Нора Робъртс
Среща с огъня (20)

Деветнадесета глава

— Защо не каза на другите?

— Няма какво повече да им казвам.

Миа седна пред тоалетката и започна да разресва косите си. Знаеше, че Сам няма да си тръгне и нямаше смисъл да го убеждава. Безсмислените спорове бяха разхищение на енергия. Трябваше да пести своята за тогава, когато щеше да й бъде най-необходима.

— Щом смяташ, че един ритуал за гонене на злото ще сложи край на всичко, защо не опита по-рано?

— Ти не беше тук.

— Завърнах се през май. Ще престанеш ли някога да ме обвиняваш?

— Прав си — тя остави четката, стана и отвори прозорците, за да послуша ромона на дъжда. — Досадно натякване от моя страна. Имах повече полза от него, преди да ти простя.

— Нима си ми простила, Миа?

Дъждът бе топъл и приятен. И все пак тя жадуваше за буря.

— Опитах се да се върна назад и да видя онези двама младежи от обективна гледна точка. Момичето беше толкова обсебено от любимия си и мечтите си за бъдещето им, че не можеше да разбере, че той не е готов. Не пренебрегваше и не отхвърляше това, а просто не бе в състояние да го разбере — Миа бе надникнала дълбоко в сърцето си, за да достигне до този извод. — Просто бе убедена, че той споделя чувствата и желанията й и дори за миг не й хрумваше, че е възможно нещата да стоят другояче. Тя е не по-малко виновна от него за случилото се.

— Не, не е.

— Добре, може би по-голямата част от вината е негова, защото тя бе честна, каквато е природата й, но не и той с нея. И все пак не е невинна. Беше се хванала като удавник за сламка. Може би и тя не е била по-готова от него, а просто се е чувствала толкова самотна в къщата си на скалите, че е изпитвала отчаяна жажда за обич.

— Миа!

— Не ме прекъсвай, когато ти давам прошка. Няма често да чуваш подобни думи от мен. Типична проява на слабост е да обвиняваме родителите си за своите недостатъци и провали в живота. Една тридесетгодишна жена вече е успяла да натрупа собствени недостатъци и провали… както и победи — дълго и упорито бе размишлявала и за това по време на пътуването си. — Но за да пощадим онова момиче, нека посочим с пръст виновниците. Била е твърде млада и заслужава оправдание — върна се до тоалетката и разсеяно отвори кобалтова кутийка с крем, в който топна пръсти и намаза ръцете си. — Те никога не са ме обичали. Това е жалко и мъчително, но много повече страдах, защото не ги беше грижа за моята обич към тях. Тогава на кого да дам цялата любов, която гореше в мен? Имах Лулу, слава Богу! Но можех да даря много повече. И се появи ти. Милият, вечно тъжен Сам. Обградих те с любовта си и явно съм те задушавала с нея.

— Исках да ме обичаш. Нуждаех се от това. И от теб.

— Но не толкова, че да се обвържеш с малка къща, три деца и вярно домашно куче — шеговито подхвърли тя, въпреки че й бе трудно да се подиграе с този идиличен образ. — Не мога да те виня за това. Все още не съм ти простила само за начина, по които сложи край на всичко — така внезапно и жестоко. Но… и ти си бил твърде млад.

— Цял живот ще съжалявам, че постъпих така. Мислех, че единственият начин да си спестя страдание е да нараня теб.

— Младите често са жестоки.

— Такъв бях и аз. Казах ти, че ми е писнало от теб и от това място. Че ще се измъкна от този капан. Че никога не ще се върна. Ти само ме погледна с обляно в сълзи лице. Толкова рядко плачеш! Обзе ме паника и станах още по-жесток. Искрено съжалявам.

— Вярвам ти. Иска ми се да мисля, че тази част от живота ни вече е в миналото, където й е мястото.

— Трябва да ти кажа защо чаках толкова дълго, преди да се върна.

Миа изведнъж сякаш се отдалечи от него, без да е помръднала:

— Това също е минало.

— Не, искам да знаеш, че когато казах, че никога няма да се върна, наистина го мислех. Този копнеж да се измъкна оттук, да подишам въздух другаде ме тласкаше през първите години. Всеки път, когато си спомнех за теб или те сънувах, затръшвах вратата. Но един ден попаднах в онази пещера на западното ирландско крайбрежие — приближи се бавно към тоалетката, взе четката й за коса и я завъртя в ръката си. — Всичко, което изпитвах към теб, изведнъж нахлу в мен като порой. Но вече не бях юноша и онези чувства не бяха момчешки — остави четката и погледна лицето й. — Тогава осъзнах, че ще се завърна. Беше преди пет години, Миа.

Думите му я разтърсиха, но тя положи усилие да овладее мислите и гласа си.

— Не си бързал.

— Не можех да пристигна на острова и при теб, както заминах. Синът на Тодъс Лоугън. Младият Лоугън. Това тежеше като камък на врата ми и щеше да го счупи. Чувствах нужда да постигна нещо — заради себе си и заради теб. Не, остави ме да довърша — каза, когато Миа понечи да заговори. — Преди само ти имаше мечти, цели и отговори. За мен хотелът не е просто недвижим имот.

— Знам.

— Може би — кимна той. — Може би го знаеш. Винаги е бил важен символ за мен, моя слабост. Трябваше да докажа, че идвам тук с нещо повече от име и право на наследник. Безброй пъти през последните пет години решавах да се върна, но нещо винаги ме възпираше. Не бях сигурен дали това е собствената ми воля или намеса на съдбата. Но вече знам, че моментът едва сега е настъпил.

— Винаги си имал нещо повече от име и наследствено право. Може би по-рано не си го разбирал.

— Това ни връща в настоящето.

— Нуждая се от време да помисля дали стъпката, която трябва да предприема, зависи от мен или от волята на съдбата. Можеш да пренощуваш тук. Ще отида да нагледам Лулу. После искам да постоя малко в кулата, преди да си легна.

Отново го обзе отчаяние, което го накара да стисне юмруци в джобовете си.

— Моля те за възможност да ти докажа, че можеш да ми имаш доверие, да ме обичаш и да живееш с мен. Искам да бъдеш с мен и да знаеш, че каквото и да направя, никога не бих те наранил отново съзнателно. На явно няма да получа този шанс.

— Мога да ти обещая, че след пълнолунието всичко ще се промени. Не искам да страня от теб. Не можем да си го позволим.

— Това не е всичко — хвана ръката й, докато минаваше покрай него. — Има още нещо.

— Не мога да го споделя сега — Миа едва се сдържа да не го отблъсне, защото бе твърде настойчив, твърде проницателен. „Времето е най-същественият елемент“, помисли си тя. Спокойно срещна погледа му. — Щом искаш да повярвам в теб, и ти трябва да вярваш в мен.

— Разбира се, ако ми обещаеш, че няма да направиш нищо, което би те изложило на риск, без кръга си и без мен.

— Когато настъпи съдбовният миг, ще се нуждая от своя кръг. Включително и от теб.

— Добре — засега това му бе достатъчно. — Мога ли да разгледам библиотеката ти?

— Заповядай.

Щом се увери, че Лулу спи спокойно, Миа излезе през остъклената врата да постои навън в тихия дъжд. Видя от високо всичко, което обичаше, и усети приближаването на мрака, чийто студен дъх се прокрадваше към уютния й дом. Внезапно във въздуха се надигна пара.

Тя почти нехайно вдигна ръка към небето и насочи силата си. Изпрати мълния в нощта — като копие, което падна сред врящия облак. След това се обърна и тръгна към своята кула.

Създаде кръг и запали свещи и тамян. Искаше видение, което да не достигне до някого отвъд този кръг. Това, което бе в сърцето й, можеше да бъде използвано срещу нея и онези, които обичаше.

Отпи отвара от билки, коленичи в кръга, в центъра на пентаграма и освободи съзнанието си от всички мисли, за да отвори третото си око.

Бурята, която бе почувствала, се разрази над острова и въпреки вихрушките, плътната сива мъгла наоколо не се разсея. Морето заля скалите й, когато тя полетя от тях сред проливния дъжд и светкавиците над мъглата, която все повече се разпростираше и сгъстяваше.

На поляната, в сърцето на острова, гореше нейният кръг. Беше съединила ръце със сестрите си, а мъглата докосваше периферията на кръга, но не можеше да проникне вътре.

„Неуязвими — помисли си тя в кулата. — Силни и в безопасност“.

Усети грохота на земята под себе си и небето над главата си. Долови ударите на собственото си сърце там, където се видя застанала. Бяха призовани земя, въздух, вода и огън. Силата бе огромна. Издигна се и от нея заструиха лъчи. Въпреки че те разкъсаха мъглата, нишките на завесата и отново се преплетоха. Сред тях изскочи вълкът с нейния белег.

Когато я връхлетя, тя стоеше сама на скалите си. Видя пламтящите му червени очи. Чу собствения си вик на отчаяние и триумф, когато го сграбчи в ръцете си и полетяха заедно надолу към морето.

Когато падна във водата, сребристият лунен диск изплува сред бурята и звездите засияха като огньове в небето.

Остана на колене на пода в кулата си, с разтуптяно сърце и догонващи се видения пред погледа си.

— Дала си ми всичко това само, за да ми го отнемеш? Нима дарбата има толкова висока цена? Нима ти, майката на сърцето ми, ще оставиш една невинна да бъде погубена? Такъв ли е дългът на кръвта ми?

Миа се сви на кълбо в средата на кръга. За пръв и последен път в живота си прокле дарбата.

 

 

— Тя крие нещо — Сам крачеше из кухнята на родната си къща. — Убеден съм.

— Може би си прав — Мак затършува сред документите, разпилени върху масата. Беше ги разположил там, когато Сам прекъсна закуската му. — От снощи в съзнанието ми се върти подозрение, което не мога да назова. Прегледах всичко, с което разполагам за Трий Систърс: за острова, трите жени и наследниците им. Препрочетох дневника на прабаба си. Струва ми се, че пропускам нещо. Някаква гледна точка. Някакво… как го нарече Миа? Тълкувание.

Сам стовари чантата, която бе донесъл, на масата.

— Можеш да добавиш и тези материали към купчината, която си събрал — поне докато Миа забележи липсата им в библиотеката си.

— Възнамерявах да ги взема някога — Мак внимателно и сериозно извади от чантата стара книга с кожена подвързия. — Миа ми даде пълен достъп до библиотеката си.

— Тогава ще я успокоим, когато се ядоса, че съм ги отмъкнал. Ще поговоря със Зак — Сам заигра с дребните монети в джоба си и отново закрачи. — Фамилия Тод е живяла на острова най-дълго, а и той е в течение за всичко, което става тук. Може би ако успея да задам подходящите въпроси, ще стигна до подходящи отговори.

— Разполагаме с малко повече от седмица до пълнолунието.

— Ще те оставя да доизядеш закуската си, професоре — Сам погледна часовника си. — Трябва да отивам на работа. Ако измислиш нещо, обади ми се.

Мак промърмори утвърдително, вече погълнат от първата книга.

Вместо да се качи в колата си, Сам последва импулса си да отиде до залива и пещерата. Нещо винаги го бе теглило натам — още преди да се влюби в Миа. Като момче се бе измъквал под носа на майка си или детегледачката и бе влизал в тази пещера, макар и само да поспи, свит на кълбо. Все още си спомняше как веднъж, когато бе на три години, родителите му бяха съобщили в полицията, че е изчезнал. Бащата на Зак го бе открил и го бе събудил от съня, в който лежеше в прегръдката на красива жена с червени коси и сиви очи.

Тя му пееше на галски — песен-приказка за тюлен, който нощем се превръщал в красив мъж и така се влюбил във вещица, а после я изоставил и се върнал в морето.

Разбираше думите й и езикът на песента се бе запечатал в съзнанието му.

Няколко години по-късно играеше в пещерата с приятели и тя се превръщаше ту в крепост, ту в подводница или убежище на разбойници. Но често влизаше сам, след като се промъкнеше през прозореца на стаята си нощем, изтягаше се на пода или запалваше огън с мисълта си и гледаше как отраженията на пламъците играят по стените.

В юношеските му години жената бе започнала да се явява в съня му все по-рядко и по-неясно. Но я бе преоткрил в Миа. Двата образа се бяха слели и бе останала само Миа.

Влезе в пещерата и долови уханието й. „Не само нейното — помисли си, леко замаян, — и на двете.“ Нежният мирис на билки, които лъхаше от жената в сънищата му, се сливаше с по-силния, наситен аромат на любимата му.

Миа я бе нарекла мамо, когато я бе видяла да отнася кожата от пещерата. Беше заговорила на видението с обич и топлота, сякаш вече са се срещали много пъти. Макар и да не му го бе казала, дори когато твърдеше, че е напълно откровена. Сам предполагаше, че наистина е така.

Коленичи и огледа гладкия под, където бе видял спящия мъж, свит на кълбо.

— Ти си имал моето лице — заговори той на глас. — Както тя е била с лицето на Миа. Някога повярвах, че това означава, че не е писано да бъдем заедно. Едно от многото ми оправдания. Изоставил си любимата си. И аз изоставих своята. Но аз се върнах.

Обърна се и прочете думите, които преди години бе издълбал в скалата. Докато се взираше в тях, извади изпод ризата си верижката, която носеше. Под крака му се търкулна нещо, което иззвъня.

С едната си ръка Сам стисна в шепа пръстена, окачен на верижката му, а с другата взе от земята негово подобие.

По-малкият пръстен бе потъмнял, но той проследи с пръсти гравираните фигури. Бяха същите като на онзи, който бе намерил на западното крайбрежие на Ирландия и като отпечатъка, издълбан от Миа под неговия надпис в скалата.

Внимателно затвори шепата си около пръстена и си припомни заклинание, прилагано от някои домакини. Когато отново разтвори ръката си, пръстенът засия със сребрист блясък.

Дълго го разглежда, а след това го окачи на верижката до по-големия.

 

 

Миа отпечата няколко заявки от електронната поща, отдели ги настрана, за да ги изпълни по-късно, и се съсредоточи върху чиновническата работа, която се бе струпала по време на краткото й отсъствие. Беше използвала това като повод да се измъкне рано от къщата, въпреки че — доколкото си спомняше — Сам не бе направил опит да я спре.

До девет часа значително бе напреднала и прекъсна работата си, за да се обади по телефона. Трябваше да си уговори среща с адвокат възможно най-скоро, за да направи някои промени в завещанието си.

Внуши си, че това не е проява на фатализъм, а просто предвидливост.

Извади от папката си личните документи, които бе донесла от къщи. Всичко по споразумението й за партньорство с фирма „Трите сестри“ бе наред, но държеше да остави дял и на Рипли, ако се случеше нещо непоправимо. Нел би оценила това.

Според сегашното състояние на завещанието й Лулу щеше да наследи книжарницата, но реши да отдели процент и за Нел. Лулу със сигурност нямаше да бъде недоволна.

Възнамеряваше да създаде и скромен попечителски фонд за децата на сестрите си, към който да бъде приложен и нотариалният акт за жълтата къща. Щеше да стори и това — за всеки случай.

Библиотеката й щеше да бъде завещана на Мак, който би я използвал най-пълноценно. За Зак бе предвидила колекцията си от звезди и часовника на прапрадядо си. Бяха все неща, които една сестра би оставила на брат си.

Къщата щеше да бъде наследена от Сам. Вярваше, че той ще я съхрани и ще поддържа градините. Както и че ще пази сърцето на острова.

Пъхна документите в долното чекмедже и ги заключи. Надяваше се тези промени да се окажат излишни, но държеше да бъде подготвена.

Събра разпечатките и ги отнесе на долния етаж да попълни заявките. Беше готова да продължи работния си ден и живота си.

 

 

— Просто нещо не е наред.

— Да — съгласи се Рипли. — На плажа има твърде много хора и половината от тях са идиоти.

— Говоря сериозно, Рипли. Наистина се тревожа за Миа. До пълнолунието остават само два дни.

— Знам кой ден от месеца е. Виж онзи тип на хавлията с картинка на Мики Маус. Пържи се като риба в тиган. Бас ловя, че е от Индиана или някъде другаде далеч от морето и за пръв път в живота си вижда плаж. Връщам се след минута.

Тръгна с уверена походка по пясъка и побутна зачервения курортист с пръстите на крака си. Нел нетърпеливо запристъпва от крак на крак, докато Рипли изнасяше лекция, сочейки към небето и попипвайки рамото на мъжа, сякаш проверяваше колко се е опържил.

Когато тръгна обратно, той извади крем против изгаряне и започна да се маже.

— Изпълних гражданския си дълг за седмицата. Е, да поговорим за Миа.

— Изглежда прекалено спокойна. Занимава се с бизнеса си, както обикновено. Снощи дойде на сбирката на литературния клуб. Сега прави ревизия. Готвим се за най-грандиозната магия и имаме само няколко дни на разположение, а тя просто ме потупва по рамото и ме успокоява, че всичко ще бъде наред.

— Винаги е била невероятно хладнокръвна. Какво ново има в това?

— Рипли.

— Добре, добре — въздъхна тя и тръгна покрай плажа да довърши патрулната си обиколка. — И аз съм разтревожена. Сега доволна ли си? Дори и да не бях, Мак се е шашнал достатъчно и за двама ни. Не откъсва очи от книгите си. Часове наред си води бележки. Мисли, че Миа крои нещо, за което не ни казва.

— И аз подозирам същото.

— Значи ставаме трима. Не знам какво трябва да направим по въпроса.

— Поговорих със Зак. Можем да я попитаме направо. Всички заедно.

— Искаш да кажеш — да я притиснем? Тази жена е непоклатима като скала. Жалко, че това е, което ми харесва в нея.

— Хрумна ми друга идея. Мисля си дали ние двете заедно… ако се свържем — дали не бихме могли да проникнем през непроницаемата й броня и да разберем какво е намислила?

— Искаш да кажеш да надникнем в най-съкровените й мисли против нейната воля?

— Добре, забрави, че съм го казала. Знам, че е подло и нагло.

— Да, именно затова ми харесва. Страхотна идея! Мога да се освободя за час… — Рипли погледна часовника си. — Точно сега. По-бързо ще стигнем до вас.

Двадесет минути по-късно Рипли лежеше на пода в кухнята на Нел, задъхана и потна:

— Господи! Такава кучка е! Как да не й се възхити човек?

— Сякаш се опитваме да пробием бетонна стена с клечка за зъби. Нел прокара ръка по челото си — не предполагах, че ще бъде толкова трудно.

— Предвидила е, че ще опитаме. Била е подготвена. Господи, колко е добра! Наистина крие нещо — Рипли изтри запотени длани в панталоните си. — Вече съм сериозно обезпокоена. Да повикаме Сам на помощ.

— Не можем. Това, което Миа крие, навярно е свързано с него. Не е редно. Тя го обича, Рипли.

Рипли вдигна поглед към тавана и потърка корема си.

— Щом изборът й е такъв…

— Все още не е направила избор. Поне така казва. Обича го, но ми се струва, че не се чувства щастлива.

— Винаги е била сложна за разбиране. Знаеш ли какво мисля? Ще направи нещо рисковано по време на ритуала за гонене на злото. Решила е да ни изиграе, за да не я разубеждаваме. Вече е взела решение, Нел. Миа не върши нищо импулсивно.

— Рипли, тя каза, че децата ни ще бъдат в безопасност.

— Точно така.

— Но не каза нищо подобно за себе си.

 

 

Сам разхлаби вратовръзката си, докато гледаше как Мак обикаля около жълтата къща с един от уредите си. Често се спираше, приклякаше и мърмореше нещо.

— Голямо шоу, а? — Рипли се залюля на пети до Сам. — Прави такава проверка около дома ни и около къщата на Лулу по два пъти на ден.

— За какво става дума, Рип? — току-що се бе върнал от едно събрание, а, изглежда, щеше да участва в друго. Всеки момент щяха да пристигнат Зак и Нел. — Какво искате да правим без Миа?

— Мак има някаква теория. Сподели я с мен само отчасти — тя вдигна глава, когато Мак се обърна и погледна назад към тях. — Е, доктор Бук, какво измисли?

— Добре се грижиш за сигурността на дома си — каза той на Сам. — Браво!

— Благодаря, професоре. Защо свика тази среща?

— Нека изчакаме и другите. Трябва да сваля някои неща от колата. Миа очаква ли те скоро?

— Не ми е определила вечерен час — Сам забеляза насмешката, с която приятелите му приеха саркастичната забележка, и стисна зъби. — Скоро ще се прибере. Лулу, която, изглежда, й е предала своя инат чрез осмоза, се е върнала в къщата си. Не искам Миа да стои сама.

— Ето кой ще играе в защита — подхвърли Рипли, но долови гнева в изражението му. — Хей, хей, спокойно, Сам! С теб сме в един отбор, забрави ли?

— Тук е ужасна жега — Сам се обърна и влезе в къщата.

— Много си кисел — отбеляза Рипли, докато той минаваше покрай нея.

— Кой не е? Ето ги Нел и Зак. Да започваме.

След десет минути малката къща бе окупирана. Нел, явно предвидила състоянието на провизиите му, бе донесла бисквити и кана чай с лед. Успя да подреди масата като за парти, преди Мак да разпростре върху нея бележките си.

— Нел, ще седнеш ли най-сетне? Дай на това дете пет минути почивка.

— Хей, аз говоря от името на трима! — Рипли се облегна на плота в кухнята и си взе бисквита. — Затова аз ще започна. Вчера с Нел решихме да пошпионираме…

— Не беше шпиониране.

— Щеше да бъде, ако бяхме успели. Но не се получи. Миа напълно се е изолирала. Заключила е съзнанието си като непристъпна крепост.

— Нима мислите, че това е новина? — попита Сам.

— В опърничавия й ум се върти нещо, което пази в тайна от всички — продължи Рипли. — Това е изнервящо, но по-важното е, че ни тревожи.

— Взела е решение как да действа.

— Мисля, че си прав — каза Мак на Сам. — Онази вечер, когато се събрахме в дома й, тя спомена нещо за познаването на всички аспекти, всички тълкования. Накара ме да се замисля. На пръв поглед е напълно ясно, че нейната задача е свързана с любовта. Безграничната любов. Можем да приемем, че това означава, че й е писано или да обича така, или да се освободи без огорчение от една връзка, която я прави зависима. Съжалявам — добави той.

— Вече сме обсъждали този въпрос.

— Да, но рядко се случва нещо, което изглежда пределно ясно, наистина да се окаже такова. Една жена взема кожата на тюлен, превърнал се в човек, и го приковава към сушата и към себе си. Изграждат съвместен живот, семейство. Но неговите чувства са резултат от магия, а не проява на свободна воля. Когато открива кожата си, той възвръща предишния си образ и я изоставя.

— Не е можел да остане — намеси се Сам.

— Безспорно. Едно от възможните тълкования е, че Миа трябва да открие безграничната любов, дошла при нея без намесата на магия. Точно така стоят нещата.

— Влюбен съм в нея. Казах й го неведнъж.

— Трябва да ти повярва — Зак сложи ръка на рамото на Сам. — И или да те приеме, или да скъса с теб.

— Но това не е единственото възможно тълкование. Трябва да хвърлите по един поглед тук — Мак взе една от старите книги и я отвори на страница, която бе отбелязал. — Това е история на острова, създадена в началото на осемнадесети век въз основа на документи, които досега не съм виждал. Може би Миа разполага с тях, но не си ги открил в библиотеката й.

— Не би ги държала там — в очите на Сам се изписа тревога. — Възможно е да са в кулата й.

— Бих искал да ги прегледам, но и това е достатъчно за целта ни. Съдържа подробности от легендата за острова — продължи Мак. — Ще се спра на ключовите моменти — намести очилата си и плъзна поглед по пожълтялата страница:

„С магия е създаден и чрез магия ще процъфти или загине. Изборите на кръга ще го обрекат на живот или смърт — три пъти. Кръв от тяхната кръв, ръцете на техните наследници. Трите, които живеят тогава, ще застават срещу мрака — всяка за себе си. Въздух трябва да намери своята смелост. Да избяга от онова, което може да я погуби, или да се изправи срещу него.“

Ти си сторила и двете — каза Мак на Нел и продължи:

„Когато открие себе си и защити това, което обича, дори с цената на живота си, кръгът ще се съхрани. Тогава Земя ще потърси своята справедливост. Трябва да я постигне без меч или нож, без да пролее ничия кръв, освен своята, в защита на всичко, което носи в себе си, и всичко, което обича.“

Рипли погледна тънкия белег върху дланта си:

— Мисля, че прескочихме и това препятствие.

— Ти имаше избор — обърна се той към нея. — Възможностите са били повече, отколкото предполагахме.

„И когато нейната справедливост се съчетае с милост, кръгът ще се съхрани. Накрая Огън трябва да надникне в сърцето си и да го разкрие. Да види безгранична любов и да бъде готова да пожертва живота си заради най-скъпото, което има. Когато сърцето й бъде свободно, кръгът ще се съхрани. Силата на Трите ще се слее и ще устои. Четирите стихии ще се надигнат и ще победят Мрака“.

— Да пожертва живота си? — Сам се втурна напред. — Може да пожертва живота си?

— Почакай! — Зак притисна рамото на Сам. — Така ли разбираш това, Мак?

— Би могло да се изтълкува, че всяка от трите има право да пожертва себе си заради другите. Заради нас. Заради смелостта, справедливостта или любовта. Книгата е взета от библиотеката на Миа, което означава, че тя знае за тази възможност. Въпросът е дали би я използвала.

— Да — с пребледняло лице Нел погледна Рипли. — Всяка от нас трите би го сторила.

Рипли кимна.

— Ако смята, че това е единственият изход. Но при Миа едва ли е така — смутено се отдръпна от плота. — Нейната сила би надвила всичко.

— Това не е достатъчно — Сам стисна юмруци, сякаш за да обуздае яростта и страха, събрани в тях. — Далеч не е достатъчно. Няма да стоя със скръстени ръце, докато тя се готви да умре, за да спаси една педя земя. Ще я спрем!

— Знаеш, че не можем — обзета от негодувание, Рипли рязко свали шапката си. — Невъзможно е да спреш нещо, предначертано преди векове. Аз се опитах и понесох последствията.

— Не твоят живот е заложен на карта, нали?

Ако бе доловила само гняв в думите му, навярно щеше да отвърне троснато, но те издадоха и страх.

— Какво ще кажеш, когато всичко отмине, да се развикаме на Миа?

— Дадено — Сам докосна раменете й и отпусна ръце.

— Няма смисъл да я притискаме сега. Тя е непреклонна. Ако я отведем от острова, отново няма да постигнем нищо. Последната крачка трябва да бъде направена и е най-добре да я направи тук, както е писано. Тук, заедно с всички нас.

— В центъра на силата — съгласи се Мак. — В нейния център, нейния кръг. Силата на Миа е най-развита и най-мощна. Но това ме навежда на мисълта, че и противникът й ще застане срещу нас с по-голяма мощ.

— И ние сме повече — изтъкна Нел. Протегна ръка към съпруга си, а с другата докосна корема си. — Когато слеем сили, енергията ни ще бъде огромна.

— Има много повече източници — кимна Сам, когато в съзнанието му се зароди идея. — Ще ги използваме. Всичките!

 

 

Напълно бе възвърнал самообладанието си и умът му бе бистър, когато влезе в къщата на скалите. Миа не бе единствената, която умееше да прикрива чувствата и мислите си зад непроницаема стена.

Откри я в градината. Спокойно отпиваше вино, а над дланта на протегнатата й ръка пърхаше пеперуда.

— Каква прекрасна гледка! — каза той, целуна я по върха на главата и седна срещу нея. — Как мина денят ти?

За миг Миа не каза нищо, а само го погледна над ръба на чашата си. Това, което бе в нея, копнееше да пробие стоманената броня на волята й.

— Беше натоварен, ползотворен. А твоят?

— Също. Едно хлапе заклещи главата си между решетките на балкона. Изглеждаше спокойно, но майка му вдигна на крак целия персонал и искаше да отрежем желязото. За нищо на света не бих развалил уникалния старинен парапет и се канех да го освободя с малка магия, но камериерката ме изпревари. Намаза главата му с някакво масло и тя изскочи като тапа.

Миа се усмихна и бе така любезна да му предложи глътка от виното си. Но погледът й бе плах, подозрителен.

— Сигурно на хлапето му е било страшно забавно. Сам, забелязах, че липсват няколко книги от библиотеката ми.

— М-м? — той вдигна показалец и пеперудата от дланта и плавно се прехвърли на върха на пръста му. — Нали ми позволи да ползвам библиотеката ти?

— Къде са книгите?

Подаде й обратно чашата и пеперудата:

— Прелистих някои от тях и се опитах да открия нова гледна точка към цялата история.

— Аха — хладна тръпка прониза сърцето й. — И?

— Никога не съм се правил на учен — отвърна той и сви рамене. — Споменах на Мак за тях, когато намина, и той поиска да ги прегледа. Реших, че няма да имаш нищо против.

— Предпочитам тези книги да си стоят в дома ми.

— Е, добре, ще ти ги върна. Знаеш ли, докато стоя тук с теб, се чувствам… страхотно. И всеки път, когато те погледна, сърцето ми се разтуптява. Това също е страхотно. Обичам те, Миа.

Тя притвори очи:

— Трябва да се заема с вечерята.

Когато стана, Сам хвана ръката й.

— Ще ти помогна — преплете пръсти с нейните и се изправи. — Не е необходимо ти да вършиш цялата работа.

„Не ме докосвай — помисли си Миа. — Все още не. Не сега.“

— Чувствам се по-добре… когато съм сама в кухнята.

— Няма да ти преча — увери я той. — Просто ще бъда до теб.