че подслушах разговора ви, но искрено се радвам.
— Какво трио сме само! — промърмори Рипли. — Сега ще патрулирам със зачервени очи. Срамота!
— Стига сме подсмърчали, за Бога.
Миа изтри сълзите си, затвори очи и изрече заклинание. Когато отново вдигна клепачи, очите й сияеха.
— Винаги се е перчела със способностите си — отбеляза Рипли.
— Аз все още не мога толкова бързо — заговори Нел.
— Мислите ли, че ако опитам…
— Нека не превръщаме това в сборище на вещици — Рипли махна с ръка. — Щом си тук, Нел, чувствам нужда да споделя нещо, което ме тревожи. Миа е решила да се чука със Сам.
— Страхотен начин на изразяване! — намеси се Миа. — Винаги ме впечатляваш.
— Важното е, че както и да го наричаш, това е грешка — Рипли леко побутна Нел по ръката. — Кажи й.
— Не е моя работа.
— Изменница! — злобно просъска тя.
— За да ти спестя обидите и угризенията, самата аз искам мнението ти — Миа повдигна вежди. — Ако имаш мнение по въпроса.
— Според мен сама трябва да решиш. Ако… — Нел продължи, въпреки гневното мърморене на Рипли: — … ако мисълта да спиш с него не ти е чужда, значи все още изпитваш силно влечение. Ти никога не постъпваш прибързано и лекомислено. Струва ми се, че докато не изясниш отношенията си със Сам, ще се измъчваш от вътрешни противоречия.
— Благодаря. А сега…
— Не съм свършила — каза Нел на Миа и прочисти гърлото си. — Физическата близост ще разреши дилемата ти само на едно ниво — вероятно най-лесното. Какво ще се случи по-нататък — зависи от твоето решение да отвориш или затвориш сърцето си.
— За мен това е като недовършена работа. Докато не приключа с нея, няма да бъда наясно каква е стъпката, която е писано да предприема.
— Просто надникни в бъдещето — нетърпеливо каза Рипли. — Винаги си имала ясни видения.
— Нима мислиш, че не съм опитала? — част от скритите й тревоги намираха израз. — Виждам онази, чиято наследница съм, застанала на скалите сред бушуващата буря и пълзящата мъгла. Усещам силата и отчаянието й. Миг преди да скочи, тя протяга ръце към мен. Не знам дали за да ми подаде последната нишка, или за да ме повлече със себе си — очите й се премрежиха и във въздуха се долови напрежение. — После оставам сама и чувствам как мракът ме притиска. Знам, че ако стигна до гората, до поляната и сърцето на острова, ще образуваме кръга и този мрак ще се разсее веднъж завинаги. Но не знам как да стигна дотам.
— Ще успееш — Нел хвана ръката й. — Тя е била сама, а ти не си и никога няма да бъдеш.
— Щом стигнахме дотук, и сега няма да загубим.
Рипли хвана другата й ръка.
— За нищо на света.
Миа черпеше сила от кръга. Нуждаеше се от него. Защото дори сега, когато сестрите й бяха до нея, се чувстваше сама в мрака.