Нора Робъртс
Среща с огъня (21)

Двадесета глава

„Крои нещо“, каза си тя. Беше сигурна в това. Сам се държеше твърде учтиво и внимателно, проявяваше невероятно търпение. Ако не се досещаше, че има скрит замисъл, би предположила, че някой му е направил магия за добри маниери.

Колкото и странно да й се струваше, предпочиташе да е ядосан. Поне щеше да знае какво да очаква от него.

Но сега нямаше време за опити да проникне под повърхността и не биваше да рискува и той да надникне в съзнанието й. Дори и да разполагаше с време, трябваше да пести енергията си. Трупаше сили, сякаш събираше в шепата си ситни зрънца.

Беше изпълнена с решимост, подготвена и уверена в успеха си. Когато в нея нахлуеше кураж, стараеше се да го задържи, а когато се прокраднеха съмнения, бързо ги отхвърляше.

В деня на пълнолунието стана рано. Беше изпитала почти мъчителен копнеж да се обърне към Сам и да се сгуши в топлата му прегръдка, както често бе правила насън, само за да усети допира на ръцете му. След страстната нощ в жълтата къща бяха спали заедно само в най-невинния смисъл.

Той не настояваше за друго и не се опитваше да я съблазни. Фактът, че мълчаливото му примирение се отразяваше зле на самочувствието й, я караше да изпитва гняв към себе си.

Самата тя неведнъж едва не го бе сграбчвала в съня си, когато съзнанието й бе замъглено от видения, а тялото й копнееше за близост.

В тази най-съдбовна утрин го остави да спи и застана на своите скали. Вдъхна огън от изгряващото слънце и сила от развълнуваното море. С разперени ръце се наслади на тази сила и отправи благодарност за дарбата.

Когато се обърна, видя Сам на балкона на спалнята, загледан в нея. Очите им се срещнаха и между тях заискри светлина. С развети коси, Миа тръгна обратно към къщата, без да обръща внимание на тъмната мъгла, която пълзеше по краищата на нейния свят.

 

 

Отиде до книжарницата, за да добие още по-голяма увереност. Тя бе нещо, създадено от нея с мечти и упорит труд. Въпреки счупената си ръка, Лулу отново бе заела мястото си на касата. Миа знаеше, че е безполезно да я убеждава да си почине и не смяташе да хаби усилия. Очевидно работата и срещите със съседи и приятели поддържаха доброто настроение на Лулу. Все пак Миа се бе надянала помощничката й да не се нагърбва с твърде много задължения толкова скоро.

Преживявала необичайно натоварен период и не бе имала възможност да прекара известно време в грижи за нея, без тя да забележи вниманието й. Но като че ли всеки втори жител на острова намираше повод да се отбие и да си побъбри с Лулу.

Миа се промъкна в кухнята, за да си поеме дъх, и грабна бутилка вода от хладилника.

— Хестър Бърмингъм току-що ми каза, че сладоледът на Бен и Джери е включен в специалното меню днес.

— Двама от моите любимци — отвърна Нел, докато добавяше сандвич с пиле на грил към порция от днешната супа.

— Беше много развълнувана. Струваше ми се, че всеки момент ще се разплаче.

— Някои хора се вълнуват заради един сладолед. Какво ще кажеш да взема малко за вкъщи? Довечера можем да си направим мелба… след като всичко свърши.

— Чудесно! Радвам се, че не се безпокоиш за тази вечер — Миа се приближи и разтри раменете на Нел. — Имаш всичко необходимо. Утре нещата ще се подредят. Няма да има вече сенки.

— Вярвам в това. Но не можеш да ми забраниш да се тревожа поне малко за теб.

— Сестричке — Миа зарови за миг лице в косите й. — Обичам те. Сега тръгвам, защото трябва да свърша още доста неща, а тук няма какво друго да правя, освен да си говоря с този-онзи. Ще се видим довечера.

Докато вървеше към вратата, Нел затвори очи зад гърба й и мислено се помоли за нея.

Миа откри, че не може да си тръгне току-така. Докато успее да се добере до офиса си и да вземе документите, които бе заключила там, мина близо час.

— Лулу, ела за две минути — каза тя и посочи към склада.

— Заета съм.

— Две минути — повтори Миа и влезе.

— Нямам време за празни приказки, а и не се нуждая от втора почивка — с израз на недоволство Лулу тръгна към помещението зад книжарницата. Гипсът й бе покрит с разноцветни надписи и неприлични рисунки. — Клиентите ме чакат.

— Виждам. Съжалявам, но се налага да си тръгна.

— Все още е едва обяд, по дяволите! Ще ти напомня, че си служа с една ръка, вместо с шест, както обикновено.

— Съжалявам — в гърлото на Миа сякаш заседна буца и преди да превъзмогне емоциите си, гласът й пресипна. Тази жена бе за нея и майка, и баща, и приятелка. Нейното присъствие бе единственото неизменно нещо в живота й — освен дарбата.

— Не се ли чувстваш добре? — попита Лулу.

— Не, нищо ми няма. Можем да затворим книжарницата следобед. Не искам да се преуморяваш.

— За нищо на света! Ако искаш да се позабавляваш днес — върви! Не съм инвалид и знам как да управлявам магазинчето ти.

— Сигурна съм. Ще ти се отплатя.

— Разбира се. През следващата седмица ще си взема един следобед почивка, а ти ще поддържаш огъня.

— Дадено. Благодаря — внимавайки за счупената й ръка, Миа я прегърна и не можа да се сдържи да не потърка буза в косите й. — Благодаря ти.

— Ако знаех, че така ще се разтопиш, щях да поискам два следобеда. Е, щом ще си ходиш, тръгвай!

— Обичам те, Лу. Тръгвам.

Преметнала чантата си през рамо и докато бързаше към вратата, не видя сълзите в очите на Лулу и не чу подсмърчането й.

Когато бе сигурна, че Миа вече е навън, Лулу прошепна:

— Бог да те пази, детето ми.

 

 

— Всичко наред ли е, мисис Фарли?

— Да.

Сам кимна:

— Оценявам помощта ви. Ще се наложи да оставя доста неща във вашите надеждни ръце.

— Мистър… Сам — поправи се тя. — Ти беше интересно и, общо взето, добро момче. Станал си още по-добър мъж.

— Благодари ви — не знаеше какво друго да каже. — Трябва да тръгвам.

— Приятна вечер.

— Ще бъде незабравима — предсказа той, докато излизаше от офиса си.

Трябваше да вземе някои неща от жълтата къща. Свои лични инструменти, които не бе отнесъл у Миа. Приготви най-стария си нож, ритуалния си меч и старата делва, в която държеше морска сол. Преоблече се с тъмна тениска и джинси и реши да вземе черната си мантия в колата, без да я облича засега. Уви любимата си магическа пръчка в копринена кърпа.

Събра всичко това в дървен сандък с резба, принадлежал на семейството му от няколко поколения.

Вместо амулет или медальон, сложи на врата си верижката с двата сребърни пръстена.

Преди да седне зад волана, спря и погледна назад към къщата и гората до нея. Защитата му щеше да издържи. Дори за миг не приемаше мисълта, че може да се случи нещо друго.

Почувства силата в себе си, когато прекрачи границата на защитената си територия и излезе на улицата.

Огромен невидим юмрук се стовари върху лицето му и го тласна назад. Повали го на земята и в главата му се завъртяха хиляди черни звезди.

 

 

— Ще ти трябва поне час да нагласиш всички тези уреди — промърмори Рипли, докато Мак товареше апаратурата си в багажника на ленд роувъра.

— Няма, повярвай ми.

— Винаги казваш така.

— Може би няма да имам нужда от всичко, но не мога да си позволя риск. Очаквам да наблюдавам най-грандиозното паранормално явление в историята. Така — затвори задната врата. — Готова ли си?

— Отдавна. Хайде…

Мак с ужас я видя да завърта очи и да впива пръсти в собственото си гърло, докато дъхът й спря.

 

 

Нел изчака, докато Зак сложи чантата с инструментите й в колата.

— Ще се получи — увери го тя. — Миа се е готвила за тази вечер през целия си живот.

— Подкреплението никога не е излишно.

— Прав си. Възхитена съм от идеята на Сам да използваме всички възможни източници.

Зак вдигна хладилната чанта със сладолед и глазура за мелбите.

— Вярвам в успеха. Но новината за кататонията на Ремингтън ме разтревожи. Човекът, с когото поддържам връзка, каза, че е станало внезапно. Просто пребледнял.

— Той е проводник на злото. Жалко, че е приел в себе си нещо, което със сигурност ще го унищожи.

— Силата, която е в него, се домогва до теб, Нел.

— Не — тя докосна ръката му. Мъжът, който някога бе неин съпруг и всяваше ужас в душата й, вече не представляваше заплаха за нея. — Тази сила иска всичко, най-вече Миа — понечи да отвори вратата на колата, но изведнъж извика и се преви от болка.

— Какво има? Нел?

— Контракции. Господи, бебето!

— Спокойно. Само бъди спокойна — Зак я вдигна на ръце и едва не се паникьоса, когато видя измъчения израз на лицето й. — Ще те откарам в болницата. Всичко ще бъде наред.

— Не, не, не! — притисна глава към рамото му и напрегна сили да превъзмогне болката и ужаса. — Почакай.

— Дума да не става!

Той дръпна вратата и се опита да я настани вътре, но Нел се вкопчи в него като пиявица.

— Не са истински. Миа каза, че бебето ми ще бъде в безопасност. Беше сигурна. Това е заблуда — намери силата си и преодоля страха. — Просто илюзия, за да ни попречи да създадем кръга.

Въздъхна дълбоко и когато отново погледна Зак, страните й бяха възвърнали руменината си.

— Беше измама — каза тя. — Трябва да стигнем до Миа.

 

 

Миа излезе на скалите си и вятърът развя ефирната й рокля, бяла като изгряващата луна. Усети приближаването на мрака, жестоките му ледени остриета.

Остана спокойна, докато гледаше как мъглата пропълзява над морето и бавно започва да забулва острова.

Колкото и упорито да бе контролирала мислите си, противникът й бе разбрал, че съдбоносната битка ще се разиграе тази нощ.

— Да става каквото е писано! — промълви тя, обърна се и навлезе сред дългите сенки на гората в чезнещата светлина.

Мъглата я обгръщаше, студена и изпълнена с шепот. Накара я да изпита желание да побегне. Малки ужасяващи пръсти погъделичкаха кожата й. Поредното изпитание.

Чу дългия, зловещ вой на вълка и едва не избухна в смях. Паниката се прокрадна през бронята на волята й, както мъглата неумолимо пропълзяваше под роклята й.

С вик на отвращение тя я отблъсна встрани от пътеката, макар да знаеше, че така губи малка част от упорито пазената енергия.

Сърцето й биеше неудържимо, когато се озова на поляната. Застана в сърцето на острова и зачака сестрите си.

„Няма да бъде никак лесно“, помисли си и овладя емоциите си. Представи си как се сливат — светли и тъмни — в един тънък лъч и се скриват дълбоко в душата й. Нямаше да му бъде лесно да нарани онези, които тя обичаше, и да използва любовта й, за да я унищожи.

Щеше да ги защити и да победи. Нел първа дотича през гората със Зак, втурна се към нея и я прегърна.

— Ти си добре.

— Да — Миа леко я побутна. — Какво се е случило?

— Опита се да ни спре. Миа, съвсем близо е.

— Знам — хвана и двете й ръце. Притисна ги за миг. — Ти и детето ти няма да пострадате. Трябва да започваме. Слънцето почти залезе — тя пусна Нел, разпери ръце и свещите, които бе наредила около поляната, пламнаха. — Той иска мрак — каза Миа и в този миг от гората излезе Рипли.

— Онова копеле си въобрази, че може да ме изплаши — остави торбата с инструментите си, а Мак довлече първата част от оборудването си. — Време е да му покажем с кого си има работа.

— Имам нужда от помощ за някои уреди — каза Мак.

— Нямаме много време — предупреди го Миа.

— Имаме достатъчно.

Сам пристигна и донесе един от мониторите на Мак, както и своя резбован сандък.

Миа се приближи и докосна разкървавения край на устните му.

— Пострадал си.

— Негодникът ме удари — той изтри кръвта с опакото на ръката си. — Трябва да му го върна.

— Тогава — да се бием! — Рипли извади ритуалния меч от торбата си.

За първи път от няколко дни Миа искрено се засмя.

— Непоправима си. Светилището ни е тук. Кръг в кръга, а в него — друг. В тази нощ и Трите ще се слеят над мрака и студа ще надделеят. В сърцето на сестрите днес стоя и аз да срещна своята съдба.

Докато изричаше това заклинание, Миа обиколи поляната. Босите й крака пристъпваха на сантиметри от пълзящата мъгла.

— Щом този светъл кръг изгрее, единството ни ще живее.

— Това не е встъпление към ритуал за гонене на злото — обади се Сам, но Миа не обърна внимание на думите му и продължи:

— Залязващото слънце своя огън ми дари. След миг над мен луната ще се извиси — взе делва и разпръсна морска сол около съпрузите на сестрите си. — Едната е и в Трите и Трите са в една, нишката, която ни свързва, е в кръвта. Всичко, що е мрак, нека носи моя знак във вечността. Волята ми е това! — вдигна ръце и призова буря. — Запали втория кръг — каза тя и погледна Сам. — Знам какво правя.

— Аз — също.

Мак отчете показанията на уредите си, докато пламваше кръгът.

— Доколкото разбирам, като създава външен кръг около поляната сама, тя привлича отрицателната енергия върху себе си. Макар и свързана с останалите, само Миа е на прицел.

— А Сам ще запали вътрешния — добави Зак.

— Точно така. Тя ни обгради с морска сол като вторична защита. Планът й е ние да останем в защитения кръг, каквото и да се случи.

— Като в средата на ураган — отбеляза Зак.

— Бързо схващаш. Силата се надига — Мак вече я усещаше.

Около кръга засия тъмнозлатиста светлина. Всеки от четиримата издълба с върха на ножа си своите символи в пръстта.

— Въздух, земя, огън, вода, от майка на син и от син в дъщеря. Право свещено ни дава кръвта да призовем на помощ нощта. Нека да черпи кръгът под Луната сила и мъдрост от светлината.

Нел вдигна ръце.

— От Въздух аз идвам и Въздух зова. Вятър да отвее всяка сила зла. Изричам заклинание — да няма тук страдание. Въздух съм аз и в мене е тя. Волята ми е това.

Когато се изви вихрушка, Рипли заговори с високо вдигнати ръце:

— От Земя аз идвам и Земя зова. Да се разлюлее под моите крака. Стихията ми нека да погълне мрака и съдба такава нека другиго не чака. Земя съм аз и в мен е тя. Волята ми е това!

Земята затреперя.

— От Вода аз идвам — Сам разпери ръце над главата си. — И Вода зова. Порой да се изсипе над острова сега. Всички сенки нека със струи да разсее и светлина отново нека да изгрее. Вода съм аз и в мен е тя. Волята ми е това!

Миа гордо вдигна глава в проливния дъжд:

— От Огън аз идвам и Огън зова. Пламъци да лумнат и озарят нощта. Звяра кръвожаден да изпепелят и всичко, що е скъпо за мене, да спасят. Огън съм аз и в мене е тя. Волята ми е това!

В небето проблесна светкавица и от земята изригна огнен фонтан. Искрите му полетяха сред дъжда и капките заблестяха като диаманти.

Бурята се разрази с дива ярост и вихрушката обхвана цялата гора.

— Уредите ми не могат да измерят енергията — извика Мак и гласът му едва се чу сред отекващия тътен. — Нямам ясни показания.

До него Зак извади оръжието си:

— Няма полза от тях. Вълкът е разярен. И все повече се приближава.

Четиримата в кръга се хванаха за ръце. Под лунната светлина, силна като лъч на фар, Миа доближи ръцете на Сам и Нел една до друга и ги съедини. Станаха трима.

— Два пъти сразиха те Трите сестри. Само срещу мене ти се изправи. Ела от мрака, хайде, готова съм аз. Скоро ще настъпи сетният ти час. Кой от двама ни ще срещне тук смъртта? С моята магия сражавай се сега!

Миа премина през огъня, създаден от самата нея, и се отдели от кръга.

От мъглата се появи черният вълк и изръмжа край поляната. Преди тя да се отдалечи, Сам вдигна ритуалния си меч. От острието му заструи синя светлина, когато се втурна да я защити с тялото си.

— Не! — сред непоклатимото й самообладание се прокрадна паника и пламъците край поляната затрептяла. — Това не е за теб.

— Ти си всичко за мен. Предпочитам да отида в ада с това чудовище, отколкото да му позволя да те нарани. Върни се в кръга!

Миа го погледна право в очите и въпреки че вълкът вече навлизаше в кръга, паниката й отшумя. Вдъхна сила от сърцето на острова, която изпълни тялото й.

— Няма да загубя — тихо промълви тя. — Не мога — с ясна мисъл за съдбата си побягна от поляната, следвана от вълка.

Краят щеше да настъпи там, където тя избереше — в това бе сигурна. Профуча през гората и топлината, която струеше от нея, разкъса ледената мъгла над земята и премина през вихрушката. Звярът свирепо изръмжа зад нея. Познаваше всяка извивка на пътеката, всяко възвишение и тичаше в бурната нощ, бърза като стрела, устремена към целта.

Излезе от гората и се втурна право към хлъзгавите, черни скали, които се открояваха сред мъглата. Обърна се и изстреля част от енергията си, за да спечели времето, от което се нуждаеше. Чу рев от болка и ярост, но долови в него и коварно злорадство.

Беше далеч от кръга си. Откъсната и сама. Застана на скалите, върху които жената, наречена Огън, бе направила последния си избор. Зад нея бе бушуващото море, а под краката й — безмилостните остри ръбове.

„В безизходица си — прошепна нечий глас в съзнанието й. — Ако останеш, ще бъдеш разкъсана. Обърни се, направи крачка и се избави от всичко.“

Задъхана от тичането и от това, което се надигаше в нея, плахо пристъпи назад. Вятърът развя мократа й рокля и хлъзгавите скали под краката и потрепериха.

Островът се задушаваше под плътен воал от мъгла — точно както бе очаквала. Но видя ясен кръг в покрайнините на селото, където сякаш горяха безброй свещи. Това бе неочаквано, както и вълната от енергия, която долетя оттам и се вля в нея като прилив на любов.

Съедини я със собствената си сила и проследи с поглед вълка, който бавно се изкачваше по скалите.

„Връхлети ме — помисли си тя. — Ела. Цял живот съм чакала този миг.“

Звярът оголи зъби и се изправи на задните си крака като човек. „Страхувай се от мен. Аз съм твоята смърт. Ще ти донеса страдание.“

От небето падна черна мълния, която се заби и скалата пред краката й. Миа направи още крачка назад и видя тържествуващия израз на червените очи.

— Не си ме победил — хладнокръвно каза тя и изпрати огнена струя срещу него.

Това бе сцената, която видя Сам, щом излезе от гората. Миа стоеше на ръба, бялата й рокля блестеше като сребро, а косите й се вееха, докато огромната черна фигура се извисяваше над нея. Около тях горяха пламъци и се издигаше гъст дим. От нощното небе падаше мълния след мълния — като огнен дъжд.

Викът му издаде по-скоро гняв, отколкото страх, докато тичаше към скалите, разсичайки въздуха с лъскавия си меч.

„Сега!“, каза си тя и се завъртя на ръба, сякаш танцуваше.

— Изпълва ме сега наслада. Сърцето ми вече не страда — разпери ръце и разкри сърцето си. — На него то принадлежи, както своето той ми дари. Свещения си избор правя, съдбата ни днес обща става. До тази нощ готова бях — изкрещя Миа и гласът й отекна като гръм — живота си да дам за тях. На злото, тегнещо над нас, край слагам в този час. Последна клетва аз изричам: ще живея — хвана ръката на Сам, който скочи до нея, — ще обичам!

Вълкът се преобрази в човек. Безбройните му лица, всичките носещи нейния белег, се сляха в едно.

— Ще спасиш този остров, но не и себе си — зловонният му дъх я лъхна. — Ти ще дойдеш с мен.

Той скочи и мечът на Сам, проблясващ като водна повърхност, изсвистя.

— Ето ти и моя знак.

Разсече образа и ивици от него пропълзяха сред мъглата като множество змии.

— Побойниците никога не играят честно — каза Миа, когато мъглата изсъска и се сниши в краката й. Беше изпълнена със сила, която струеше от нея като бяло сияние. — Аз трябва да довърша това.

— Довърши го! — подкани я Сам.

Миа разчупи всички брони, отвори всички ключалки. Енергията, която напираше в нея, бликна като порой и светлината й се превърна в огромен бял пламък под черното небе.

— Сила в себе си събрах. Сега ще вкусиш своя страх. С правда, смелост и любов край слагам вовеки веков. Нищо вече не ни грози. Огъня ми ти срещни! — протегна ръка и над дланта й се появи огнено кълбо. — Решихме твоята съдба. Волята ни е това!

„За Лулу — помисли си тя. — И за всички невинни жертви.“

Хвърли кълбото към мъглата. Тя се сгъсти, пропълзя до ръба и с яростен рев се свлече към морето.

— Нека те погълнат тези дълбини! — отекна гласът на Сам. — Знака й ще носиш цяла вечност ти!

— Край на силата ти зла! — каза тя и се обърна към него.

— Волята ни е това! — Сам се отдръпна крачка назад и й подаде ръка — Не стой на ръба, Миа.

— Но гледката е прекрасна — искреният й смях се извиси в небето, когато вдигна глава и погледна звездите, които изплуваха от облаците. Луната плавно се носеше по небето — като кораб в спокойно море. — Господи, какво чувство! Ще отговоря на всичките ти въпроси — увери го тя. — Но първо трябва да поговоря с Нел и Рипли.

— Върви!

Миа слезе от скалите и прегърна сестрите си.

 

 

По-късно остави приятелите си в кухнята и излезе в градината със Сам.

— Навярно ти е трудно да разбереш защо не споделих всичко с теб, с всички вас. Не бях вироглава, просто…

Гласът й секна, когато той я вдигна на ръце, завъртя я и я притисна в прегръдката си.

— … бях принудена — довърши тя.

— Замълчи. Само… Миа — Сам зарови лице в косите й и прошепна безброй нежни думи на галски. След изведнъж я побутна назад и разтърси раменете й. — Принудена — друг път! Твърдиш, че си била принудена да изтръгнеш сърцето ми? Знаеш ли какво изживях, когато те видях на ръба на скалите, с онова изчадие срещу теб?

— Да — обхвана с длани лицето му. — Разбирам те. Това беше единственият изход, Сам. Единственият сигурен начин да сложа край на всичко, без никой да пострада.

— Отговори ми на един въпрос. Погледни ме в очите и ми кажи: наистина ли щеше да пожертваш живота си?

— Не — когато го видя да присвива недоверчиво очи, Миа се втренчи в него. — Да рискуваш живота си е различно от това да го пожертваш. Наистина поех риск. Направих го с ясно съзнание, защото съм практична жена, която знае да цени живота. Рискувах го заради единствената майка, която съм имала. Заради този остров и жителите му. Заради тях — посочи към къщата — и децата им. Заради теб. Заради нас. Но възнамерявах да живея и както виждаш — направих този избор.

— Планът ти е бил да се отделиш от кръга и да го подмамиш към скалите. Сама.

— Писано беше краят да настъпи там. Направих всичко, което ми хрумна, за да се подготвя, предвидих всички възможности. И все пак ми е убягнало нещо, което ти не си пропуснал. Когато погледнах надолу от скалите и видях онзи кръг от светлини… Сам… — обзета от обич, тя се притисна към него. — Когато почувствах онази сила, онзи прилив на вяра и любов в себе си — това бе най-ценният дар за мен. Кой знае какво щеше да се случи без него? Ти си го направил. Помолил си за помощ, за която аз не се досетих.

— Жителите на всеки остров са задружни. Кажи на неколцина и…

— И всеки от тях ще привлече двойно повече — довърши тя. — Тази вечер толкова хора са се събрали около жълтата къща и в гората. Толкова много сърца и съзнания, насочени към мен! — притисна ръце към гърдите си, където сърцето й все още сякаш пееше. — Силна магия. Трябва да разбереш — продължи. — Не можех да кажа на никого от вас. Не можех да отворя сърцето и съзнанието си, защото се боях, че противникът ни ще надникне там. Трябваше да изчакам, докато всичко дойде на мястото си.

— Опитвам се да те разбера, Миа. Но тази битка беше на всички ни, а не само твоя.

— Не бях сигурна в това. Исках да повярвам, че е така, но се убедих едва когато ти излезе от кръга и застана пред мен. И чувствата ти към мен… уверенията ти, че ме обичаш, бледнееха пред енергията, която струеше от теб в този миг. Знаех, че ще тръпнеш след мен. Най-сетне престанах да се съмнявам, че трябва да завършим битката заедно. Чувствам нужда да ти кажа… — Миа поклати глава и се отдръпна от него, докато търсеше подходящите думи. — Някога те обичах толкова силно! Но любовта ми се преплиташе с моите копнежи и желания. Момичешка любов, която има граници. Когато ти замина, заключих я в себе си. Нямаше друг начин да оцелея, освен да я потискам. После ти се върна — застана с лице към Сам. — Изпитвах болка само като те погледнех. Както казах, аз съм практична жена и мразя болката. Справих се и с това. Желаех те и не беше необходимо да отварям сърцето си за теб, за да те имам. Поне така мислех. Но ключалката не издържа и тази любов се отприщи. Беше различни от преди, но не разбирах това, не исках да го проумея. Защото отново чувствах болка още щом те зърнех. Всеки път, когато ми казваше, че ме обичаш, сякаш забиваше нож и сърцето ми.

— Миа…

— Не, остави ме да довърша. Онази вечер, когато седяхме в градината, с пеперудата, спомняш ли си? Преди да се появиш, се опитвах да успокоя съзнанието си веднъж завинаги. Да премисля всичко, да се подготвя. Ти седна, усмихна ми се — и всичко в мен се преобърна. Като че ли бе чакало точно този миг и този поглед. Каза ми, че ме обичаш и не изпитах болка. Напротив. Знаеш ли как се почувствах?

— Не — Сам докосна бузата й с кокалчетата на пръстите си. — Кажи ми.

— Щастлива. Истински щастлива, Сам — плъзна длани надолу по ръцете му. Не можеше да престане да го докосва. — Това, което изпитвах и тогава, и сега — и завинаги, не е момичешка любов. От нея разцъфтя нещо ново, което не се нуждае от фантазии и блянове. Ако заминеш…

— Няма…

— Ако отново заминеш, това, което изпитвам към теб, няма да изчезне, няма да бъде заключено. Трябваше да бъда напълно сигурна. Ще съхраня чувствата си и всичко, което сме изградили заедно. Достатъчно ми е да знам, че ме обичаш.

— Нима мислиш, че отново бих те напуснал?

— Не в това е въпросът — обзета от чувство за лекота, Миа се отдръпна и се завъртя в кръг. — Важното е, че те обичам достатъчно, за да ти дам свобода — без сянка на съмнение или тревога. Обичам те достатъчно, за да бъда с теб. Да живея с теб — без угризения или условия.

— Ела. Ела тук — каза Сам и посочи пред себе си.

Миа кимна и отново се приближи:

— Достатъчно близо ли съм?

— Виждаш ли това? — вдигна пръстените пред лицето й.

— Откъде са? Много са красиви — докосна ги и затаи дъх, когато от тях заструи топлина и светлина. — Техните пръстени! — прошепна тя. — Неговият и нейният.

— Намерих този в пещерата в Ирландия, за която ти разказах. А нейния открих преди няколко дни тук, в нашата пещера. Виждаш ли какво е гравирано върху тях и отвътре?

Миа проследи с пръст келтските символи и сърцето й се разтуптя, докато четеше надписите на галски от вътрешната им страна.

Той свали верижката от врата си и извади по-малкия пръстен:

— Този е за теб.

Силата, която се бе надигнала в нея, мигом замря. Затаи дъх.

— Подаряваш ли ми го?

— Той не е спазил обещанието си. Но аз ще спазя своето. Искам да ти го дам сега. Както и ти на мен. Сега, а после отново, когато се омъжиш за мен. И през всеки ден от живота ни след това. Искам да ти казвам тези думи при раждането на всяко от децата ни.

Миа светкавично срещна погледа му:

— Деца?

— Имах видение — заговори той и изтри първата сълза от бузата й. — Ти работеше в градината, в самото начало на пролетта. По клоните имаше свежи зелени пъпки, а слънчевата светлина бе нежна и жълта. Когато излязох при теб, ти се изправи. Беше толкова красива, Миа! По-красива, отколкото някога съм те виждал. Носеше нашето дете. Докоснах те и усетих как то помръдна. Усетих как този живот, създаден от нас, просто… напираше. Изгаряше от нетърпение да се роди. Нямах представа… — обхвана с длани лицето й. — Нямах представа какво ще означава това за мен. Не знаех, че мога да желая нещо толкова силно и не подозирах, че съществува чувство като това, което изпитах в онзи кратък миг. Изживей живота си с мен, Миа! Нашия живот и всичко, което ни очаква.

— Мислех, че сме приключили с магиите за тази нощ. Да — притисна устни към бузата му. — Да — и към другата. — На всички въпроси — засмя се тя, когато устните му намериха нейните.

Сам я накара да се завърти и хвана дясната й ръка.

— Не се слага на този пръст — предупреди го тя.

— Не можеш да го носиш на лявата, преди да се оженим. Нека спазваме традициите. Според мен хора, които са се обичали през целия си живот, нямат нужда от дълъг годеж.

Разтвори шепата си и там, където бе запазил сълзата й, засия светлина. Усмихна й се, хвърли я нагоре и над главите им засияха безброй звезди, които ги обсипаха с малки искри.

— Символ — каза той и улови една от светлините. — Обещание. Ще ти подаря звездите, Миа.

Завъртя ръката си и създаде за нея кръг от диаманти — прозрачни като вода, искрящи като огън.

— Приемам ги. Както и теб, Сам — Миа протегна ръка и през тялото й премина тръпка, когото символичната халка заблестя на пръста й. — Колко вълшебства ни очакват!

— Да започнем с тях още сега.

Сам сподели смеха й, понесе я на ръце и затанцува с нея из градината, пълна с ярки цветя.

Техните звезди продължиха да сияят в нощта.