Нора Робъртс
Среща с огъня (11)

Десета глава

Щом се върнаха в кухнята, дадоха воля на страстта си. Притисната към задната врата, Миа му позволи да я доведе до лудост с ръцете си.

Вълнуващо бе да усеща отново ласките на тези силни ръце, толкова чужди и толкова познати! Необузданият порив я накара да забрави за всички въпроси, тревоги и съмнения. Силата на неговото отчаяно желание я погълна. Собственият й копнеж бе също толкова неутолим.

Плъзна ръце под разкъсаната му риза, за да се наслади на горещата му гладка плът. Всмука я с устни и вкусът на кожата му я замая. Изпълнена с енергия, прошепна безброй желания, докато едва се придвижваха към вратата.

Нещо падна на пода, когато се блъснаха в една масичка в коридора. Кристалната статуетка на крилата фея се разби в краката им на безброй проблясващи прашинки.

Тя не бе в състояние нито да диша, нито да мисли. Плъзна устни по раните на рамото му и никой от двамата не забеляза как белезите напълно изчезнаха.

— Докосвай ме, не преставай да ме докосваш.

Беше готов да даде живота си за този миг.

Ненаситните му ръце обходиха изящните извивки на тялото й и усети силна тръпка, когато тя затрепери, притискайки се към него. Дъхът й за миг секна, после Миа издаде стон и кръвта му закипя.

Плъзна длани по невероятно дългите й крака и простена, щом зърна белега върху горната част на бедрото й. Нетърпеливо сграбчи коприненото й бельо.

— Трябва… — пръстите му безмилостно проникнаха в нея. — Господи! Мили Боже! — зарови лице в косите й, когато усети възбудата й. — Отново, отново, отново!

В прилив на дива ярост докосна със зъби шията й, докато тялото й се извиваше и тръпнеше.

Дълго бе копнял за тази гореща, влажна мекота. Отново намери устните й и заглуши задъханите й стонове.

Довлякоха се до горния етаж. С трескави пръсти той посегна към ситните копчета на гърба на роклята й. Чу звук от късане на конци и съзря гола плът.

— Трябва да те видя. Искам да те погледам!

Роклята се свлече на площадката над стълбите. Сам понечи да я поведе надясно.

— Не, не — почти стенейки от отчаяние, тя посегна съм копчетата на джинсите му. — Насам.

Повлече го наляво и потръпна, когато той освободи закопчалката на сутиена й. Ръцете му обхванаха гърдите й, а след няколко мига устните му — жадни и горещи — ги последваха.

— Позволи ми това. Само ми позволи.

Почти обезумял, той повдигна ръцете й и ненаситно продължи.

Миа наведе глава назад и се предаде на сладостното усещане. Чувстваше се истински жива. Сърцето й се съпротивляваше срещу жадните му устни, но тялото й копнееше за още.

Когато притисна ханша й, ръцете й го обгърнаха като затягаща се примка. Леглото бе на крачка от тях, но тя им се струваше огромно разстояние. Ясните му зелени очи срещнаха премрежения й поглед. Изведнъж сякаш светът застина.

— Да — промълви тя. — Да.

След миг той проникна в плътта й.

Ненаситни един за друг, бързо се понесоха към върха на насладата. Ноктите й се впиха в гърба му, а пръстите й оставиха червени следи по кожата й, докато двамата трескаво се стремяха към все повече близост. Устните им жадно се докосваха и телата им тръпнеха, слети в едно.

Връхната точка я разтърси, сякаш кръвожадни нокти раздраха кожата й. Безпомощна пред тази вълна, тя се предаде. След миг почувства и неговото блаженство.

Потни и изтощени, едва събраха сили да се надигнат, залюляха се там, плътно притиснати един към друг. Сам доближи чело до нейното и с мъка си пое дъх. Чувстваше тежестта на тялото си, сякаш бе паднал от висок планински връх в море от разтопено злато.

— Зави ми се свят — прошепна тя.

— И на мен. Да се опитаме да стигнем до леглото.

Замаяни, пристъпиха заедно към огромната спалня на Миа. Най-сетне се отпуснаха по гръб и втренчиха погледи в тавана.

Не си бе представял така подновяването на сексуалната им връзка. Във фантазиите му имаше нежност и далеч повече финес от негова страна.

— Беше малко прибързано — каза той.

— Няма проблем.

— Споменах, че си качила някой и друг килограм.

— Хм — промърмори тя като предупреждение.

— Това ми харесва — вдигна ръка и леко докосна гърдите й. — Страшно ми харесва.

— И ти си се позакръглил.

Сам се загледа в шарките на тавана й. Беше изрисуван като нощно небе, в което проблясваха звезди и летяха феи.

— Преместила си спалнята си.

— Да.

— Добре че онази вечер устоях на изкушението да се покатеря до прозореца.

Миа си спомни за нощите, в които го бе правил, и въздъхна. Отдавна не бе усещала тялото си така отпуснато и уморено. Изпита желание да се свие на кълбо и да замърка.

Някога би го направила. Биха се обърнали един към друг и биха заспали прегърнати — като котета след изтощителна игра.

„Тези дни са минало“, помисли си Миа. Но що се отнася до играта, бяха си поиграли доста добре.

— Трябва да се връщам на работа.

— Аз — също.

Спогледаха се и се усмихнаха.

— Знаеш ли защо е толкова хубаво да имаш свой собствен бизнес? — попита тя.

— Да — Сам се претърколи, докато усети с устни дъха й. — Никой няма да удържи от заплатите ни.

 

 

Но за Миа това не означаваше, че ще се отърве напълно безнаказано. Когато отново влезе в книжарницата, Лулу и хвърли един-единствен поглед и разбра всичко.

— Направила си го с него.

— Лулу! — Миа изръмжа и се огледа дали наоколо няма клиенти.

— Ако мислиш, че не си личи, и че хората няма да клюкарстват за вас, явно сексът е замъглил разсъдъка ти.

— Може би е така, но няма да обсъждам това на касата — с вирнат нос се отправи към стълбите, където бе пресрещната от Гладис Мейси.

— Здравей, Миа! Днес изглеждаш страхотно.

— Здравейте, мисис Мейси! — Миа погледна заглавията на книгите, които Гладис бе избрала. — Държа да ми кажете мнението си за тази — потупа с пръсти по най-популярния в момента бестселър. — Все още не съм я прочела.

— Разбира се. Чух, че си била на вечеря в хотела — Гладис й се усмихна многозначително. — Говори се, че Сам Лоугън прави съществени промени там. Храната добра ли е, както винаги?

— Да, хареса ми — Миа извърна глава към Лулу. Като се имаше предвид силният глас на Лулу и острият слух на Гладис, тя безспорно бе чула и разтълкувала първите им реплики. — Радвате ли се да узнаете, че ние със Сам сме правили секс? — любезно попита тя.

— О, скъпа! — Гладис майчински я потупа по рамото. — Не е нужно да го разгласяваш. Човек не може да не забележи как сияеш. Той е хубавец.

— Истинска напаст — промърмори Лулу под носа си и Миа се убеди, че Гладис има невероятно добър слух.

— О, Лу, това момче никога не е създавало повече неприятности от останалите. Дори не беше от най-палавите.

— Но другите не се увъртаха около моето момиче.

— О, напротив! — Гладис поклати глава и продължи да разговаря с Лулу, сякаш Миа бе невидима. — Нямаше младеж на острова, който да не се заглежда по Миа. Но Сам бе единственият, по когото и тя си падаше. Винаги съм ги смятала за чудесна двойка.

— Извинете — Миа размаха пръст. — Бих искала да напомня и на двете ви, че момчето и момичето, които някога са си падали един по друг, вече са зрели хора.

— Но все още сте чудесна двойка! — настоя Гладис.

Миа се предаде. Наведе се и докосна с устни бузата й.

— Имате толкова чувствително сърце — „и неуморно чене“, мислено добави Миа, докато се качваше в офиса си. Слухът, че Сам Лоугън и Миа Девлин отново са заедно, щеше да се разпространи като горски пожар.

Тъй като не знаеше как да реагира на това, Миа го остави на заден план засега и отново се зае с работата си върху офертата.

Около четири часа, без да обръща внимание на любопитните погледи, пресече улицата и влезе в хотела, за да остави пакета на рецепцията с молба незабавно да бъде предаден на мистър Лоугън. Веднага след това се върна, и за да навакса загубеното време, влезе в склада и се залови да организира, преподрежда и съставя списък на инвентара, който се нуждаеше от подмяна. Слънцестоенето винаги привличаше поток от туристи на острова. Трябваше да бъде подготвена да ги посрещне.

Изправи се със списъка в ръце, но веднага след това отново седна, защото усети световъртеж. „Глупаво е — упрекна се тя. — Безразсъдно.“ Цял ден не бе хапнала нищо, освен половин кифла. Стана и реши да си поръча купичка супа в кафенето. Изведнъж в съзнанието й изникна образ.

Евън Ремингтън стоеше зад прозорец с решетки и се усмихваше. Очите му бяха празни — като на кукла. Но бавно извърна глава и в тези очи засвяткаха червени пламъци и се изписа израз, които не бе човешки.

Трябваше да прояви силна воля, за да не побегне и да се въоръжи със спокойствие. Когато видението избледня, Миа остави работата си.

— Налага се да изляза — каза тя, докато притичваше през книжарницата. — Ще се върна, когато мога.

— Цял ден влизаш и излизаш — промърмори Лулу.

Миа тръгна право към участъка. По пътя се спря да размени няколко думи със своя позната. Забеляза, че улиците вече са пълни с туристи, които се разхождаха, пазаруваха или обикаляха острова в търсене на идеалното място за пикник или на нов изглед. Вечерта щяха да се тълпят в ресторантите или да се приберат в квартирите си, за да си опържат прясна риба, купена от пристанището.

Магазините бяха обявили пролетно-лятна разпродажба, а в пицарията се предлагаха по две безплатни плънки при покупка на втори голям пай. Забеляза Пат Стъбънс да минава по улицата с пикапа си, с любимото си куче на задната седалка.

Племенникът на Рипли — Денис — профуча по отсрещния тротоар на скейтборда си. Шалчето му на „Ред Сокс“ се вееше след него като знаме.

„Всичко с толкова нормално — помисли си Миа. — Толкова спокойно и реално“!

Щеше да направи всичко възможно, за да запази това състояние на нещата.

Когато влезе в участъка, Зак бе на бюрото си и мигом скочи на крака.

— Слушай, Миа… — започна той.

— Не съм дошла да издърпам ушите ти.

— Голямо облекчение! Нел вече се погрижи за това — за доказателство потърка ушите си. — Държа да ти кажа, че не сме действали зад гърба ви. Просто преценявахме положението. Мой дълг е да се справям с проблемите на този остров.

— Ще обсъдим това по-късно. Можеш ли да направиш проверка на Евън Ремингтън?

— Каква проверка?

— Дали се намира там, където трябва да бъде. Как върви лечението му, какви са прогнозите и поведението му напоследък.

Зак понечи да попита защо, но изражението й го накара най-напред да отговори, а след това да задава въпроси.

— Първо, мога да те уверя, че все още е под ключ и ще остане така. Обаждам се на двама познати там всяка седмица — извърна глава. — Надявам се, че не смяташ това ми действие извън моите правомощия.

— Не ставай злобен. Можеш ли да получиш сведения?

— Нямам достъп до медицинските регистри, ако имаш предвид това. Трябва да поискам съдебно разпореждане и да имам основание за него. Какъв е проблемът?

— Той все още е част от битката, макар и в килия.

Зак бързо заобиколи бюрото си и сграбчи ръката на Миа:

— Представлява ли заплаха за Нел?

— Не — „какво ли е да те обичат така всеотдайно?“, помисли си тя. Някога бе вярвала, че знае. — Не пряко. Не както преди. Но е използван като проводник. Питам се дали го знае.

Важно бе да разберат това.

— Къде е Рипли?

— Изпълнява задълженията си — Зак отново стисна ръката й. — В опасност ли е?

— И Нел, и Рипли вече изпълниха това, което се изискваше от тях. Но трябва да поговоря и с двете. Ще им и кажеш ли да дойдат у дома довечера? Около седем, ако могат.

Зак пусна ръката й и леко докосна рамото й:

— Ти си в беда.

— Не — гласът й бе ясен и спокоен. — Владея положението.

 

 

Твърдо вярваше в това и разбираше колко ценна е тази вяра в собствената й сила. Съмненията, въпросите и страховете само биха я направили по-уязвима.

Видението се бе явило ненадейно и й бе причинило физическа слабост. Не можеше да приеме такова нещо на шега.

Подготви се внимателно. Не бе време за прибързани действия или самоизтъкване, въпреки че често й бе приятно да парадира със способностите си.

Струваше й се, че голяма част от нещата, които и се бяха случили в този ден, са били предначертани, за да я подготвят. Гневният и изблик сутринта, гладуването, и, разбира се — сексът. Преодоляването на яростта и насладата от приятното изживяване можеха само да я направят по-силна за това, което предстоеше.

Билките и маслата за ритуалната й баня бяха старателно подбрани. Роза за душевна сила и ясновидство, карамфил — за закрила и ирис — за мъдростта да разбира правилно виденията, които й се явяват.

Потопи се във ваната на светлината на свещи с издълбани символи за успех, за да измие тялото и косите си и да пречисти ума си. След това намаза кожата си с кремове, които си бе направила сама, и се загърна с дълъг бял халат. Избра подходящи талисмани и медальон — дендритски ахат за закрила при пътуване и аметист за подсилване на третото око. Сложи обици с малахит — за тълкуване на видения.

Събра инструментите си и взе магическата си пръчка с лунен камък на върха, тамян и свещи, кристали морска сол. Приготви тонизираща напитка за възстановяване на енергията — беше сигурна, че ще й е необходима.

След това отиде в градината, за да се изпълни със спокойствие и да изчака сестрите си.

Дойдоха заедно и я откриха, седнала на каменна пейка до леха с разцъфващи кандилки.

— Нуждая се от помощта ви — каза тя. — Ще ви обясня, докато вървим към поляната.

 

 

Докато по здрач навлизаха в гората, Рипли се спря.

— Не бива ти да го правиш. Един полет извън тялото би те направил твърде уязвима.

— Затова се нуждая от своя кръг — отвърна Миа.

— Нека бъда аз — Нел докосна ръката й. — Евън е най-пряко свързан с мен.

— Точно затова не бива да рискуваме с теб — възрази Рипли. — Връзката е твърде силна. Аз вече го направих веднъж, тъй че най-добре е отново да бъда аз.

— Ти полетя без подготовка и защита — и пострада — Миа си каза, че за да разсъждава трезво, е необходимо търпение, и замислено запристъпва. — Видението се яви на мен, без да съм го призовала. Това е моя задача и съм напълно подготвена за нея. Ти все още не си способна на такъв контрол — каза тя на Рипли. — А ти, малка сестричке, нямаш достатъчно опит. Но дори без да се имат предвид тези факти, трябва да го направя аз. Всички знаем това, така че нека не губим повече време.

— Идеята не ми харесва — отново настоя Рипли. — Особено след онова, което се е случило снощи със Сам.

— За разлика от някои мъже, аз няма да се правя на героиня. Тялото ми ще остане в кръга.

Сложи чантата си на поляната и започна да вика кръга.

Нел запали свещите, защото бе най-спокойна — а спокойствието бе необходимо.

— Кажи ми какво да правя, ако се случи нещо насред видението.

— Няма такава опасност — успокои я Миа.

— А ако все пак стане?

— Тогава вие ще ме върнете обратно — вдигна поглед и видя лунната светлина, която се процеждаше между клоните на дърветата. — Започваме.

Свали халата си и застана гола в прегръдките на настъпващата нощ, с огърлица от кристали на шията. Подаде ръце на сестрите си и изрече заклинание за освобождаване на съзнанието от обвивката на тялото и за волен полет.

— Отвори прозорци и врати и в ефира надалеч ме понеси. Над морето нека полетя — и свободна да е моята душа. Силата ми в този час свещен нека пази тук сестрите ми и мен.

Обзе я приятно чувство на лекота, когато се издигна високо над обвивката, която свързваше душата й със земята. Волно полетя над нея като рееща се птица. Само за миг си позволи да се наслади на това усещане.

Тази дарба бе безценна, но Миа знаеше, че нишките, които я придържат към земята, могат изведнъж да бъдат прекъснати. Не би се отказала от реалността на живота си — дори в името на този полет на духа.

Засия над морето, по чиято повърхност проблясваха отраженията на звездите — като стъкълца, разпилени върху черно кадифе. От дълбините прозвуча песен на кит, която я отнесе до далечния бряг.

Шумът на автомобилите, говорът и къщите и ароматите на дърветата и ястията, които домакините приготвяха за вечеря, я притеглиха надолу, към непрестанния път на живота.

Чу силен плач на новородено, поело първата си глътка подух, и последното дихание на смъртник. Усети присъствието на безброй души. Съедини се със светлите от тях и откри тъмната, която търсеше.

В него имаше толкова много омраза! Беше безкрайна, наслоена и както Миа осъзна, когато се приближи — не изцяло негова. Това, което живееше в Евън Ремингтън, бе неразгадаема смесица. Но докато наблюдаваше санитарите, пазачите и лекарите, които се движеха из сградата, в която бе затворен Ремингтън, забеляза, че никой от тях не долавя скритото зло.

Освободи се от мислите и гласовете на другите и се съсредоточи върху Ремингтън и силата, която се бе вселила в него.

Беше в стаята си — килия, която едва ли можеше да се сравнява с разкошната обстановка в някогашните му жилища. Изглеждаше значително променен от нощта, в която Нел го бе сразила в гората.

Косите му бяха оредели, а лицето му изглеждаше по-овално, с торбички под очите и с подпухнали страни. Без красивата, изтънчена маска видът му бе започнал да отразява това, което се таеше в него от години.

Беше облечен с широка оранжева униформа и обикаляше из стаята си като часовой.

— Не могат да ме държат тук. Нямат право. Чака ме работа. Ще изпусна самолета си. Къде е онази кучка? — застана с гръб към вратата и изсветлелите му очи обходиха с поглед тясното помещение. Нацупи устни, сякаш някакво дребно неудобство го бе подразнило. — Отново закъснява. Трябва да я накажа. Нямам избор.

Някой отвън му изкрещя да млъкне и го наруга, но той продължи да крачи и да бълнува:

— Нима не разбира, че имам бизнес? Че нося отговорности? Няма да й се размине. За каква се мисли тя! Мръсници, всичките са мръсници.

Изведнъж рязко вдигна глава — като кукла на конци — очите му издадоха лудост, която измести омразата. Тази лудост засвятка в червено:

— Не знаеш ли, че те виждам, кучко? Ще те убия, преди да настъпи часът.

Миа усети тласък, който я връхлетя като удар с юмрук в корема. За миг се поколеба дали да не се върне, решителността й надделя.

— Толкова си жалък! Използваш един луд, за да подхранваш силата си. Аз разчитам само на своята.

— Смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна. Ще живееш, докато видиш всичко да рухва.

— Вече те победихме два пъти — почувства новата енергийна вълна, която щеше да я удари, но успя да я отблъсне. За това бе необходима цялата й сила и връзката й затрепери, когато главата на Ремингтън се превърна във вълча. — Третото поражение ще бъде твоят край! — довърши тя и се втурна по обратния път.

Върна се в тялото си, олюля се и щеше да падне, ако Нел и Рипли не бяха я подкрепили.

— Стори ли ти нещо? — тревогата в гласа на Нел я накара бързо да се опомни. — Миа?

— Не, всичко е наред.

— Остана там твърде дълго — отбеляза Рипли.

— Колкото беше необходимо.

— Щом така твърдиш — все още хванала ръката й Рипли извърна глава. — Имаме си компания.

Когато образите изчезнаха от съзнанието й, Миа видя Сам, застанал точно до кръга. Беше облечен в черно и краищата на шлифера му се вееха в нощния въздух.

— Довършете и затворете кръга — каза той с равнодушен тон. — Преди да припаднеш.

— Знам какво да правя — пое чашата с тонизираща напитка, която Нел вече бе наляла. Тъй като все още й се виеше свят, хвана чашата с две ръце. Пресуши я на един дъх, докато престана да се чувства толкова слаба, сякаш вятърът щеше да я отвее.

— Затворете кръга! — настоя Сам. — Или аз ще вляза.

Без да му обърне внимание, Миа благодари за успешния си полет и заедно със сестрите й затвориха кръга.

— Все още използва Ремингтън — облече халата си и завърза колана. Чувстваше кожата си под него тънка и ефирна като коприна. — По-скоро като проводник, отколкото като източник, но все пак и двете. Изпълва го с омраза към жените, към женската сила и използва смесицата, за да подхранва своята енергия. Притежава мощ, но не е неуязвим — взе чантата си, но когато се изправи, отново се олюля.

— Достатъчно — с едно движение Сам я вдигна на ръце. — Трябва да поспи. Знам какво да направя за нея.

— Прав е — Рипли сложи ръка на рамото на Нел, докато Сам се отдалечаваше с Миа от поляната. — Той знае какво й е необходимо.

Световъртежът вбесяваше Миа.

— Трябва да възстановя равновесието си. Няма да мога, ако не стъпя на крака.

— Преди време не беше толкова твърдоглава, когато се нуждаеше от помощ.

— Не съм твърдоглава, а просто нямам нужда от помощ. Не е необходимо да… — прехапа език. — Извинявай, прав си.

— Господи, сигурно си адски разтърсена!

Тя сложи глава на рамото му:

— Изтощена съм.

— Знам, скъпа. Ще се справим с това. Как е главоболието?

— Търпи се, наистина. Трябваше да се върна по-спокойно, но се наложи да побързам. По дяволите, Сам, толкова съм замаяна! — погледът й започна да се премрежва. — Не престава да ми се вие свят. Унасям се.

— Точно така — заспи.

Този път Миа не възрази. Сам усети, че тя се отпуска в прегръдката му и продължи да я носи към къщата. Когато се съвземеше, щеше здравата да я нахока. Но засега я отнесе в спалнята й.

Знаеше, че трябва да поспи дълго и дълбоко, но въпреки това не му бе леко да я гледа така неподвижна и бледа в полутъмната стая. Беше наясно какво трябва да стори и грижите за нея му помогнаха да запази самообладание.

Разбра какви защитни масла и кремове е използвала. Долови аромата им от кожата й. След като я остави на леглото, донесе подходящ тамян и свещи, за да подсили действието на средствата, които тя вече бе приложила.

„Винаги е била изключително организирана“, помисли си той, докато отваряше шкафовете и оглеждаше рафтовете в кулата и в търсене на това, което му бе нужно.

Дори тук имаше цветя — теменужки в керамични вази и книги. Разгледа книгите и избра една за разваляне на магии и лекуване от лоши влияния — в случай че трябваше да опресни паметта си.

Откри необходимите билки в кухнята й и въпреки че отдавна не бе приготвял магически отвари, свари чай от седефче — за да подпомогне духовното и пречистване.

Когато се върна при нея, тя все още дълбоко спеше. Запали свещите и тамяна, после седна до нея и присъедини съзнанието си към нейното:

— Миа, трябва да изпиеш чая, а след това отново можеш да си почиваш — прокара пръсти по страните й и докосна устните й със своите.

Сивите й очи се отвориха, но все още бяха премрежени. Беше напълно отпусната, когато Сам повдигна леко главата й и поднесе чашата към устните й.

— Лечебна течност щом отпиеш, нови сили ще добиеш. Спокойна ти бъди в съня и бодра посрещни деня — отмести косите от лицето й и отново внимателно я пусна. — Искаш ли да дойда с теб?

— Не. Сама съм тук.

— Не си — вдигна ръка към устните й, когато очите й отново се затвориха. — Ще те чакам.

Миа потъна в сън.

Видя себе си като дете, седнала в розовата градина занемарена от родителите й. Над дланите й пърхаха пеперуди, сякаш шепите й бяха чашки на цветя.

След това бе с Рипли на поляната и двете — млади, изпълнени с енергия — запалиха огън.

После се озова на пода пред камината, където Лулу бе седнала на стол и плетеше.

Пренесе се в една от горещите летни нощи, в които се бе разхождала със Сам по брега. Чу учестения си пулс, когато той я притегли към себе си. Сякаш времето спря и целият свят затаи дъх във вълшебния миг преди първата им целувка.

Усети горчивите сълзи, които бликнаха като порой от нараненото й сърце. Беше си отишъл толкова безгрижно и я бе оставил да скърби и да ридае сред красотата на ранните пролетни теменужки.

„Няма да идвам повече.“ С тази единствена реплика бе разкъсал душата й.

Сънищата я завладяваха един след друг и Миа се носеше с тях в безвремие. Видя се, застанала в лятната си градина, да учи Нел как да раздвижва въздуха. Почувства радостта от допира на ръцете, когато най-сетне и двете й сестри бяха до нея и целостта на кръга бе възстановена.

Отново зърна нежните цветове и изпита радостта от сватбата на Нел и щастливото бъдеще на Рипли. После ги видя да образуват друг кръг — без нея.

А тя бе сама.

— Съдбата ни движи, но ние правим своите избори.

Сега стоеше на скалите с онази, която се наричаше Огън. Миа се обърна и погледна лицето, което бе като нейното.

— Не съжалявам за нито един избор, който съм направила — каза тя.

— Аз — също. А и не мога.

— Да умреш заради загубена любов е лош избор.

Жената на име Огън повдигна вежди в израз на сурова дързост. Косите й, развети от нощния вятър, се издигнаха във въздуха като пламъци.

— Но този бе моят. Ако бях избрала друго, дъще, може би ти нямаше да бъдеш тук. Нямаше да бъдеш такава, каквато си. Затова нямам угризения. А ти ще можеш ли да кажеш същото за себе си, когато времето ти свърши?

— Ценя дарбата си и не вредя никому. Живея живота си и съм доволна от него.

— Както бях аз — Огън разпери ръце. — Пазим това място, но времето изтича. Виж — посочи към ръба на скалите, където пълзеше мъгла. — Той копнее за онова, което не може да има, и накрая то ще го унищожи.

— Какво още трябва да направя? — попита Миа. — Какво е отредено за мен?

— Всичко.

След тази последна дума тя изчезна. И Миа отново остана сама.

 

 

Лулу бе сама. Спеше дълбоко под шарения си юрган, унесена в сънища. Не усети тъмната мъгла, която забулваше къщата й и проникваше през прозорците и пролуките.

Раздвижи се и потръпна, когато тази студена мъгла я обгърна, промъкна се под завивката и пропълзя по кожата й. Тя издаде гневен вик и се сгуши по-навътре под юргана, но не намери топлина.

Чу плач на бебе, който издаваше мъчителна болка. Майчинският инстинкт я накара да отметне завивката, да стане в мрака и да се втурне навън:

— Добре, добре, идвам.

Все още сънена, залитайки, тръгна по дългия коридор на къщата на скалите. Чувстваше гладките дъски под босите си крака, а не сухите треви в двора си, по които стъпваше, докато се придвижваше през сгъстяващата се мъгла. Очите й бяха отворени, но виждаше само вратата на детската стая, а не улицата и къщите, край които минаваше.

Не виждаше и черния вълк, дебнещ зад гърба й.

Протегна ръка и отвори вратата, а в действителност сви към брега.

Креватчето бе празно, а виковете на бебето ставаха все по-жални.

— Миа! — притича по главната улица, която в съзнанието й представляваше лабиринт от коридори. — Къде си?

Продължи да тича, останала почти без дъх, обладана от страх, докато блъскаше заключени врати и се опитваше да достигне дотам, откъдето идеше плачът.

Падна и ожули ръцете си в пясъка на плажа, когато коленичи и заудря по килима. Ридаеше и викаше бебето. Изправи се, олюля се и отново побягна. В съня си слезе по голямото стълбище, хукна навън в непрогледната нощ и се хвърли в морето.

Вълните я тласнаха назад и я събориха, но заслепена от отчаяния стремеж да открие и спаси детето, тя напрегна сили да се изправи и навлезе дълбоко във водата.

Дори когато се потопи напълно, очите й останаха отворени и плачът на бебето продължи да отеква в ушите й.

 

 

Чувстваше огромна тежест в гърдите и неприятен вкус в гърлото. Отвори уста и отново се надигна.

— Диша. Всичко е наред. Лулу, спокойно.

Очите й пареха и не можеше да вижда ясно. През пердето, което сякаш се бе спуснало пред тях, успя да различи лицето на Зак. От косите му и по страните му се стичаше вода.

— Какво става, по дяволите? — попита тя и докато изричаше тези думи, усети болка в гърлото.

— Господи, Лулу! — Нел коленичи на пясъка до нея, вдигна ръката й и я допря до бузата си — Слава Богу!

— Все още е в шок — Рипли побутна брат си встрани и я зави с одеяло.

— В шок — друг път! — Лулу изправи гръб и дълго кашля. Когато най-сетне се успокои, изгледа с недоумение лицата около себе си. Нел неудържимо плачеше, а Мак, целият вир-вода, бе клекнал до нея. Рипли седна на пясъка и с помощта на брат си наметна одеялото върху раменете й. — Къде е Миа? — попита възрастната жена.

— У дома, със Сам — отвърна Нел. — В безопасност е.

— Добре — Лулу започна бавно да вдишва и издишва. — Какво правя тук посред нощ, мокра до кости?

— Добър въпрос — Зак се замисли, но реши, че е най-добре направо да й каже истината: — Нел се събуди и разбра, че си в опасност.

— Аз — също — добави Рипли. — Тъкмо бях заспала, когато те чух в мислите си да викаш Миа. После видението ме връхлетя като товарен влак — хвърли поглед към Нел. — Видях те да излизаш от къщата си сред сгъстяваща се мъгла.

— И черното куче — промърмори Нел и изчака Рипли да кимне, — което те дебнеше. Изплаших се, че няма да стигнем до теб навреме.

Лулу вдигна за миг ръка и се опита да проясни съзнанието си.

— Влязла съм във водата? Мили Боже!

— Подмамило те е тук — отвърна Мак. — Знаеш ли как?

— Сънувах кошмар — това е. Ходила съм насън.

— Да я заведем у дома да се стопли — настоя Нел, но Рипли поклати глава.

— Почакай. Едва не се удави насън — тонът й издаде гняв и непримиримост. — Така че не упорствай. Ако ние с Нел не бяхме се свързали с теб, утре сутринта щяхме да те открием мъртва, изтласкана от прилива — Рипли продължи през стиснати зъби: — Брат ми и мъжът ми те извадиха и Зак ти направи изкуствено дишане. Не приемай това с пренебрежение.

— Престанете! Престанете да плачете! — потресена Лулу хвана ръката на Рипли. — Някой ми е направил черна магия — нищо повече.

— Подмамило те е тук — повтори Мак.

— Това са глупости — но я побиха хладни тръпки. — Защо би се опитал да навреди на мен? Аз нямам магически способности.

— Ако нарани теб, наранява Миа. Ти си част от легендата, Лу. Какво би станало с децата на Трите сестри, ако не беше дойката, която се е погрижила за тях? Трябваше да се досетим за това по-рано. Глупаво беше от наша страна да не го предвидим. Безотговорно.

— Вече няма да бъдем безотговорни — Нел обви ръце около раменете й. — Студено й е, трябва да я отведем у дома.

Лулу се остави да я носят на ръце, да я глезят и дори да я завият в леглото. Почувства се стара и немощна, но все още не бе изпълнила целия си дълг.

— Не искам Миа да разбере за това.

— Какво? — Рипли стовари юмруци върху хълбоците си. — Да не би дъската ти да се е разхлопала, след като беше на границата на смъртта?

— Помисли за онова, което каза съпругът ти на брега. Ако нарани мен — наранява нея. Тревогата за мен би погълнала част от енергията й — Лулу сложи очилата си, обърна се към Мак и най-сетне го видя ясно. — Тя се нуждае от цялата си сила и разум, за да издържи на изпитанието. Не съм ли права?

— Трябва да бъде силна, но…

— Тогава защо да я безпокоим? — нямаше нищо, нищо по-важно от спокойствието на Миа. — Откъде можем да бъдем сигурни, че случилото се тази нощ не е било предизвикано, с цел да я разстрои и да я направи уязвима? Не можем да променим нищо, така че няма смисъл да й казваме.

— Би могла да помогне да те защитим — намеси се Нел.

— Мога и сама да се грижа за себе си — в мига, когато изрече тези думи, забеляза как Зак недоверчиво вдигна вежди. Издаде въздишка на раздразнение. — Справяла съм се сама в живота още преди вие да се родите. Освен това разчитам на един смел шериф, един учен и две вещици.

— Може би е права — Рипли си спомни колко бледа и безпомощна бе Миа след полета извън тялото си. — Най-разумно е всички да се разберем да не казваме на Миа. Ние с Нел ще направим заклинание за закрила на къщата.

— Действайте! — подкани ги Лулу.

— Мога да сложа сензор — предложи Мак. — Ако има някаква енергийна промяна, ще бъдеш нащрек.

— Струва ми се добра идея — Лулу стисна зъби. — Миа е на прицел. Никой и нищо не ще ме използва, за да й навреди. Това е обет.