Нора Робъртс
Среща с огъня (13)

Дванадесета глава

Миа заключи вратата след последните клиенти, облегна се с гръб на нея и погледна Лулу:

— Дълъг ден.

— Помислих си, че последната тайфа са решили да спят тук — като на къмпинг — Лулу затвори регистъра и закопча портфейла с оборота. — У дома ли ще вземеш тази шума или да внеса депозит?

— Колко е сумата?

Тъй като и на двете им доставяше удоволствие, Лулу отвори портфейла, извади купчина пачки и повдигна с пръст краищата на банкнотите:

— Днес имахме доста платежоспособни клиенти.

— Бог да ги благослови всичките. Аз ще оставя депозит. Къде са квитанциите за кредитни карти?

— Ето тук.

Миа раздвижи рамене и прегледа бележките:

— Бизнесът е добър.

— През седмицата на слънцестоенето се тълпят като рояк. Днес влязоха две тийнейджърки, туристки, които попитаха дали могат да видят магьосницата и да поискат някакъв любовен еликсир.

Миа се засмя и се облегна на плота:

— Какво им отговори?

— Казах им, че съм си купила еликсир за красота, разбира се. Щом видяха как ми е подействал, мигом изчезнаха.

— Е, трябва да проумеят, че не могат да намерят лек за житейски проблеми в шишенце с еликсир.

— Подреди на витрината стъкленици с оцветена вода — и ще заприиждат клиенти. Магическите смеси на Миа за любов, красота и просперитет.

— Ужасна мисъл! — Миа наклони глава встрани. — През всичките тези години, Лу, никога не си ме молила да направя магия или заклинание за теб — за късмет, любов или бърза печалба. Защо?

— Справям се доста добре и сама — Лулу извади изпод плота огромната си дамска чанта. — Освен това знам, че и без да те моля, ти ме закриляш. По-добре започни да мислиш за себе си.

— Странен съвет! Винаги съм мислила за себе си.

— Разбира се, живееш добре, в собствена къща. Имаш почтени занимания и красива външност. Здрава си. Притежаваш повече обувки от една армия.

— Обувките ни отличават от по-низшите бозайници.

— Да, да. Просто обичаш да караш мъжете да се заглеждат по краката ти.

Миа прокара пръсти през косите си:

— Е, естествено.

— Както и да е — Лулу се съсредоточи. Познаваше своето момиче и усещаше, когато се опитва да отклони вниманието й. — Управляваш живота си, както желаеш. Имаш добри приятели и превърна това заведение в нещо, с което можеш да се гордееш.

— Постигнахме го двете заедно — поправи я Миа.

— Е, и аз не съм стояла със скръстени ръце, но всичко тук е твое дело — Лулу огледа книжарницата и кимна одобрително. — Забележително е.

— Лу — трогната, Миа докосна ръката й, като заобиколи плота. — Тези думи означават много за мен.

— Това са факти. Но има един факт, който ме безпокои в някои нощи. Ти не си щастлива.

— Разбира се, че съм.

— Напротив. И още по-лошо — не вярваш, че можеш да бъдеш щастлива. Преливаща от щастие. Вместо да правиш магия за мен, опитай се да промениш това. Няма какво повече да казвам. Отивам да се изтегна пред видеото с „Умирай трудно“. Обичам да гледам как Брус Уилис налага разни типове.

Миа не каза нищо в отговор и само проследи с поглед, докато тя излезе през задната врата. Малко неспокойна, взе парите и квитанциите и обиколи книжарницата. „Наистина е забележителна“, помисли си. Беше вложила цялата си енергия и въображение тук, както и значителни финансови ресурси, дълга, упорита работа и тънък усет.

И почти седем години от живота си.

„Щастлива съм“, каза си упорито, докато се изкачваше по стълбите. Предизвикателствата в работата и носеха достатъчно удовлетворение. Може би някога се бе надявала да има по-различен живот, в който да присъства любящ мъж и създадени от тях двамата деца. Но те бяха момичешки фантазии, от които отдавна се бе отърсила.

„Това, че нямам тези неща, не означава, че ми липсват — помисли си Миа, когато влезе в офиса си да попълни формулярите за депозит. — Просто съм поела по друг път и имам други цели“.

— Преливаща от щастие! — въздъхна тя. Колко хора можеха да се нарекат така? Нима не бе достатъчно човек да се чувства доволен и преуспял? Нима щастието не зависеше преди всичко от способността сам да управляваш живота си?

Усети как мракът драска по прозореца. Погледна навън. Небето все още бе озарено от светлината на залязващото слънце. Но мракът бе там, търсеше пролуки и се опитваше да пречупи волята й.

— Няма да ме използваш, за да причиниш страдание! — изрече тези думи с ясен глас, който отекна в празната сграда. — Каквото и да правя в живота си, няма да допусна да бъда използвана. Ти не си добре дошъл тук.

Седнала зад бюрото си пред старателно подредените квитанции и документи от деня, разпери ръце и призова светлината. Тя засия в шепите й като злато и потече от тях като река. Когато изпълни цялата стая, мракът се отдръпна.

Миа бе доволна и отново се съсредоточи върху документа за депозит.

Преди да си тръгне, реши да постои малко на новата си тераса. Огромните стъклени врати вече бяха монтирани, тя ги отключи и излезе навън в приятната вечер.

Железният парапет бе точно такъв, какъвто го бе искала — с изящни фигури и извивки. Опря ръце на него, опита се да го разклати и остана доволна от здравината му. „Красотата не бива да бъде слаба“, помисли си Миа.

От мястото, на което бе застанала, се виждаха плажната ивица и морето. Първият лъч бяла светлина от фара разкъса здрача, предвещаващ приятна нощ, изпълнена с надежда.

На главната улица все още цареше оживление. Туристите се разхождаха или влизаха в сладкарниците да се почерпят със сладолед. Въздухът бе кристалночист и до слуха и достигаха части от разговори и истеричен смях на млади хора откъм плажа.

Когато заблестяха първите звезди, в гърлото й се надигна копнеж, който тя отказа да назове, но не можа и да потисне.

— Ако имаше лозница, щях да се покатеря.

Погледна надолу — там стоеше той: тъмнокос, красив и малко опасен. Нима имаше нещо чудно в това, че като момиче бе хлътнала така дълбоко по Сам Лоугън?

— Влизането през прозорците на фирмени сгради във вечерните часове се счита за престъпление.

— Поддържам приятелски отношения с местната полиция, така че бих рискувал. Защо не слезеш? Хайде да се позабавляваме, Миа. Вечерта е страхотна.

Някога би изтичала при него. Спомни си колко лесно бе забравяла всичко, когато се появеше той, но сега просто се облегна на парапета.

— Трябва да свърша още нещо, а утре ме чака дълъг ден. Ще се отбия в банката и ще се прибера у дома.

— Как може една толкова красива жена да е такава сухарка? Хей! — сграбчи за ръката единия от тримата минувачи и посочи нагоре. — Нали е страхотна? Опитвам се да я сваля, но се дърпа.

— Защо не се смилиш над момчето? — извика непознатият и приятелят му го смушка с лакът:

— Разкарай го! Над мен се смили — с драматичен жест сложи ръка на гърдите си. — Мисля, че съм влюбен, Червенокоске.

— И какво ще правиш?

— Хайде да се оженим и да заминем за Тринидад.

— Къде е пръстенът? — попита тя. — Няма да отида в Тринидад, ако на пръста ми не блести огромен диамант.

— Хей! — мъжът побутна единия от спътниците си. — Дай ми десет хиляди долара назаем, за да купя диамант за червенокосата и да замина с нея за Тринидад.

— Ако ги имах, самият аз бих отишъл с нея в Тринидад.

— Видя ли какво правиш? — засмя се Сам. — Разваляш приятелства, предизвикваш размирици. Най-добре слез и тръгни с мен, защото може да започне жесток уличен бой между мен и новите ми другарчета.

Миа се засмя, слезе вътре и затвори вратите.

Сам я почака да слезе. Когато я бе видял на терасата бе поразен. Изглеждаше толкова прелестна и толкова тъжна! Би сторил всичко, което е по силите му, за да я избави от тази мълчалива тъга. И бе готов почти на всичко, за да се промъкне зад стената, която тя бе издигнала помежду им.

Може би ключът — поне към една приятна вечер — бе безгрижие.

Той стоеше на тротоара, когато Миа излезе и заключи входната врата на книжарницата. Беше облечена с прилепнала рокля, която се спускаше до глезените й, с шарки на малки пъпки на жълти рози. Обувките й представляваха няколко преплетени каишки върху високи платформи. Златната верижка около левия й глезен му се стори адски секси.

Тя се обърна, преметна презрамката на чантата си и огледа тротоара.

— Къде изчезнаха приятелчетата ти?

— Изпратих ги да пийнат по нещо в „Сборището“ за моя сметка — кимна към бара на хотела.

— Аха. Предпочели са по една студена бира пред мен.

— Ходи ли ти се в Тринидад?

— Не.

Хвана ръката й:

— Искаш ли сладолед?

Тя поклати глава:

— Трябва да отида до банката, за да внеса депозит. Не съм сухарка, а жена с чувство за отговорност.

— Аха. Ще те придружа.

— Какво правиш в селото? — попита тя, докато вървяха към банката. — До късно ли работи?

— Не съвсем. Прибрах се у дома преди час, но не ме свърташе — сви рамене. — Затова се върнах.

Беше пристигнал в най-удобния момент, какъвто бе и планът му: точно когато тя затваряше.

Сам хвърли поглед към младежка компания от другата страна на улицата. Бяха облечени в бели роби и носеха тежки сребърни медальони с кристали.

— Аматьори — отбеляза нехайно.

— Безобидни са.

— Какво ще кажеш да предизвикаме буря или да превърнем улицата в пасбище? Да им дадем истинска тръпка.

— Престани! — тя извади ключа от сейфа си.

— Непоправима сухарка! — въздъхна Сам. — Книга с правила, които попарват всяка надежда за малко забавление.

— Прав си — Миа внесе депозита и пъхна копието от вносната бележка в портмонето си. — Ти никога не си поглеждал книга с правила.

— Ако изглежда като теб, бих я изучил най-подробно.

„Странните му, разнопосочни настроения“, помисли си Миа. Днес, изглежда, бе настроен за щуротии.

Ако и тя стореше нещо щуро, би й се отразило добре.

Когато няколко кандидат-вещици се приближиха към сандъче с увехнали гергини, Миа грациозно завъртя ръка. Оклюмалите цветя мигом се надигнаха и засияха в ярки, свежи цветове.

— Публиката полудя — отбеляза той, щом чу виковете и въздишките от другата страна на улицата. — Хубав номер.

— Сухарка — друг път! Ще хапна сладолед.

Сам й купи фунийка портокалово сметанова смес и я придума да се разходят по плажа. Луната бе почти кръгла. През уикенда щеше да настъпи пълнолуние. Тогава бе и слънцестоенето.

Съчетанието на пълнолуние и слънцестоене по едно и също време бе предвестник за изобилие и добро бъдеще. Извършваха се обреди за плодородие и обилна жътва.

— Миналата година посрещнах слънцестоенето в Ирландия — сподели той. — Там има малък каменен монумент, в областта Корк. По-скромен от Стоунхендж. Небето остава светло почти до десет часа и когато започне да се мръква в най-дългия ден, камъните запяват.

Миа не каза нищо, а се спря да погледа морето. Отвъд океана, на хиляди километри разстояние, се намираше друг остров. Там бе каменният кръг, който той бе видял преди година.

А тя бе посрещнала слънцестоенето тук, където бе прекарала целия си живот. Самотна вещица. Самотен ритуал.

— Ти никога не си ходила в Ирландия — каза Сам.

— Никога.

— Там е пълно с магия, Миа. Дълбоко в пръстта и високо във въздуха.

Тя продължи да върви:

— Магия има навсякъде.

— Намерих един залив — на скалистото западно крайбрежие, и пещера, почти скрита сред стърчащи скали. Знам, че е отишъл там, след като я е напуснал — изчака Миа да спре отново и да се обърне към него. — На пет хиляди километра отвъд Атлантика. Чул е зова на собствената си кръв. Изпитах неговите чувства, този неумолим зов.

— Затова ли ходиш в Ирландия? Заради зова в кръвта?

— Затова пътувах дотам и затова се върнах тук. Когато изпълниш мисията си, искам да те заведа и да ти покажа.

Миа кокетно близна от сладоледа си:

— Няма нужда някой да ме води, където и да било.

— Аз бих искал да отида там с теб.

— Бързо се учиш, а? — каза Миа. — Може би някога ще отида — сви рамене и се приближи към морето. — Не знам дали ще искам компания. Но за едно си прав — вечерта е страхотна! — наведе глава назад и се наслади на звездното небе и морския полъх.

— Свали роклята си.

Тя остана наведена назад:

— Моля?

— Да поплуваме.

Миа захапа фунийката:

— Може би за интелигентен градски жител като теб звучи старомодно, но в нашия малък свят къпането без бански на обществен плаж е забранено от закона.

— Законът е скучно нещо, като правилата, нали? — Сам огледа плажа. Не бяха сами, но не бе и пренаселено. — Не ми казвай, че се срамуваш.

— Проявявам благоразумие — поправи го Миа.

— Добре, ще запазим достойнството ти — той разпери ръце и след миг двамата се озоваха под похлупак, подобен на сапунен мехур. — Ще виждаме хората навън, но не и те нас. Сами сме тук — приближи се към нея и бавно разтвори ципа на гърба на роклята й. Прочете мислите й, докато тя дояждаше сладоледа. — Плуването на лунна светлина е чудесен завършек на вечерта. Нали не си забравила да плуваш?

— Не, разбира се.

Миа свали обувките си и остави роклята да се свлече на пясъка. Остана гола, с огърлица от кехлибарени зърна на шията. Обърна се, навлезе във водата и се гмурна в тъмното море.

Заплува енергично, уверено преодолявайки вълните, и се наслади на усещането да се носи волно като русалка. Душата й запя от искрена радост. Едва сега осъзна колко бе копняла за подобно щуро приключение.

Заобиколи една шамандура, която издрънча на кухо, и продължи спокойно да плува по гръб под осеяното със звезди небе. Вълните нежно докосваха гърдите й, когато той я настигна.

— Побеждавала ли си Рипли в състезание по плуване?

— Не, за мое голямо съжаление — Миа прокара пръсти по водната повърхност. — Бърза е като изтребител.

— Често ви гледах до къщата на семейство Тод. Говорех си със Зак и се преструвах, че не ви забелязвам.

— Така ли? Никога не съм обръщала внимание.

Не бе изненадана, когато той потопи главата й под водата — бе очаквала това. Подготвена да реагира, тя се преобърна ловко като змиорка и го сграбчи за глезените. Изплува на повърхността и приглади косите си назад.

— Винаги съм те изигравала с този ход.

— Оставях се, защото исках да ме докоснеш — Сам заплува в кръг около кея и лъскавите му черни коси заблестяха като глава на тюлен. — Спомням си как за първи път те примамих да се поборичкаме във водата. Беше с онзи син бански, толкова изрязан, че краката ти ми струваха безкрайно дълги. А белегът на бедрото ти ме подлудяваше. Тогава беше на петнадесет.

— Спомням си банския. Но не помня да си ме примамил.

— С Рип се разхлаждахте във водата. Зак се мотаеше около лодката си на кея. Току-що му я бяха подарили. Малка, удобна и бърза.

Миа добре си спомняше. Цял живот нямаше да забрави как се бе разтуптяло сърцето й, когато Сам — висок, строен и със златист загар — бе застанал на кея по бански, със самодоволна тийнейджърска усмивка.

— Много пъти съм плувала с Рипли и ти си идвал при Зак, докато се е занимавал с лодката си.

— В онзи ден — продължи Сам — помагах на Зак за лодката, обмислях тактиката си и изчаквах удобен момент. Казах му да си починем и влязохме във водата. Когато плувахме, край нас се разплискваше много вода и знаех, че двете с Рипли ще започнете да ни се карате, че сме ви опръскали, и да опитате да ни го върнете. Така постигнах целта си и ти попадна право в хитрите ми ръце.

Миа също започна да плува в кръг. Харесваха й закачливите му настроения. В юношеските му години те бяха редки. Предполагаше, че и сега е така.

— Мисля, че или паметта ти изневерява, или си въобразяваш, че си велик.

— Спомням си го съвсем ясно. Придумах Зак да предизвика Рипли на състезание и ние останахме сами. Което естествено означаваше, че мога да се посъстезавам с теб.

— О, да, помня нещо такова — всъщност отлично си спомняше вълнението, което бе изпитвала, докато се носеха по водата и щом срещнеше очите му с цвета на морето. Копнежа, който бе накарал кръвта й да закипи.

— Разбира се. От време на време забавях, за да те победя само с един замах преднина.

— Забавял си? — тя потопи глава назад и се загледа звездите. — О, моля те!

— Да, направих го съзнателно. Ти твърдеше, че сме наравно, а аз — че съм те разбил. Когато започна да мърмориш, потопих главата ти.

— Когато се ядосах заради самодоволството ти — поправи го тя.

— Реагира точно както очаквах. Хвана ме за коленете и ме дръпна под водата и докато се боричкахме, най-сетне успях да те сграбча за страхотния задник. Това беше моментът, които отдавна бях чакал. Ти започна да се кикотиш.

— Никога в живота си не съм се кикотила — възрази Миа.

— О, и още как! Смееше се, извиваше се и се въртеше във водата, докато така ме възбуди, че щях да се пръсна.

Тя отново се понесе по гръб:

— Глупави момчешки щуротии. Когато се боричкаш гол с една жена, за нея е очевидно къде са отишли всичките ти мозъчни клетки.

— Ти беше на петнадесет години. Какво си разбирала?

Този път Миа се усмихна самодоволно:

— Достатъчно, за да постигна желания резултат с кикотенето и извиването си.

— Направила си го нарочно?

— Разбира се. После с Рипли обсъдихме всичко до най-малки подробности.

— Дано това да е лъжа — Сам посегна през водата и сграбчи кичур от косите й.

— И на двете ни беше много интересно и дълго се смяхме. За да успокоя егото ти, ще завърша това пътешествие в спомените с признанието, че после цяла седмица сънувах вълнуващи сънища за теб.

Той така рязко я дръпна за косите, че тя се блъсна в него. След това прокара ръка по бялата й гръд.

— Аз — също — плъзна пръст надолу по тялото й и отново нагоре. — Миа?

— Ммм.

— Все още мога да те накарам да се кикотиш.

Преди да успее да се отскубне, Сам я сграбчи през кръста и я обърна по корем във водата. Изненадана, Миа се стресна за миг, но бързо се претърколи, когато пръстите безпогрешно се придвижиха нагоре по ребрата й.

— Престани! — косите бяха пред лицето й и в очите й влизаше солена вода.

— Смей се! — настоя той. — Извивай се и се върти.

— Идиот такъв! — тя не виждаше и не можеше да упокои дишането си. Въпреки усилията си, не може да сдържи глуповатия истеричен смях, който се понесе по вълните, докато блъскаше Сам и се опитваше да се освободи. Успя да го сграбчи за косите и да ги дръпне, а с другата ръка да отмести своите от лицето си. Но боричкането във водата продължи, докато тя остана съвсем без сили, замаяна, дезориентирана и адски възбудена. — Гаден октопод.

Ръцете му я докосваха навсякъде.

— Страшно се дърпаш. И все още ме влудяваш. Този път… — обхвана ханша й — … няма да е сън.

Предадоха се на страстния си порив.

 

 

Сам я придружи до дома й и хапнаха до насита студени спагети — като лакоми деца. След това с нови сили се хвърлиха един към друг.

Миа заспа в прегръдката му и в съня си се понесе по тъмното море — спокойно, както луната плуваше в нощното небе. Беше опиянена от собствената си наслада, от хладния допир на водата и от сладостния въздух. В далечината се издигаше силуетът на нейния остров. Той спеше и само лъчът на фара откъм скалите го пазеше от мрака.

Шумът на вълните я унесе, докато и тя заспа.

Тогава звездите се превърнаха в мълнии, които се спуснаха към острова й. Морето около него се разбунтува безмилостно я понесе надалеч от дома.

Тя се бореше, отчаяно размахвайки ръце срещу мъглата, която бе започнала да образува плътна стена на брега. Вълните я тласкаха, удряха я по гърба й и я повличаха надолу.

Нощта се изпълни с грохот и виковете, които го последваха, разкъсаха сърцето й. Със сетни сили потърси огъня в себе си. Но бе твърде късно да се пребори с мрака.

Видя как морето погълна острова и ридаейки, и тя потъна с него.

Събуди се далеч от Сам, свита на кълбо до ръба на леглото. Разтреперана, стана и отиде до прозореца да успокои съзнанието си, като погледа градините и светлината на фара.

Дали наистина щеше да се стигне до това? Нима, след като стореше всичко възможно, и то щеше да се окаже недостатъчно?

Чу тържествуващ вой на вълк в нощта. Знаеше, че страхът й би му донесъл наслада. Излезе на малкия си балкон и тихо каза:

— Аз съм Огън. И един ден силата, която е в мен, ще те изпепели.

— Миа.

Обърна се и видя Сам да се надига в леглото.

— Да, тук съм.

— Какво има?

— Нищо — върна се в стаята, но остави вратите отворени в нощта. — Просто съм неспокойна.

— Ела тук — подаде й ръка. — Ще ти помогна да заспиш.

— Добре — Миа се пъхна обратно в леглото и изви тялото си към него в съблазнителна поза.

Но Сам я притегли към себе си и погали косите й:

— Затвори очи и не мисли за нищо. Забрави всичко — поне за една нощ.

— Не.

— Забрави — повтори той и милвайки косите й, изрече заклинание за спокойния й, непробуден сън.