Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Островът на трите сестри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Face the Fire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 95гласа)

Информация

Сканиране
peppinka(2010)
Разпознаване и корекция
sonnni(2012)

Издание:

Нора Робъртс. Среща с огъня

ИК „Хермес“, Пловдив, 2003

Редактор: Петя Димитрова

Коректор: Ева Енгилян

ISBN: 954-26-0027-5

История

  1. —Добавяне

Седемнадесета глава

Би се заклел, че времето спря. За миг всеки звук заглъхна и светът застина. За него не съществуваше нищо друго, освен Миа — висока, стройна и красива, сякаш изваяна от алабастър и огън. На голото й тяло висеше тънка сребърна верижка, от която между гърдите й се спускаше висулка с лунен камък, а около глезена й над единия от елегантните й сандали с тънки каишки и висок ток имаше гривна със ситни келтски възли. Изкушението бе неустоимо.

— Желаеш ме — гласът й звучеше като тихо котешко мъркане. — Тялото ти изгаря, както и моето. Кръвта ти кипи.

— Това, че те желая, винаги е било най-лесната част.

Миа пристъпи към него.

— Тогава нека утолим жаждата — плъзна ръце по тялото му. — Трепериш — приближи се още повече и обсипа раменете му с целувки, докато всичките му мускули се стегнаха. — Аз също.

Сам сви ръцете си в юмруци:

— Това ли е твоят отговор?

— Не се нуждая от отговор, когато нямам въпроси — тя вдигна глава и погледите им се срещнаха. — Имам нужди, както и ти. Желания — горещи и напиращи в мен. Както и в теб. Нека и двамата ги задоволим. Няма да навредим никому — наведе се и жадно всмука долната му устна. — Да се поразходим в гората.

Когато рязко я притегли към себе си, лицето й доби тържествуващ израз. Засмя се и издаде чувствен стон в прегръдката му. Мигът на триумф бе горещ и сладостен.

— Тук! — настоя той. — В тази къща. В моето легло!

Неудържимият копнеж замъгли разсъдъка й само за момент. Но той успя да я пренесе през кухнята, преди тя да се опомни и да възрази.

— Не, не тук.

— Не може винаги да налагаш волята си.

— Няма да бъда с теб тук!

Щом я остави на леглото, тя се претърколи, но Сам й попречи да стане:

— Напротив, ще бъдеш!

Миа се съпротиви. Чист инстинкт я накара да напрегне сили и да опита да го отблъсне. Долови мириса на лавандулата в градината и неговата сладост прониза сърцето й.

Не бе дошла да търси опияняващи ухания или романтична близост. Искаше единствено секс.

Овладя се и успя да каже с презрителен тон:

— С това доказа само колко си силен физически.

— Да. Именно това целях — отвърна той. Беше заговорил с хладен тон, но от кожата му струеше топлина. — Този път няма да ми се изплъзнеш, Миа. Като се има предвид настроението, в което сме и двамата, твоята съпротива само ще направи изживяването по-вълнуващо. Затова — съпротивлявай се! — вдигна ръцете й над главата. — Не искам да бъде лесно. И не искам да бъде бързо — стегна китките й с пръсти — като с белезници — и плъзна език по тялото й.

Тя продължи да се съпротивлява, защото Сам говореше истината. Проклет да бе, имаше право! Заплашителната му сила добавяше нова тръпка, която подхранваше безумния порив в нея. Изпита ненавист към себе си заради това желание да бъде покорена, но не можеше да го отрече.

Езикът му безмилостно я завладяваше. Кожата й настръхна от малката битка и по нея избиха капки пот. Всичките й сетива се сляха в едно усещане за блаженство. Тялото й се мяташе и извиваше, но той намираше нови точки, в които да разпалва копнежа й. Енергията, която гореше в нея, стигна кулминацията си. От гърлото й се изтръгна вик и тази наслада я изпълни с нова жажда.

Той почувства как тялото й потръпна, дъхът й спря и пулсът й запрепуска под ласките на устните му. Горещата й, влажна плът имаше неповторимо ухание. Съпротивата й срещу онова, което напираше в тях, вля в кръвта му още по-бурна страст. Понесе се по тази вълна, докато и двамата се разтрепериха.

Устните му се сляха с нейните и целувката бе като изблик на необуздана ярост. Нямаше място за разум. Вкопчени един в друг, двамата се претърколиха в неудържим стремеж да изпитат ново блаженство. Въздухът стана тежък и заблестя под слънчевата светлина, нахлуваща през прозорците като злато.

Тя се надвеси над него. Жаден за плътта й като за глътка въздух, той се надигна и всмука зърната на гърдите й. Накара я да попадне в омаен вихър, да се отдаде на неудържимия порив да получи и да дари наслада. Забравила за всичко, тя чувстваше само отчаяна нужда и близостта на единствения мъж, който бе способен да я задоволи.

Времето забърза хода си, а след това се втурна стремително напред и бурята в нея отново избухна. Задъхана и все още замаяна, тя обви тялото си около неговото и го притисна, сякаш бе единствената й връзка с живота. Струваше й се, че сърцето й всеки момент ще се пръсне.

Чу задъхания му шепот, когато тялото му се плъзна над нейното, а устните му обходиха лицето и шията й. Поклати глава в израз на негодувание, щом думите, изречени на галски, погалиха изстрадалото й сърце.

Около него запулсира топла синя светлина.

— Не, недей!

Сам не можеше да спре. Това, което взаимно си дариха, бе неподвластно на волята му. Копнежът за пълна близост го бе завладял изцяло.

— А гра. А амхейн — Любов моя. Моя единствена — думите несъзнателно се изтръгнаха от него. Силата му засия и потърси нейната, както тялото му копнееше за плътта й. Но когато прокара устни по бузата й и усети вкуса на сълзите й, затвори очи. — Извинявай — промълви той, едва успял да си поеме дъх, и зарови лице в косите й. — Само минута. Дай ми само минута.

Напрегна сили да овладее магическата си енергия. Каквото и да бяха означавали един за друг, нямаше право да я принуждава да сподели с него тази част от себе си.

Миа почувства трепета му, докато се бореше да укроти силата си. Знаеше че това е мъчително за него. Потискането на поривите на кръвта и душата причиняваше непоносима физическа болка.

Остана притисната в прегръдката му, усещайки опитите му да обуздае свръхестествената си енергия и сподавените му стонове. Не издържа на това мъчение и за двамата. Вдигна глава, погледна го в очите и му дари магията си.

— Сподели я с мен — каза му и го увлече в пламенна целувка. — Сподели всичко.

Светлината й бе златисточервена и изгря до неговата, която сега бе тъмносиня. Изпълни я неописуема тръпка и усети как силите им се преплетоха, сляха се и нахлуха и в двамата. Тя се понесе с потока им и се издигна, когато телата им се съединиха. Обгърна я вълна, силна като порив на вятъра, и отекна порой от звуци, които напомняха изпълнение на арфа със стотици струни, вибриращи едновременно. Въздухът запулсира. Цялата й същност се сля с неговата.

Светлината им озари въздуха и се превърна в ослепително сияние. Докато проникваше в нея и бавните тласъци я опияняваха, той хвана ръцете й. Пръстите им се преплетоха и от тях полетяха искри, които се понесоха във вихрен танц.

Двамата се издигаха нагоре, сиянието ставаше все по-ярко и в един миг изригна като светкавица. При този изблик устните им се срещнаха и той полетя с нея.

 

 

Сам проследи извивката на рамото й с върха на носа си и потърка буза в лицето й, шепнейки наивни ласкави клетви. Силата му все още шумеше в нея, а нежността му бе влудяваща. Сърцето й продължаваше да бие неудържимо и тя знаеше, че ударите му вече не принадлежат само на нея.

Какво бе сторила! Бе снела всички прегради и бе разтворила защитната си броня, за да го допусне в най-съкровеното си кътче. Беше си позволила отново да изпита любов към него. „Глупаво — помисли си. — Глупаво, безразсъдно и опасно.“

Макар и да знаеше това, би могла да остане завинаги така, притисната от тежестта му, копнееща да се наслаждава дълго на близостта му и завладяна от ехото на всичко, което биха изживели заедно.

Трябваше да се измъкне, да проясни мислите си и да реши какво да прави по-нататък.

Вдигна ръка към рамото му, за да го отблъсне. Но вместо това, пръстите й се плъзнаха в косите му.

— Миа — гласът му прозвуча задъхано и сънено. — Алейна. Толкова си нежна, толкова си прелестна! Остани при мен тази нощ. Събуди се до мен утре.

Сърцето й трепна, но когато заговори, гласът й бе ясен и спокоен.

— Говориш на галски.

— М-м?

— Говориш на галски — този път наистина го побутна по рамото. — Ще заспиш върху мен.

— Не, няма — той се подпря с лакти и се надвеси над нея. — Омайваш ме — целуна челото и върха на носа й. — Радвам се, че намина.

Трудно бе да устои на искрената му нежност.

— Аз също, но трябва да си тръгвам.

— Аха — Сам вяло заигра с косите й и се загледа в лицето й. — За съжаление — не мога да ти позволя. Ако опиташ, ще се наложи отново да стана груб. Всъщност това ти хареса.

— Моля те — Миа го блъсна и се опита да се измъкне.

— Истински ти хареса — наведе се и леко всмука кожата на рамото й.

— Може би при тези необичайни обстоятелства ми се е сторило… възбуждащо. Просто се нуждаех от отдушник за енергията, с която ме зареди магията снощи.

— Кажи ми какво почувства — Сам обхвана брадичката й. — Наистина искам да узная, но точно сега умирам от глад. А ти? Имам малко китайска храна.

— М-м. Но…

— Миа, трябва да поговорим.

— Не това е дейността, за която си мисля, докато лежим голи в леглото и все още си в мен.

— Права си — плъзна ръце под ханша й и притисна тялото й към своето. — Кажи ми, че ще останеш.

Тя затаи дъх:

— Не…

— Искам отново да чувствам как се наслаждаваш — притискаше бедрата й бавно и ритмично. — Нека те погледам.

Не й остави никакъв избор. Възползва се от слабостта й и с безмилостна нежност я доведе до пълно изтощение. Проследи с поглед издигането й до гребена на вълната, която бе дълга и разтърсваща. Повдигна я и обви краката й около тялото си:

— Остани.

Миа въздъхна и отпусна глава на рамото му:

— С удоволствие бих хапнала.

Набързо стоплиха китайската храна и потършуваха за още нещо. Когато откриха пакет хрупкави пръчици, вече се чувстваха поуспокоени. Сам загреба последната хапка ориз.

— Силна магия и страстен секс — нищо друго не събужда апетита така.

— Хапнах две кифли, сандвич, торта и купичка ядки. Но беше преди секса. Дай ми това — грабна пакета пръчици от ръцете му и пъхна пръсти вътре. — Беше мощна магия.

— Е, след като опустошихме всички хранителни продукти от кухнята ми, да се поразходим в гората.

— Късно е, Сам.

— Да, така е — хвана ръката й. — И двамата го знаем — погледна босите й крака. — Тъй като обувките, с които дойде, не са подходящи, може би е по-добре да се разходим по плажа, вместо в гората. По-безопасно е за краката ти.

— Свикнала съм да ходя боса в гората — „това е най-лесно“, помисли си тя. Докато разговаряха, хранеха се или разменяха закачки, можеше да не мисли за чувствата си към него. Или какво да прави с тях. — Искаш да ти опиша магията, но не съм сигурна дали ще мога.

— Не се интересувам от подробностите — Сам я поведе през поляната към пътеката. — Но искам да разбера от кога знаеш, че притежаваш такава сила.

— Не съм сигурна дали знаех… По-скоро чувствах — продължи тя. — Сякаш задържах в себе си нещо, което чакаше да бъде отприщено.

— Не е толкова просто.

— Прав си, не е — долови мириса на дърветата и морето. В такава нощ й се струваше, че усеща аромата на звездите. Хладният полъх галеше сетивата й. — Старателно изучавах и развивах способностите си. Научих се да насочвам енергията си. Навярно разбираш това.

— Знам, че да постигнеш онова, което ти направи снощи — без специална подготовка, е най-голямото чудо, което съм преживял досега.

— Цял живот се подготвям — „през последните десет години — помисли си тя — това беше единствената ми любов.“ — И все пак не успях да доведа нещата докрай. Не беше достатъчно — решително добави: — Но ще успея.

— Точно в това е проблемът ни. Ти направи нещо опасно за себе си. Не беше необходимо да се излагаш на риск.

— Рискът беше незначителен.

— Ако ми бе казала на какво си способна и какви са намеренията ти, щях да имам възможност да се подготвя. Бих могъл да ти помота. Но ти не искаш помощта ми.

Тя остана безмълвна, докато минаваха покрай малкия поток, до който растеше напръстник.

— Отдавна не разчитам на твоята помощ.

— Върнах се преди два месеца, Миа.

— Но те нямаше десет години. За това време свикнах да се справям без теб. Без ничия помощ — добави. — Рипли странеше от мен през същия период и отричаше дарбата си. А аз усъвършенствах своята.

— В това няма съмнение. Питам се дали щеше да я развиеш дотолкова, ако не бях заминал.

Миа се завъртя към него, внезапно обзета от гняв. Същата мисъл бе хрумнала и на нея.

— Това нова теория ли е? Ново оправдание за теб.

— Не — Сам срещна яростта й с удивително спокойствие. — Причините за заминаването ми бяха чисто егоистични. Но това не променя резултата — по-силна си, отколкото би станала при други обстоятелства.

— Нима трябва да ти бъда благодарна? — наклони глава встрани. — Може би трябва. Може би е крайно време да осъзная, че раздялата е била най-доброто и за двама ни. Виждах в теб началото и края на живота си, както и всичко между тях. Но се наложи да свикна да живея без теб и независимо дали ще останеш, или отново ще заминеш, аз ще продължа да живея, да работя. Да съществувам. Сега мога да изживявам приятни мигове с теб, без илюзии. Доволна съм да бъда с човек, който разбира какво е силата и не очаква друго, освен споделено удоволствие.

Това бе изпитание за нервите му, но предполагаше, че целта й е именно такава.

— Не бързай да ми благодариш. Сигурно се питаш защо така умело те накарах да започнеш да излизаш с мен. Чувствах нужда да ти покажа — а може би да докажа и на себе си — че помежду ни има нещо повече от сексуално влечение.

— Разбира се, че има — отново спокойна, Миа продължи да върви. — Има магия, споделено минало и макар и отначало да не вярвах — и двамата обичаме този остров. Имаме общи приятели.

— Някога бяхме приятели.

— Отново поддържаме приятелски отношения — тя си пое дълбоко дъх. — Как е възможно някои хора да живеят далеч от морето? Как дишат?

— Миа — Сам докосна краищата на косите й. — Когато се любихме, не очаквах да споделиш магическата си сила с моята. Това не бе планирано.

— Знам — тя се спря, но остана с гръб към него.

— Защо го направи?

— Защото иначе щеше да спреш. Това означаваше нещо за мен, а ти щеше да спреш, ако бях настояла. Предполагам, че ми е липсвало. Споделянето на силата е вълнуващо и носи удовлетворение.

— Не е ли имало друг през всичките тези години.

— Нямаш право да ми задаваш такъв въпрос.

— Добре. Вместо това ще ти кажа нещо, за което не си ме питала. За мен ти си единствена. Никога не съм изживявал това с друга.

— Все едно.

— Щом е така — каза той и сграбчи ръката й, преди тя да се отдръпне, — ще ме изслушаш. Не успях да те забравя. Когато срещах други жени, не можеше да бъде същото, както между нас. Всяка от тях заслужаваше повече, отколкото можех да й дам. Не бях в състояние да го предложа на никоя, защото не беше ти.

— Няма смисъл да ми го казваш… — започна тя.

— Изпитвам нужда. Обичал съм те през целия си живот. Никаква магия или усилие на волята не успя да промени това.

Сърцето й се преобърна. Нужна й бе цялата й сила, за да запази равновесие.

— Все пак си опитал.

— Да — с жени, работа, пътувания. Но не е по силите ми да престана да те обичам.

— Сам, нима мислиш, че бих се втурнала отново в обятията ти дори ако на риск бе изложено само сърцето ми?

— Тогава просто вземи моето. Няма какво друго да правя с него.

— Не мога. Даже не знам доколко това, което изпитвам сега, е ехо от миналото. До каква степен то е примесено с гняв. От друга страна — продължи тя и отново се обърна към него, — не съм сигурна дали наистина чувствата ти са такива, каквито вярваш, че са. Всичко е заложено на карта, а неясните чувства са опасни.

— Моите не са неясни. Дълго време бяха.

— Сега моите са такива. Научих се да ги потискам. Държа на теб. Връзката е твърде силна, за да бъде иначе. Но не искам отново да се влюбвам в теб, Сам. Това е изборът ми. Ако не можеш да го приемеш, най-добре е да престанем да се срещаме.

— Не мога да приема този твой избор. Ще направя всичко възможно, за да го променя.

Миа отчаяно тръсна ръце:

— Ще ми изпращаш цветя и ще ме водиш на пикник. Излишни сантименталности.

— Това е романтика.

— Не искам романтика.

— Приеми я. Някога бях твърде млад и глупав, за ти я дам. Сега съм по-зрял и по-разумен. Преди време ми бе трудно да ти кажа, че те обичам. Не ми бе присъщо да изричам тези думи. И определено не ги чувах често в дома си.

— Не желая да ми ги казваш.

— Ти винаги първа ги казваше — на лицето й се изписа изненада. — Не си ли забелязала това? Не можех да ги произнеса, освен, след като ги чуех от теб. Времената се променят. Хората се променят. На някои е необходимо повече време, отколкото на други. Осъзнавам, че досега отново чаках и се опитвах да направя така, че ти да ги изречеш първа. Беше по-лесно за мен. С теб винаги ми е било толкова лесно!

— За щастие — вече не е. Трябва да тръгвам. Късно е.

— Да, късно е. Обичам те, Миа. Обичам те. Не бих имал нищо против да го повторя стотици пъти, стига да ми повярваш.

Мъчително бе да го слуша. Откровенията му й причиняваха болка, която я накара да заключи сърцето си и да заговори с хладен тон:

— Преди време повярвах на думите ти, Сам. Дадохме си обещание. Не беше достатъчно. Не мога да ти дам това, което искаш — побягна по пътеката и се скри от погледа му.

— Не желаеш да ми го дадеш — отвърна той. — Все още.

 

 

Миа спря да тича едва когато стигна до колата си. Дори не й хрумна да влезе в къщата и да вземе обувките си. Не мислеше за нищо друго, освен да седне зад волана и да шофира бързо, докато успокои съзнанието си.

Беше допуснала отново да го обикне. Сърцето й я бе предало и отново бе уязвима. Но това бе проблем, с които щеше да се справи сама.

От разумна, логична гледка точка, ако верният избор бе любовта към него, не би се чувствала толкова нещастна. Ако решението бе да го чуе да казва, че я обича, защо това бе такъв удар за сърцето й?

Нямаше за втори път да стане жертва на собствените си чувства. Нямаше да попадне в паяжината на една безумна любов и да изложи на риск и себе си, и всичко, на което държеше.

„Равновесие — каза си. — И трезва преценка.“ Това биха най-важните неща, за да вземе съдбоносно решение. Може би бе крайно време да си почине няколко дни и да подреди мислите си. Напоследък бяха твърде разпилени. Чувстваше нужда да остане насаме със себе си.

Сама.

 

 

— Какво искаш да кажеш с това няма я? Ядосана, че я бяха събудили преди осем и тридесет в неделя — единствения ден от седмицата, в който можеше да поспи до късно, Рипли се намръщи на телефона.

— Напуснала е острова — учестеният пулс на Сам достигаше до гърлото му и бе почти мъчително да говори. — Къде е отишла?

— Не знам, за Бога! — тя се надигна в леглото и потърка очи. — Все още не съм се разсънила. Откъде знаеш, че е напуснала острова? Може би просто е отишла на разходка пеша или с колата.

Сам знаеше това, защото бе поддържал телепатична връзка с нея. Внезапното й прекъсване го бе събудило. Следващия път нямаше да я ограничи само в рамките на острова.

— Просто го знам. Снощи бях с нея, но не сподели с мен никакви планове за пътуване до континента.

— Е, не съм й частна секретарка. Скарахте ли се?

— Не, не сме се карали — това, което се бе случило помежду им, не можеше да се опише с толкова прости думи. — Ако имаш представа къде може да е отишла…

— Нямам — Рипли долови тревогата в гласа му. — Попитай Лулу. Миа не би заминала, където и да било, без да й се обади. Може би просто е отишла да обиколи магазините или… — намръщено отдалечи слушалката от ухото си, когато чу сигнала свободно. — Е, довиждане и на теб.

 

 

Този път Сам не губи време да звъни по телефона, а направо скочи и колата си и тръгна към къщата да Лулу. Почти не забеляза, че я е пребоядисала от яркооранжево в ярколилаво. Почука на входната врата.

— Имаш две секунди да ми кажеш защо ме събуди от сън, в които танцувах с Чарлс Бронсън и двамата бяхме голи. Иначе ще насиня…

— Къде е Миа? — процеди той през зъби. Удари с ръка по вратата, прели Лулу да я затръшне пред лицето му. — Само ми кажи, че е добре.

— Защо да не е?

— Каза ли ти къде отива?

— И да ми е казала, няма да я издам — тя усети гнева и страха му. — Ако ми направиш някоя магия, не само ще насиня задника ти, а и ще те влача по пода. Разкарай се.

Ядосан на себе си, Сам се отдръпна от прага. Когато вратата се затвори с трясък, седна на стъпалата отпред и закри лицето си с длани.

Нима той я бе накарал да замине? Нима съдбата не преставаше да си прави грозни шеги с тях и когато единият обичаше толкова силно, другият чувстваше непреодолима нужда да избяга?

„Все едно — помисли си. — Единственото, което има значение сега, е тя да бъде в безопасност“.

Когато чу вратата отново да се отваря, не помръдна.

— Няма нужда да ми казваш къде е, какво прави или защо е заминала. Искам само да знам, че е добре.

— Има ли причина да не бъде?

— Снощи я разстроих.

Лулу изсумтя, приближи се и го побутна с босия си крак.

— Трябваше да се досетя. Какво направи?

— Казах й, че я обичам.

Лулу нацупи устни зад гърба му:

— Какво ти отговори?

— В общи линии — че не желае да го чува.

— Тя е разумна жена — каза Лулу я веднага се почувства виновна. — Взе си няколко дни отпуск — това е всичко. Ще понапазарува на континента, ще посети някой козметичен салон. Почивката ще й се отрази добре, ако питаш мен. Напоследък работи нонстоп.

— Добре — той потърка ръце в панталоните си и се обърна с лице към нея. — Добре. Благодаря.

— За да размътиш ума й ли й каза, че я обичаш?

— Казах й го, защото е истина. Това, че се почувства объркана, беше нежелан страничен ефект.

— Не знам защо, по дяволите, винаги съм те харесвала!

Сам се смая:

— Нима?

— Ако не беше така, досега да съм одрала кожата ти за това, че си докоснал моето бебе. Е, вече се разсъних — добави тя, зарови ръце в разрошените си коси и се почеса по главата. — Влез да пийнеш чаша кафе.

Беше толкова заинтригуван, че не можа да откаже и влезе след нея в кухнята.

— Винаги съм се питал защо не си останала да живееш в къщата на скалите.

— Първо, защото не можех да понасям онези префърцунени, себични хора — семейство Девлин — сипа кафе от кутийка с форма на прасенце. — Нямах нищо против да прекарвам по няколко дни там, когато тръгваха да пътешестват, но когато си бяха у дома, имах нужда от свое място. Иначе щях да удуша и двамата, докато спят.

— Кога заминаха… завинаги?

— Няколко месеца след теб.

— След… но тя беше на деветнадесет години!

— Малко преди двадесетия й рожден ден се запътиха Бог знае накъде. През следващата година се върнаха един-два пъти — само за да запазят доброто си име, ако питаш мен. Когато Миа навърши двадесет и една, престанаха да идват. Предполагам, че са решили, че вече са изпълнили дълга си.

— Те никога не са го изпълнявали — подчерта Сам. — Ти ги заместваше.

— Точно така. Тя е мое дете, откакто баба й я повери в ръцете ми. Все още е моя — хвърли му предизвикателен поглед през рамо.

— Знам. Радвам се, че е така.

— Може би в този твой мъничък мозък все пак има зрънце разум — Лулу наля вода в кафеварката от вишневочервен чайник. — Впрочем, след като напуснаха острова, Миа ме покани да живея при нея. Имаше предостатъчно място. Но обичам къщичката си, а и на нея й харесва да живее сама — изгледа подозрително Сам, докато кафеварката се клатеше и изпускаше пара. — Нима се надяваш да ти позволи ти да се нанесеш при нея?

— Аз… не съм мислил за толкова далеч напред.

— Явно не си се променил особено. Стигаш до една точка и се отмяташ.

— И каква е тази точка?

— Онова момиче — каза тя и го побутна с пръст в гърдите. — Моето момиче иска брак и деца. Иска мъж, който може да сподели целия си живот с нея, а не такъв, които пребледнява, щом чуе думата женитба. Като теб.

— Бракът не е единственото сериозно обвързване…

— Нея ли се надяваш да заблудиш с тези приказки или себе си?

— Много хора изграждат и поддържат връзки без законен съюз. Ние с Миа не сме привърженици на традициите.

Убийственият поглед на Лулу го накара отново да се почувства като тийнейджър, дошъл да изпрати Миа след среща.

— Истината е, че не съм умувал много по този въпрос. Засега тя не може да приеме дори признанието ми, че съм влюбен в нея.

— Хубава реч. Пълна с високопарни излияния, но ми прилича на ловко измъкване.

— Какво толкова важно има в брака? — попита той. — Ето, ти си разведена.

— Улучи слабото ми място — Лулу се засмя и донесе две яркожълти чаши. — Странно нещо е животът. Просто не получаваш гаранции. Ти плащаш, ти правиш своя избор.

— Да — отново дълбоко разстроен, Сам пое чашата. — Със сигурност вече съм чувал това.