Нора Робъртс
Среща с огъня (19)

Осемнадесета глава

Беше решила да си почине, да обиколи магазините и да прекара един ден в салон за масаж или козметични процедури. Искаше да престане да мисли, доколкото може, поне за три дни и три нощи. Да се отдаде на физически и емоционален отдих.

Не бе възнамерявала да посвети време и усилия на опити да получи достъп до държавното заведение, в което държаха Евън Ремингтън. Но след като го бе направила, можеше да намери разумно основание за това. Времето изтичаше. Щом съдбата я бе отвела при Ремингтън, щеше да последва пътя й. Не я грозеше реална опасност, а съществуваше вероятност, макар и нищожна, посещението й да доведе до нещо добро.

Не видя нищо странно във факта, че успя да уреди свиждането почти без проблем. Помогнаха й сили, които лесно преодоляха заплетената бюрократична система.

Застана с лице срещу него пред широкия плот, разделен по средата с преграда от дебело блиндирано стъкло. Миа взе телефона, по който можеха да разговарят. Същото направи и той.

— Мистър Ремингтън, помните ли ме?

— Мръсница — просъска той.

— Явно ме помните. Месеците, които сте прекарали тук, не са променили отношението ви.

— Скоро ще изляза.

— Той ли ви казва това? — Миа се приближи към преградата. — Лъже.

Един мускул на бузата му затрептя.

— Скоро ще изляза — повтори. — А ти ще бъдеш мъртва.

— Вече го победихме два пъти. Само преди две вечери избяга от мен с подвита опашка. Разказа ли ви за това?

— Знам какво ще се случи. Видях го. Знам, че всички ще умрете в агония. Виждаш ли това?

За миг картината се появи като отражение върху стъклото пред очите й. Тъмното, бушуващо море, светкавиците, които разкъсваха небето, и вихрушката над него, когато се разтвори като огромна паст и погълна острова.

— Той ти показва желанията си, но не и реалността.

— Хелън ще бъде моя — гласът му прозвуча замечтано, като на дете, рецитиращо стихотворение. — Ще допълзи обратно при мен. Ще си плати за измяната, за предателството си.

— Нел вече е извън твоята власт. Погледни мен. Мен — настоя тя. Не би позволила дори мислите му да достигнат до Нел. — Остава само моята победа. Той те използва, Евън. Като кукла на конци, като малко, зло кученце. Използва твоята болест, гнева ти. Ще те унищожи чрез тях. Мога да ти помогна.

— Ще те изчука, преди да те убие. Искаш ли прелюдия?

Изведнъж мъчителна болка раздра гърдите й, сякаш в плътта й се бяха впили свирепи нокти. Ледена стрела проникна с жесток тласък между краката й. Тя не изкрещя, въпреки че в гърлото й се надигна яростен вик. Вместо това се обгради със силата си — като с броня — и я насочи срещу него като юмрук.

Главата на Ремингтън рязко се наклони назад и в очите му се изписа ужас.

— Той те използва — спокойно повтори Миа. — Ти плащаш за това. Нима мислиш, че заплахите и коварните номера ще ме накарат да трепна? Аз съм една от Трите. Моята сила те превъзхожда многократно. Мога да ти помогна. Да те избавя от ужаса, който ще ти причини той. Ако ми се довериш и си помогнеш сам, мога да те освободя от него. Да те защитавам, за да не може да те използва или да ти навреди.

— Защо?

— За да спася себе си и онези, които обичам, съм готова да спася и теб.

Ремингтън се наведе към стъклената преграда. Тя чу тежкото му дишане в слушалката и за миг в сърцето й се прокрадна жалост.

— Миа Девлин — Ремингтън облиза устни и те се разтегнаха в широка, зловеща усмивка. — Ще гориш! Изгорете вещицата! — смехът му отекваше дори когато охраната се втурна да го обуздае. — Ще гледам как умираш в агония.

Въпреки че телефонът падна от ръката му, докато го отвеждаха, Миа чуваше ехото на този смях по коридора дълго след като вратата се затвори зад гърба му.

„Смехът на обречения“, помисли си тя.

 

 

Сам имаше среща със счетоводителя си. Приходите се увеличаваха, както и належащите разходи. „Омагьосаният хан“ бе на червено за първи път от тридесет години, но той знаеше, че това ще се промени. Беше приел резервации за две конвенции през есента и заедно със зимните почивки, за които изготвяше оферти, очакваше да покрие загубите от ремонта.

Дотогава щеше да влива свой капитал в хотела. Ако всичко отидеше по дяволите след няколко седмици, причината нямаше да бъде липса на вяра от негова страна.

Къде бе тя? Не можеше ли да почака с пазаруването, докато опасността за живота, съдбите и бъдещето им отмине?

От колко чифта обувки се нуждае една жена, за Бога?

„Това е просто повод да замине далеч от мен“, помисли си той. Беше й казал, че я обича и тя бе побягнала като заек. Положението бе станало сложно и вместо да се изправи с лице срещу проблемите, бе хукнала към континента и…

Остана неподвижен и втренчи поглед в недовършения подпис върху писмото пред себе си.

— Идиот — промърмори Сам.

— Моля?

— Нищо — отвърна той на секретарката си, поклати глава и довърши подписа. Докато се подписваше върху следващото писмо, нареди: — Проверете брошурите за зимата, мисис Фарли. Трябва да бъда сигурен, че корекциите са направени преди края на месеца. Утре искам да се срещна с началника на отдела по продажби. Вмести го в графика ми.

Тя прелисти календара си:

— Свободен сте в единадесет и в два.

— В единадесет. И изпратете наредба до камериерките за… Откога сте омъжена?

— Искате да знаете откога са омъжени камериерките?

— Не, мисис Фарли. Вие откога сте омъжена?

— През февруари станаха тридесет и девет години.

— Тридесет и девет? Как издържате?

Мисис Фарли остави бележника и свали очилата си:

— Бих казала, че е като алкохолизма. Човек се пристрастява.

— Никога не съм гледал на нещата така. Значи бракът е мания.

— Определено — като състояние. Освен това е отговорност, която изисква внимание, усилия, взаимопомощ и въображение.

— Не звучи много романтично.

— Няма нищо по-романтично от това да споделиш живота си — с всичките му обрати — с някого, когото обичаш. Човек, който те обича и разбира. Който е готов да посрещне с теб радостните събития — раждане на деца и внуци, преместване в нова къща, заслужено повишение. И неприятните — болести, загоряла вечеря, лош ден в работата.

— Има хора, които свикват сами да посрещат радостите и неприятностите.

— Възхищавам се на независимите. Светът щеше да бъде по-силен, ако всички можехме да се справяме сами в живота. Но да бъдеш независим не означава да не можеш да споделиш живота си с друг човек. Не бива да означава да не желаеш. В това е романтиката.

— Никога не съм виждал родителите си да споделят друго, освен слабостта си към моделите на италиански дизайнери или ложа в операта.

— Жалко за тях, нали? Някои хора не знаят как да получат любов или да я поискат.

— Понякога отговорът е не.

— Но понякога не е — гласът й издаде леко раздразнение. — Има хора, които стоят под дървото и чакат плодовете да паднат сами. О, може и да се потрудят малко. Ще разклатят това дърво и ако клатят достатъчно дълго, хубавата червена ябълка ще се озове право в ръцете им. Дори не им хрумва, че може би трябва да се покатерят, да паднат няколко пъти и да се поодраскат, преди да достигнат до тази ябълка. Щом желанието им да я получат е толкова силно, струва си да рискуват да счупят вратовете си заради нея — въздъхна и се изправи. — Трябва да напечатам наредбата.

Сам бе толкова изненадан, когато мисис Фарли излезе от офиса му и тактично затвори вратата, че не я повика, за да довършат работата си.

— Ето докъде стигнах със скрупулите си по отношение на брака — каза си той на глас. — Секретарката ми да ме мъмри. Знам как да се покатеря на проклетото дърво. Изкачил съм безброй дървета.

Точно сега се чувстваше, сякаш виси с върховете на пръстите си от клон, който всеки момент ще се счупи. И най-примамливата ябълка все още бе недостижимо високо.

Взе една папка с намерение да се потопи в работа и да забрави за грижите си. Изведнъж в него засия светлина. Тя се бе върнала на Систърс.

 

 

Беше се обадила на Лулу от ферибота и бе узнала последните новини от книжарницата и острова. Беше поканила Лулу да й гостува вечерта, за да я осведоми за подробностите, и не видя причина да се отбива в офиса си. И на сутринта не би било късно да се заеме с купчината телефонни съобщения и квитанции, които се бяха натрупали по време на тридневното и отсъствие.

Беше позвънила и на Рипли и Нел. Тъй като смяташе, че най-добрият начин да съобщи подробностите от срещата си с Ремингтън е по време на спокойна вечеря в дома си на следващата вечер, трябваше да отскочи до централния пазар на острова за провизии.

Все още не се бе обадила на Сам.

Щеше да му позвъни. Паркира до сергиите с плодове и зеленчуци и се замисли. Веднага щом стигнеше до решение как да се държи с него, щеше да му се обади. Животът течеше по-спокойно, когато човек има ясен, но гъвкав план.

— Продължаваш с пазаруването, а?

„Понякога — помисли си Миа, когато се обърна и погледна Сам — съдбата не се задоволява да стои безучастна, докато планът бъде съставен и изгладен.“

— За мен пазаруването е постоянно удоволствие — избра маруля и огледа италианските домати. — Странен час да срещна бизнесмен на пазара.

— Млякото у дома свърши.

— Със сигурност няма да намериш мляко на сергия със зарзават.

— Хрумна ми да си взема една ябълка. Хубава червена ябълка.

Миа продължи да избира зеленчуци за салата.

— Днес има чудесни сливи.

— Понякога предпочитам едно нещо, но да ми е достатъчно — зарови пръсти в косите й. — Приятно ли прекара на континента?

— Пътуването беше… ползотворно — Миа се почувства неловко и сви към павилионите за млечни продукти. — Намерих чудесно магазинче за магьосници. Имаха богат асортимент от бурканчета с еликсири.

— На теб никога няма да ги бъдат достатъчни.

— Това е моята слабост — съгласи се тя и взе кутия мляко.

— Благодаря — Сам пое млякото от ръцете й и го сложи под мишница. — Какво ще кажеш да вечеряме заедно? Ще ми разкажеш за пътуването си.

Той не се държеше, както бе очаквала. Не се нахвърли върху нея с упреци заради внезапното й заминаване и не настоя да узнае къде е била и какво е правила. Това я накара да се почувства виновна и засрамена.

Дяволски хитро от негова страна.

— Тази вечер Лулу ще дойде у дома да обсъдим някои въпроси във връзка с книжарницата. Утре вечер организирам малко събиране за вечеря. Щях да ти се обадя — сложи в количката си парче сирене. — Трябва да обсъдя нещо с цялата компания. Ще ти бъде ли удобно в седем?

— Разбира се — той се приближи, обхвана бузата й със свободната си ръка, докосна нежно устните й със своите и дълго ги задържа, докато целувката стана по-дълбока и пламенна — като прелюдия към страстна нощ. — Обичам те, Миа — пръстите му се плъзнаха по лицето й, преди да се отдръпне. — До утре.

Тя остана неподвижна, с ръце, вкопчени в дръжката на количката, докато Сам се отдалечаваше с кутията мляко под мишница.

Дълги години от живота си би дала всичко, за да я погледне по този начин и да й признае, че я обича. А сега, когато това се бе случило, защо изпитваше такава болка? Защо едва сдържаше сълзите си?

 

 

Лулу седна зад волана на любимата си очукана кола „Фолксваген“, модел калинка. От нощта на непредвиденото си плуване се чувстваше сигурна и в безопасност.

Не знаеше какви заклинания са направили Рипли и Нел, но явно действаха като… като магия, разбира се. Както и да се наричаше злата сила, витаеща около острова, нейните момичета щяха да я смажат.

И все пак се почувства по-добре, когато разбра, че Миа се е върнала на острова и се е прибрала в уютната си къща на скалите, готова да се залови с обичайните си занимания. Колкото и трудно да й бе да го признае, откакто Сам се въртеше около Миа, тя се чувстваше по-спокойна за нея.

„Това момче стори нещо ужасно — каза си Лулу, докато шофираше през селото и от тонколоните в колата й с пълна сила звучаха класиките на «Пинк Флойд». — Но тогава беше млад.“ Самата тя бе вършила безброй глупости на младини.

Всички я бяха приели тук. Предполагаше, че ако трябва да бъде честна, след всичко, което бе сторил досега, Сам заслужаваше да бъде приет отново на Систърс и от Миа.

Не че самата тя му бе простила напълно, но вече нямаше да се държи с него толкова враждебно.

Единственото, което бе от значение за нея, бе щастието на Миа. Ако Сам Лоугън бе единственият, способен да й го даде, Лулу бе готова да стори всичко, за да го насърчи. Дори ако се наложеше да го подтиква с ритници.

Тази мисъл я накара дяволито да се усмихне, докато се движеше по крайбрежния път. Не усещаше мъглата, която се надигаше и разстилаше зад нея.

Когато вместо музиката от тонколоните зазвуча съскане, тя гневно удари по капака на малкия касетофон.

— По дяволите, не сдъвквай лентата точно на „Стената“, евтин боклук!

Отговорът — дълъг, свиреп вой в тонколоните — накара ръцете и да затреперят на волана. Колата се разклати и през отворените й прозорци нахлу мъгла, студена като смъртта.

Затаила дъх, Лулу рязко натисна спирачките, което бе инстинктивна реакция, защото наоколо нямаше никаква видимост. Вместо да спре, малката кола се понесе напред с бясна скорост и затрака като картечница. Воланът завибрира в ръцете й и започна да се върти от само себе си. Въпреки че усещаше допира му като леденостудена змия, тя го сграбчи. Скърцането на гумите отекна като ехо на писъка й, щом зърна ръба на скалите.

Стъклото се разби пред нея като крехък лед и настъпи пълен мрак.

 

 

Лъжицата, с която Миа разбъркваше соса за спагети, който приготвяше за Лулу, падна от отпуснатата й ръка и издрънча на пода. В този миг видението проблесна в съзнанието й и отекна какофония от звуци. Гърлото й се стегна, сякаш нечия ръка го бе сграбчила. Изведнъж се обърна и побягна навън.

Излетя от къщата, заслепена от паника, и хукна пеша по пътя. От върха на възвишението видя сивата мъгла, която се стелеше зад малката оранжева кола долу на шосето. Затича се с все сили, когато колата се завъртя извън контрол и се насочи към ръба.

— Не, не, не! — страхът замъгли разсъдъка й и стомахът й се сви на топка. — Помогни ми. Помогни ми — монотонно заповтаря тя и се опита да намери силата си през стената от ужас. Събра цялата енергия, която носеше в себе си. Насочи магическата си същност към колата, която се удари в мантинелата и се преобърна над нея като играчка, хвърлена от ръката на ядосано дете. — Задръж я, задръж я — Миа не бе в състояние да мисли. — Мост от вятър изгради и живота й спаси! Моля те, моля те — отчаяно промълви тя, преди да довърши заклинанието. — С мрежа, мост, дори стена, спри пътя й към пропастта! — задъхана, със замъглени от сълзи очи, пробяга последните метри до мястото, където колата се бе прекатурила над изкривената мантинела и всеки момент щеше да полети надолу от скалите. — Това, което аз ценя, не ще погуби той сега — гласът й заглъхна, когато стигна до преградата. — Лулу!

Колата се заклати на покрива си отвъд смачканата мантинела. Вятърът, който бе предизвикала, развя косите и назад, докато прескачаше преградата.

— Не я докосвай!

От нестабилния склон се откъснаха камъни и буца пръст, които полетяха надолу. Миа чу вик зад гърба си и се обърна. Сам изскочи от колата си.

— Не знам колко дълго ще се задържи. Дълбоко в себе си усещам как се плъзга.

— Можеш да я спреш — той преодоля вятъра и застана до нея на тесния ръб. — Съсредоточи се. Трябва да се съсредоточиш. Аз ще я измъкна.

— Не. Мой дълг е.

— Разбира се — отчаяно я сграбчи за раменете и я разтърси. Колата можеше да падне всеки момент, а с нея и скалата, на която стояха. — Точно така. Задръж я. Само ти си достатъчно силна, за да успееш. Върни се зад мантинелата.

— Няма да я загубя! — изкрещя Миа. — Нито теб — краката й се подкосиха, докато прескачаше обратно преградата. Ръцете й затрепериха, щом видя как мъглата отново се сгъсти и сред нея изплува тъмният силует на вълка. Тялото й застина. У нея се надигна ярост, която измести страха. — Няма да ми я отнемеш — ръката, която вдигна сега, бе непоклатима. Изправи се с лице срещу него и пое тежестта на магическата сила, която бе призовала върху раменете си. — Можеш да погубиш мен, ако такава е волята на съдбата, но с цената на всичко, което нося в себе си, не ще затриеш нея.

Вълкът изръмжа и се втурна към Миа.

„Нека отнеме живота ми — каза си тя, — магията ми ще устои.“ Хвърли поглед към Сам и с ужас видя как той изважда Лулу, окървавена и в безсъзнание. Колата силно се люлееше на ръба.

С последен тласък Миа насочи цялата си енергия натам, а тя остана сама и беззащитна.

Вълкът се подготви за скок.

Когато я връхлетя, Миа усети прилив на сила и я изпрати срещу него като мълния. С яростен рев той изчезна в мъглата.

— Забрави за сестрите ми, а, копеле?

Вятърът разсея мъглата и тя видя Рипли и Нел да скачат от колите си, преди да изтича при Сам.

Той носеше Лулу на ръце, а ръбът се ронеше под краката му. Изведнъж залитна, когато от склона полетя голям къс. Миа сграбчи ръката му — и в този миг колата се прекатури. Докато Сам прескачаше мантинелата, резервоарът експлодира.

— Жива е — успя да промълви той.

— Знам — Миа целуна бледата буза на Лулу и сложи ръка на сърцето й. — Ще я откараме в клиниката.

 

 

Пред спешното отделение, където полъхваше приятен бриз, Нел излекува раните по краката на Миа.

— Имаш шест милиона чифта обувки — промърмори Рипли, която нервно крачеше около тях, — а си тръгнала да тичаш боса по натрошени стъкла.

— Да. Глупаво, нали?

Не бе усетила как стъклото бе разрязало ходилото й, докато тичаше към катастрофиралата кола. Благодарение на нежните грижи на Нел, вече не чувстваше болка.

— Можеш да си поплачеш — каза Рипли с по-ласкав тон и сложи ръка на рамото й. — Имаш право.

— Няма нужда, благодаря. Тя ще се оправи — Миа затвори очи за миг и остана така, докато се почувства по-спокойна. — Видях нараняванията й. Ще й бъде мъчно за колата и доста ще се ядоса, но ще се оправи. Никога не ми е хрумвало, че тя може да пострада, да бъде използвана по такъв начин.

— Като посяга на нея, наранява теб — отбеляза Рипли. — Според Мак… — замълча и потръпна.

— Мак вече има теория? Какво искаш да кажеш? — въпреки възраженията на Нел, Миа стана. В съзнанието й за миг проблесна видение и тя пребледня. — Нещо се е случило и преди. На плажа — обзета от гняв, сграбчи ръката на Рипли. — Какво криеш?

— Не обвинявай само нея. Всички сме виновни — Нел се изправи и застана до Рипли. — Лулу не искаше да ти казваме и ние се съгласихме.

— Знаете ли какво? — попита Сам, който донесе табла с няколко чаши кафе.

— Как смееш да криеш от мен нещо, свързано с Лулу? — Миа рязко се обърна към него, готова да хапе.

— И той не знаеше — намеси се Нел. — Не му казахме.

Рипли бързо им разказа всичко и забеляза как бледите страни на Миа изведнъж поруменяха от гняв.

— Можеше да загине. Аз я изоставих! Тръгнах за континента, а тя остана тук сама. Мислите ли, че бих заминала, ако знаех, че е мишена? Нямахте право да ме държите в неведение.

— Съжалявам — Нел вдигна ръце и ги тръсна. — Постъпихме, както смятахме, че е най-добре. Сгрешили сме.

— Донякъде имат право. Трябва да се бориш, Миа — намеси се Сам, когато тя се обърна към него. — Тази вечер едва не загуби битката, защото раздели енергията си. Излъчи я цялата, а самата ти остана безсилна.

— Нима мислиш, че бих се поколебала да пожертвам живота си заради нея?

— Не, не се съмнявам в това — докосна бузата й и когато Миа се отдръпна, настойчиво обхвана с длани лицето й. — Но и тя е готова да се жертва заради теб. Нима няма право да мисли за твоето добро?

— Сега не мога да говоря за това. Трябва да бъда с нея — Миа тръгна към вратата, но когато я отвори, се спря на прага. — Благодаря ти за всичко, което направи — каза на Сам. — Никога няма да го забравя.

 

 

По-късно, докато седеше до болничното легло на Лулу, в стаята влязоха Рипли и Нел. Отначало настъпи пълно мълчание.

— Искат да я задържат до утре — най-сетне проговори Миа — заради мозъчното сътресение. Не беше доволна, когато чу това, но е толкова слаба, че не е в състояние да се съпротиви. Ръката й… — спря за миг, за да успокои гласа си. — Счупена е само на едно място. Ще остане в гипс няколко седмици, но ще се оправи.

— Миа — започна Нел, — толкова съжаляваме.

— Не — тя поклати глава и задържа поглед върху израненото лице на Лулу. — Вече съм по-спокойна и успях да помисля. Разбирам какво сте направили и защо. Не съм съгласна. Ние сме неделим кръг и не бива да забравяме това. Трябва взаимно да се уважаваме. Но знам колко упорита и убедителна може да бъде тя.

Клепачите на Лулу помръднаха и те чуха пресипналия и глас:

— Не говорете за мен, сякаш не съм тук.

— Ти не се обаждай! — нареди Миа. — Не говоря на теб — но пое протегнатата и ръка. — Слава Богу, че се налага да си купиш нова кола. Онова малко чудовище най-сетне е мъртво.

— Ще си намеря друга, точно същата.

— Едва ли съществува съвсем същата.

„Ако има такава — помисли си Миа, — ще я открия на всяка цена.“

— Не се сърди на тези момичета и момчетата им — промълви Лулу. Отвори насиненото си око, но отново го затвори, защото погледът и бе замъглен. — Постъпиха така, както им казах. Проявиха уважение към по-възрастните.

— Не се сърдя на тях. Само на теб — Миа притисна устни към ръката й — Върнете си у дома — обърна се към сестрите си. — Кажете на съпрузите си, че няма скоро да ги превърна в крастави жаби.

— Ще дойдем отново утре сутринта — Нел се приближи към леглото и целуна Лулу по челото. — Обичам те.

— Стига сантименталности! Имам само няколко контузии.

— Жалко, че ти е неприятно — Рипли се наведе над леглото и я целуна по бузата. — Защото и аз те обичам, макар да си ниска и грозна.

Лулу тихо се засмя, освободи здравата си ръка от тази на Нел и им помаха:

— Разкарайте се. Хленчеща женска компания.

След като си тръгнаха, Лулу се раздвижи в леглото.

— Боли ли те нещо? — попита Миа.

— Не мога да се отпусна.

— Ето така — Миа стана и плъзна пръсти по лицето и гипсираната й ръка. Прошепна заклинание, докато я галеше, и Лулу въздъхна.

— Това ми действа по-добре от успокоителните. Кара ме да се чувствам, сякаш летя, което ми навява спомени.

По-спокойна, Миа отново седна.

— Заспивай, Лу.

— Ще заспя. Ти се прибирай у дома. Няма смисъл да ме слушаш как хъркам.

— Ще си тръгна веднага щом заспиш — но остана край Лулу цяла нощ, будна в полумрака.

Все още бе там на сутринта, когато Лулу се събуди.

 

 

— Не беше нужно да идваш толкова рано.

— Зак трябва да докара патрулната кола — Нел помогна на Миа да подреди масата и с възхищение разгледа прекрасните й порцеланови съдове. — По това време на годината не е изключено да го повикат за нещо. А и исках да видя Лулу.

— Наложи се да прибегна до обиди и заплахи, за да я убедя да се настани в една от стаите за гости за няколко дни. Тази къща сякаш е затвор за нея.

— Предпочита да бъде самостоятелна — отбеляза Нел.

— Ще си отиде у дома, когато състоянието й се стабилизира.

Нел погали косите на Миа.

— А ти как си?

— Добре.

По време на нощното си бдение дълго бе размишлявала. Вече имаше план.

— Надявах се да пристигна достатъчно рано, за да ти помогна. Явно няма нужда.

Нел огледа трапезарията — с вече подредените цветя и свещи. Прозорецът бе широко отворен в лятната привечер.

— Можеш да опиташ фрикасето ми — каза Миа и ласкаво плъзна ръка по раменете й. Топлотата на този жест заличи и последните следи от напрежението, което се бе прокраднало помежду им.

— Ако съдя по миризмата — чудесно е — когато влязоха в кухнята, Нел вдигна капака на тенджерата, а Миа наля чай с лед в две високи чаши. — Всичко е чудесно.

— Е, нямаме късмет с времето — Миа неспокойно пристъпи към вратата, отвори я и вдъхна от хладния въздух. — След залез-слънце ще завали. Жалко. Няма да можем да пийнем кафе в градината. Но затова пък грамофончетата ми ще пораснат с още половин метър за два дни. Може би дори ще разцъфнат — обърна се и забеляза, че Нел я гледа втренчено. — Какво има?

— О, Миа! Искам да ми кажеш какво друго те тревожи. Непоносимо е да те гледам тъжна.

— Така ли изглеждам? Не съм тъжна — излезе и вдигна поглед към небето. — Предпочитам буря, отколкото дъжд. Това лято няма достатъчно бури. Сякаш бавно се надигат и очакват момент да се разразят наведнъж. Искам да застана на скалите си, за да посрещна светкавиците.

Върна се при Нел и хвана ръката й:

— Не съм тъжна, а просто неспокойна. Случилото се с Лулу дълбоко ме разтърси. Нещо напира в мен — като надигаща се буря. Знам какво трябва да направя и съм готова за него, но не знам какво предстои. Това, че не виждам бъдещето, ме изважда извън равновесие.

— Може би не желаеш да го видиш. Миа, знам какво става между теб и Сам. Чувствам го, докато съм край вас. Когато се влюбих в Зак и застанах на кръстопът, ти беше до мен. Защо не ми позволяваш и аз да ти се притека на помощ?

— Разчитам на теб.

— Донякъде. Но има граница, отвъд която преминаваш сама и това се случва все по-често, откакто Сам пристигна на Систърс.

— Бих казала, че той нарушава равновесието.

— Твоето равновесие — уточни Нел и изчака Миа да се обърне. — Влюбена ли си в него?

— Част от мен го обичаше, откакто се помнех. Но се отрекох от нея — нямах друг избор.

— Това е проблемът, нали? Не знаеш дали отново да я приемеш, или да остане заключена дълбоко в теб.

— Веднъж направих грешка и той ме изостави. Не мога да си позволя да я допусна отново, независимо дали ще остане тук, или ще замине.

— Не вярваш, че ще остане.

— Въпросът не е дали вярвам. Трябва да предвидя всяка възможност. Ако отново отворя сърцето си за него — напълно, какво би станало, ако си тръгне? Не мога да поема такъв риск. Не само заради себе си, а заради всички нас. Знаеш колко сложна е любовта. Не е цвете, което можеш да откъснеш просто ей така.

— Права си. Но да вярваш, че можеш да я контролираш и да определяш посоката й? Че си длъжна да го правиш? Това е грешка.

— Не желая да го обичам отново — плътният й, винаги уверен глас затрепери. — Не желая. Отказах се от тези мечти. Вече нямам нужда от тях. Боя се да ги отключа отново.

Нел мълчаливо обгърна раменете й и я притегли по-близо.

— Вече не съм същата, каквато бях, когато го обичах.

— И той не е същият. Важно е само какво чувстваш.

— Чувствата ми не са по-ясни от виденията. Преди всичка да свърши, ще сторя каквото е необходимо — Миа въздъхна. — Не съм свикнала да плача на нечие рамо.

— Има на чие. Просто не си свикнала да разчиташ на някого.

— Може би си права — затвори очи и се съсредоточи върху Нел и новия живот, който тя носеше в тялото си. — Виждам те, сестричке — промълви. — Седиш на стар, люлееш се стол в стая, осветена от свещи. Кърмиш бебе и косите ти сияят, златисти и меки като пух. Този образ ми вдъхва надежда и смелост — вдигна глава и долепи устни до челото на Нел. — Детето ти ще бъде в безопасност — знам това със сигурност.

Миа чу входната врата на къщата да се затваря с трясък.

— Това навярно е Рипли — сухо каза тя. — Не само че не си прави труда да почука, а и все затръшва вратите. Ще занеса вечеря на Лулу. После ще пийнем аперитив в градината, докато не е заваляло.

Тръгна да посрещне гостите си и Нел си помисли колко типична е тази случка. Беше започнала да утешава Миа, а накрая самата тя бе получила утеха.

 

 

— И онзи шегаджия казва: „Но, госпожо полицай, не съм откраднал тази пълна каса бира. Просто я преместих“ — Рипли загреба още фрикасе. — Когато изтъкнах, че не е дал обяснение за мириса на „Будвайзер“ в дъха си и трите празни кутии на пясъка, заяви, че може би някой е изпил бирите, докато той е спял. Предполагам, че този някой е налял доста голямо количество в гърлото му, защото изглеждаше здравата накиснат, а беше едва три следобед.

— Как се справи? — попита Зак.

— Глобих го за консумация на алкохол в зона, където е забранена. Отърва се безнаказано за кражбата на касата, защото момчетата, от които я беше задигнал, не искаха да се вдига много шум. На първо място, защото самите те бяха в нарушение, като продаваха алкохол в района.

— Представете си — Сам поклати глава. — Да пие бира на плажа!

— Правилата са си правила — твърдо заяви Рипли.

— Разбира се. Ние никога не сме носили каса бира на плажа.

— Спомням си как един от нас замъкна там бутилка от най-хубавия скоч на баща си — засмя се Зак. — И колко щедро го сподели с приятелите си. После те отнесоха наказанието.

— Говори за себе си — Рипли размаха вилицата си. — Едно такова преживяване ми беше достатъчно. Но не и на теб.

— Какво момиче! — каза брат й.

— Не аз си изпатих, когато се прибрахме.

— Точно така. Аз бях на осемнадесет — спомни си Зак.

— И все пак мама ме натупа.

— После и мен — споменът накара Сам да потръпне.

— Господи, тази жена ме тероризираше! Знаеше, когато си направил някаква пакост, още преди да те е погледнала. Ако случайно не се досещаше каква, успяваше да изкопчи признание от теб самия. Втренчваше поглед в очите ти и не го откъсваше, докато не се разприказваш.

— Така ще бъде и с моите деца. Нищо няма да им се разминава — Рипли хвърли самодоволен поглед към Мак, когато той хвана ръката й.

Миа получи внезапно просветление:

— Ти си бременна.

— Е! — Рипли вдигна чашата си с вода. — Нел не е единствената, която ще става майка.

— Бебе! — Нел скочи от стола си, затанцува около масата и прегърна Рипли. — Това е чудесно! Страхотен начин да съобщиш новината.

— Цял следобед обмислях как да разкажа историята и да премина към важната част.

— Чудесно! — Зак се приближи, усмихнат до ушите, и се заигра с конската опашка на Рипли. — Ще ставам вуйчо.

— Преди това ще имаш два месеца да свикнеш да бъдеш татко.

Докато траеха шегите и поздравленията, Миа стана. Приближи се към Рипли и плъзна длани по ръцете й, когато и тя се изправи. Притегли я към себе си и я притисна в прегръдката си.

В гърлото на Рипли се надигнаха силни чувства и тя зарови лице в косите на Миа.

— Две са — прошепна Миа.

— Две? — Рипли я изгледа учудено. — Две? — загубила ума и дума, изведнъж се отдръпна назад. — Искаш да кажеш… — втренчи смаян поглед в плоския си корем. — Мили Боже!

— Две какво? — докато отпиваше глътка от виното, което Сам бе налял в чашата му за тост, Мак се усмихна на съпругата си и на лицето му се изписа същото изумление.

— Близнаци? Две бебета? Трябва да поседна.

— Ти ли трябва да поседнеш?

— Права си. Да поседнем и двамата — Мак се настани удобно и я притегли в скута си. — Две наведнъж. Страхотно!

— Ще бъдат в безопасност. Виждам го — Миа се наведе и целуна Мак по бузите. — Влезте в хола, разполагайте се. Ще донеса кафе. За бъдещите майки — чай. Рипли, трябва да намалиш кофеина.

— Нещо не е наред — отбеляза Сам, когато Миа влезе в кухнята. — Разтревожена е не само за Лулу.

— Натъжава се, когато разбере, че някой ще има бебе — Рипли потърка корема си и се опита да си представи двете си деца.

— Има нещо по-сериозно. Ще й помогна за кафето.

Когато той прекрачи прага на кухнята след нея, Миа стоеше до отворената задна врата и гледаше тихия летен дъжд, който се сипеше над градините.

— Искам да ти помогна.

— Няма нужда.

Сам застана до нея:

— Не говоря за кафето. Наистина искам да ти помогна.

— Вече го направи — Миа хвана ръката му и я стисна за миг. — Вчера рискува живота си заради човек, когото обичам. Повярва, че ще успея да запазя и нея, и теб и й се притече на помощ.

— Постъпих по единствения възможен начин.

— Единственият възможен за човек като теб, Сам.

— Достатъчно по този въпрос. Искам да ти помогна за това, което те терзае днес.

— Не можеш. Не и сега. Битката е моя и залогът е много по-висок от всякога. Всичко, на което държа, е в дома ми тази вечер. Онази сила дебне отвън. Усещаш ли я? — прошепна тя. — Точно до моя кръг. Напира, очаква.

— Да. Не искам да оставаш сама тук.

Когато Миа понечи да се отдалечи, той здраво обхвана раменете й и я принуди да се обърне.

— Миа, каквито и да са мислите и чувствата ти и каквото и да искаш от мен, твърде умна си, за да отхвърлиш силата, която мога да добавя към твоята. Нима мислиш, че който и да е от двама ни би спасил Лулу сам?

— Не — въздъхна Миа. — Не мисля.

— Ако не искаш да бъда с теб, ще спя в някоя от стаите за гости или на дивана в хола. Имаш дракон, който те пази, макар и със счупена ръка. Това не е опит да се вмъкна в леглото ти.

— Знам. Нека да помисля. Тази вечер трябва да обсъдим други неща.

„Може да мисли каквото поиска — реши той, когато се отдръпна да налее кафето. — Ще остана при нея дори ако се наложи да спя отвън, в колата си.“

 

 

С кафето Миа сервира сметанова торта. След това направи нещо, което Нел не я бе виждала да прави, откакто се познаваха. Спусна пердетата пред тъмните прозорци.

— Той ни наблюдава — заговори тя със спокоен тон, докато сновеше из стаята и палеше още свещи. — Или поне се опитва. Целта на този жест, макар и незначителен, беше да изразя презрението си. Лека плесница — заобяснява, когато седна и взе чашата си, — но ми донесе известно удовлетворение. Изпроси си я, като нарани Лулу — очакваше го много по-тежко наказание. — Държа да подчертая, че моментът за това не е никак подходящ. Би трябвало да отпразнуваме новината на Рипли и Мак. И ще го направим.

„Държи се като кралица — помисли си Сам. — Кралица-воин, която говори пред армията си.“ Не бе сигурен как да нарече чувството, което изпита при това сравнение. Но докато я гледаше съсредоточено, с притворени очи, през тялото му премина тръпка.

— Къде ходи, Миа? Къде отиде, когато напусна острова?

Изненадата, която се изписа на лицето й, издаде, че не е подготвена за този въпрос. Сам се възползва от мига на неувереност и успя да надникне в съзнанието й. Изведнъж нещо го накара да скочи на крака:

— Ремингтън? Била си при Ремингтън?

— Да — Миа отпи глътка кафе и събра мислите си, докато около нея се надигаха бурни емоции.

— О, браво! И таз добра! — избухна Рипли, но Миа я изгледа хладно. — Точно ти винаги си ми натяквала, че трябва да бъда предпазлива, умерена и подготвена.

— Точно така. Бях подготвена. Не съм постъпила лекомислено или глупаво.

— За разлика от мен?

Миа кокетно повдигна рамене:

— За твоите постъпки бих използвала думата безразсъдни. Свиждането с него бе пресметнат риск, който трябваше да поема.

— Снощи имаше наглостта да ни упрекнеш, че не сме ти казали за Лулу, а ти криеш това от нас.

— Не го крия — спокойно отвърна Миа. — Ще ви разкажа какво направих и какво стана. По своя воля.

— Не биваше да ходиш сама — гласът на Нел бе тих и затова думите й имаха по силно въздействие. — Нямаше право да ходиш сама.

— Не съм съгласна. Чувствата на Ремингтън към теб биха обезсмислили всички разумни доводи. Гневът на Рипли би събудил враждебност. От нас трите само аз съм способна да се справя с него, а и на този етап най-много се нуждая от това.

— Ние сме четирима — напомни Сам на всички.

— Шестима сме, по дяволите! — досега Зак не бе казал нищо, но в този миг рязко стана. — Никога не забравяй, че сме шестима! — нареди той на Миа. — Все едно ми е, че вие можете да изстрелвате светкавици с пръстите си. Това засяга и шестима ни.

— Зак.

— Не се обаждай! — обърна се строго към Нел и я накара да зяпне от почуда. — Мислиш, че тъй като двама от нас тук не могат да предизвикват вятър, да смъкват луната от небето или както и да наричате ритуалите си, ние трябва да стоим със скръстени ръце. Моят залог е също толкова висок, колкото и твоят, Миа. Все още съм шерифът на остров Трий Систърс.

— Аз съм техен наследник, както и ти — Мак привлече замисления поглед на Миа върху себе си. — Не притежавам вашите способности, но съм посветил живота си на изучаването им. Обидно и надменно е да ме изключваш така.

— За теб това е поредният начин да докажеш, че не се нуждаеш от никого.

Миа стрелна с поглед Сам.

— Намерението ми не беше такова. Съжалявам, че се стигна до този резултат — повтори тя, вдигна ръце и отново се обърна към всички в стаята. — Не бих отишла на свиждане с него, ако не бях сигурна, че ще се справя. Точно в онзи момент и при онези обстоятелства.

— Ти никога не грешиш, нали? — гневно отбеляза Сам.

— О, допускала съм грешки! — кафето й се стори горчиво и тя остави чашата си. — Но не и този път. Той не би могъл да ми навреди — потисна спомена за свирепите нокти и ледената стрела. — Ремингтън е обладан от зла сила и неговата омраза и лудост са мощни оръжия. Възможно бе да достигна до съзнанието му. С негово съдействие можех да го освободя, да заключа този източник на енергия. Той е проводник — подчерта и се обърна към Мак за потвърждение. — Ако клапанът бъде затворен, така да се каже, силата отслабва.

— Потвърдена теория.

— Стига с твоите теории, по дяволите! Какво се случи? — попита Рипли.

— Неспасяем е. Вярва в лъжите и обещанията. Обрекъл се е на гибел. Стремежът да причинява болка и страдание се е сраснал със същността му. Обсебил го е изцяло. Накрая този звяр ще се самоунищожи. Но мисля, че можем и трябва да ускорим процеса. Няма да допусна нов риск за Лулу, а като не може да се докопа до мен, ще преследва нея.

— Мисля, че си права — намеси се Мак. — Приема чувствата ти към нея като слабост, ахилесова пета.

— Тогава ще действаме по-бързо, защото това не е слабост, а ново оръжие.

— Контра удар? — предположи Сам.

— Нещо от този род — потвърди Миа. — Преминаване в настъпление. От известно време обмислям начина. Вече знам със сигурност, че с времето мощта му нараства. Вчера се убедих напълно. Защо да чакаме до септември? Така само бихме му дали повече време да събере сили срещу нас. С теб, Рипли и Нел представляваме четирите стихии. Те носят нов живот, нов кръг в нашия, три деца със същата кръв, които очакват да се родят. Това е мощна магия. Ще извършим пълен ритуал за гонене на злото.

— Легендата изисква нещо друго — напомни й той. — Да направиш избор.

— Знам. Познавам всички тълкувания във всичките им версии. Знам за рисковете и жертвите. Нашият кръг не е нарушен, както е бил техният. Силата ни не е отслабнала, както тяхната — гласът й издаваше непоколебима твърдост. — Като навреди на Лулу, той само ми даде още една причина да довърша това час по-скоро — с цената на всичко необходимо. Моят час наближава. Един ритуал за гонене на злото ще го обърка, а е доста вероятно и да сложи край. Мак?

— Трябва да бъде извършен при пълнолуние — обади се той и смръщи вежди, докато изчисляваше датата. — Не ти остава много време.

С усмивка, издаваща хладна решителност, Миа отвърна:

— Имахме триста години.