Нора Робъртс
Среща с огъня (10)

Девета глава

В девет часа на следващата сутрин Миа вече дооформяше офертата си за гостуване на писател. За да се освободи от напрежението, породено от напиращото сексуално желание, веднага след срещата се бе заела с проекта и бе работила върху него до полунощ.

После бе поръсила джинджифил и невен върху черновата — за успех в бизнес начинанията. С розмарин под възглавницата — за спокоен сън — се бе опитала да потисне изгарящия копнеж.

Винаги бе притежавала способността да съсредоточава енергията си върху задачите, които се нуждаят от внимание. След като бе преодоляла мъката по Сам, тази сила на волята я бе крепила в колежа и в бизнеса. В живота. Години наред тя й бе помагала да върви напред и да се наслаждава на приятните мигове, макар да знаеше, че защитната мрежа около дома й изтънява.

Но въпреки тази воля, не бе престанала да мечтае за Сам и за неговата близост. Това желание я бе завладяло и тази нощ и я бе накарало да се мята в леглото.

Сънува белязания вълк да броди из гората и да вие от скалите й. Внезапно той изскимтя от ярост и болка. Тогава Миа изрече името на Сам в съня си — като заклинание.

Все пак успя да поспи и се събуди в прекрасно утро, което обещаваше слънчев ден.

Погрижи се за цветята си, докато в небето все още проблясваха червените и златисти лъчи на зората. Благодари на стихиите, които й бяха дарили красотата на нейните градини и магическата й сила.

Затопли чаша ментов чай — за пари и късмет — и го изпи, застанала на скалите над развълнуваното море. Там се чувстваше най-близо до своята предшественица и винаги долавяше желязната й сила, както и мъчителната й самота.

Понякога като дете бе стояла дълго, загледана в морето — с надеждата да зърне под вълните лъскава глава на тюлен. Беше вярвала в щастливия край на приказката и си бе представяла как любимият на жената, наречена Огън, се връща при нея, душите им отново се намират и заживяват във вечна любов.

За жалост вече не вярваше в това. Добре знаеше, че има загуби, които разкъсват душата и я превръщат в прах. Но човек събира парчетата и продължава да живее. Ако не щастливо, то поне спокойно.

На тези скали се бе заклела да закриля това, което й е поверено. Тогава бе осемгодишна, гордееше се с дарбата си и всяка следваща година в дните на лятното и зимното слънцестоене заставаше тук и отново изричаше своята клетва.

Ала тази сутрин само благодари за красотата на деня и се прибра да се преоблече за работа.

Не затрепери, докато минаваше с колата си по крайбрежния път. Но бе нащрек.

Препрочете офертата на бюрото си, провери за печатни грешки и помисли дали не е пропуснала някоя подробност. Смръщи вежди, когато някой почука на вратата. Помъчи се да се абстрахира от това, но Рипли нахълта в офиса.

— Заета съм. Ела по-късно.

— Нещо става — Рипли никога не бе държала на етикета и въпреки че не бе особено топло посрещната, пристъпи към нея и се настани на един стол.

Това подразни Миа толкова, че я накара да вдигне поглед. Видя на прага Нел.

— Нел, днес не е ли почивният ти ден?

— Нима мислиш, че бих я довлякла тук в почивния й ден — каза Рипли, преди Нел да отговори, — ако не беше важно?

— Добре — с искрено съжаление Миа прекъсна работата си. — Влез и затвори вратата. Видение ли си имала?

Рипли направи гримаса:

— Избягвам да надничам, а и не е свързано с паранормалните явления. Поне не пряко. Чух Мак да говори по телефона тази сутрин, тайно от мен.

— Рипли, не мога да се занимавам със семейните ви недоразумения в работно време.

— Говореше със Сам. Е, сега вече те събудих! — отбеляза ехидно тя.

— Няма нищо изненадващо в това да си поговорят — Миа взе офертата, намръщи се на точките, под които бяха изредени предложенията, но отново я остави. — Е, добре. За какво ставаше дума?

— Не знам точно, но Мак бе истински заинтригуван. Дори излезе навън с телефона, уж нехайно. Но знам, че не искаше да го чуя.

— Как разбра, че разговаря със Сам?

— Чух го да казва: „Ще намина при теб в жълтата къща тази сутрин.“

— Добре. Няма ли най-сетне да заговориш по същество?

— Ще стигна до съществената част. Той ме изпрати на работа с целувки и умилкване, но очевидно целта му беше да ме експедира час по-скоро. Тръгнах с намерение веднага щом се кача в патрулната кола, и аз да отскоча до къщата. Но първо влязох в участъка. Зак говореше по телефона. Когато ме видя да влизам, мигом прекъсна по средата на изречението и ме поздрави, като изрече името ми подозрително отчетливо — продължи намръщена: — Явно говореше с Мак или Сам. После ме затрупа с канцеларска работа, за да не мога да помръдна от участъка поне два-три часа. Трябвало да свърши нещо неотложно. Изчаквам, за да бъда сигурна, че е тръгнал, отивам до жълтата къща и какво, мислите, виждам?

— Дано най-сетне престанеш с тези недомлъвки.

— Патрулната кола и роувъра на Мак — изстреля Рипли. — Измъкнах Нел от къщи, а сега ще измъкна и теб. Щото мога да те уверя, че не са се събрали да играят покер или да гледат порнофилми.

— Права си, намислили са нещо зад гърба ни — съгласи се Миа. — Нещо, което според тях не е женска работа.

— Ако е така — каза Нел, — Зак искрено ще съжалява.

— Да отидем и да разберем какво става, а? — Миа грабна ключовете от бюрото си. — Ще се обадя на Лулу, че излизам. Ще ви настигна.

 

 

Мак лазеше по земята с портативния си скенер.

— Само положителна енергия — промърмори той. — Всички отрицателни влияния са заличени. Следващия път ми се обади, преди да пречистиш мястото. Една проба би била много ценна за мен.

— Беше малко късно за научни експерименти — отбеляза Сам.

— Никога не е твърде късно за науката. Можеш ли да скицираш образа?

— Не мога да нарисувам дори права линия. Беше същият, какъвто го описа Миа — черен вълк, доста едър, с белег с форма на пентаграма.

— Беше много хитър ход да го жигосат през зимата — Мак се отпусна на колене. — Това улеснява идентифицирането му и го прави по-уязвим.

Сам разтърси рамене:

— Снощи определено не се държа като беззащитно коте.

— Нещо го е заредило с енергия — може би ти. Обзалагам се, че си му бил адски ядосан.

— Този нещастник се опита да блъсне Миа от скалите. Какво мислиш?

— Мисля, че емоционалната борба, която обсъдихме онази вечер, е ключов елемент от уравнението. Ако…

— Смятам — намеси се Зак, — че някой трябва да прегледа рамото на Сам. После, вместо да се впускаме в теории, трябва да тръгнем по следите на това изчадие. Щом е наранило Мак, може да нарани още някого. Не ще допусна да вилнее на свобода на моя остров.

— Не можеш да го застреляш като бясно куче — предупреди го Мак.

— Поне мога да опитам.

— Няма да преследва никого, който не е свързан е легендата — Сам намръщено втренчи поглед в земята, но явно не бе останала и следа. Беше размишлявал върху това почти през цялата нощ. — Всъщност не мисля, че може.

— Прав си — Мак се изправи. — Тази сила се храни от слабостите и емоциите на онези от нас, които са свързали с кръга, създаден от Сестрите.

— Много от жителите на острова имат кръвна връзка с тях, макар и далечна — изтъкна Зак.

— Да, но той не ги преследва, защото не се нуждае от тях.

— Прав е — обърна се Сам към Зак. — Има ясна цел и не може да си позволи да разхищава енергията си. Магическата му сила е ограничена, но е коварен. По-рано се е хранил от емоциите на Рипли. Този път се зареди от моите. Няма да се повтори.

— О, винаги си бил вироглав! — промърмори Зак. — Ти си го предизвикал.

— Успях — потвърди Сам. — Всъщност не го нараних достатъчно сериозно. Трябваше отново да ме връхлети. Още едно нападение — и щях да вляза в кръга. Можех да го задържа.

— Той не иска теб — уверено каза Мак.

— Мамка му! Няма да стоя със скръстени ръце, докато очаква възможност да докопа гърлото на Миа. Това иска, усетих го. Първо ще се сблъска с мен и няма да ме победи. Тя може да направи какъвто избор желае, но междувременно аз ще изтръгна сърцето на онзи звяр.

— Виждаш ли? Истински вироглавец.

— Гледай си работата!

— Добре, добре — Мак застана помежду им и ги потупа по раменете за примирие. — Нека бъдем разумни.

— Колко сладко! — отбеляза Миа с напевен тон. — Момченцата си играят в гората.

— По дяволите! — промърмори Зак, когато срещна гневния поглед на съпругата си. — Сгащиха ни.

Рипли сложи ръце на колана си и важно закрачи, потупвайки джобовете си. Накрая застана пред Мак във войнствена поза.

— Люси здравата ще се позабавлява с вас.

— Не им се карайте. Аз ги повиках — намеси се Сам.

— О, ще се разправим и с теб — увери го Рипли, — когато ти дойде редът.

Миа пристъпи напред и усети енергийни вибрации.

— Какво е ставало тук?

— Кажи й — посъветва Зак приятеля си. — Така е най-добре, повярвай ми. Имал съм си работа с тези трите по-дълго от теб.

— Да влезем вътре и…

Миа блъсна Сам в гърдите, преди да мине покрай него.

— Какво е ставало тук? — повтори тя.

— Поразходих се в гората.

Миа погледна земята:

— Използвал си кръга.

— Беше си тук.

Част от нея изпита негодувание, че той можеше да задейства нещо, което принадлежеше на нея и сестрите й. Това правеше връзката му с тях по-здрава и неоспорима.

— Добре — промълви тя, трудно запазвайки спокойствие. — Какво се случи?

— Изправих се срещу твоя демон с образ на вълк.

— Ти… — вдигна ръка — по-скоро за да си вдъхне кураж, отколкото за да накара Сам да замълчи. Защото първата й реакция бе панически страх. Напрегна волята си да се освободи от него — поне засега, но не бе по силите й да го разсее напълно. Опита се да помисли и в душата й се надигна ярост, която задуши страха. — Ти си го призовал. Дошъл си тук посред нощ, съвсем сам, и си го повикал да се биете, сякаш сте двама бандити стрелци!

Не бе предполагал, че е способна на толкова силен гняв, който би могъл да разпали онзи, който тлееше в него.

— По-скоро влязох в ролята на Гари Купър.

— Нима за теб това е шега? — яростта почти я бе обсебила. — Как смееш да заставаш срещу моя враг? Нима си въобразяваш, че можеш да водиш битката ми вместо мен, докато аз стоя отстрани и кърша ръце?

— Готов съм на всичко.

— Ти не си мой закрилник и спасител. Моята сила не е по-малка от твоята — побутна го крачка назад. — Няма да търпя намесата ти! Пъхаш си носа, където не ти е работа, защото това те кара да се чувстваш като герой и…

— Спокойно, Миа — миг след като заговори, Зак срещна смразяващия й поглед и осъзнал, че е готова да разкъса всеки мъж, който застане на пътя й, протегна ръце напред и се отдръпна. Никой не можеше да избави Сам.

— Нима си въобразяваш, че се нуждая от помощта ти? — Миа отново се обърна към него и го побутна с пръст по гърдите.

— Престани да ме блъскаш.

— Да не би да мислиш, че една жена не е способна сама да отстоява своето? Затова ли взе идиотското решение да се правиш на мъжкар, а после повика приятелчетата си, за да обсъдите заедно как да пазите безпомощните жени?

— Никога не съм я виждала такава — прошепна Нел и продължи да наблюдава с интерес сцената, когато Миа принуди Сам да направи още една крачка назад.

— Не се случва често — отбеляза Рипли със стиснати устни. — Но е страхотна — вдигна поглед към черните облаци, които изведнъж се бяха появили в небето над тях. — Господи, истински се е вбесила!

— Казах да престанеш да ме блъскаш — Сам хвана юмрука й, отново насочен към гърдите му. — Ако си приключила с тирадата… Внимавай! — предупреди я, когато отекна гръмотевица.

— Ах ти, арогантен, слабоумен, нагъл… Ще ти покажа на какво съм способна — вдигна свободната си ръка, готова да го блъсне с все сила, и когато я стовари върху рамото му, той се сгърчи от болка. — Какво си направил?

— Преди малко ти казах.

— Свали ризата си!

Сам похотливо й се усмихна:

— О, скъпа, с удоволствие бих завършил кавгата по този начин, но не и пред публика.

Миа реши проблема, като сграбчи ризата му и я разкъса.

— Хей! — беше забравил колко бързо може да действа тя. Грешка!

Раните на рамото му бяха ужасяващи. Нел издаде вик на уплаха и понечи да се приближи, но Рипли я спря.

— Сама ще се справи.

— Излязъл си от кръга — гневът отново отстъпи място на мъчителен страх. — Съзнателно си се изложил на опасност.

— Беше изпитание — с накърнено достойнство, Сам придърпа разкъсания ръкав на ризата си нагоре. — Получи се.

Миа рязко се завъртя и понеже най-близо до нея бе Зак, той отнесе и първата нападка:

— Нима не помниш, че Нел накара онзи безумец да падне на колене, въпреки че беше опрял нож до гърлото ти?

— Не — тихо отвърна той. — Никога нима да забравя.

— А ти? — обърна се тя към Мак. — С очите си видя как Рипли се пребори с мрака.

— Знам — Мак извади сензора, който бе изгорял в джоба му от гневната й енергия. — Никой не подценява това, на което сте способни.

— Нима? — очите й пронизаха с поглед всеки от тримата, преди да застане до Нел и Рипли. — Ние сме Трите — вдигна ръце и от върховете на пръстите й заструи светлина, ярка като огън. — Не можете да се мерите с тази сила — завъртя се на пети и се отдалечи.

Мак подсвирна.

— Много научно, професоре — Рипли пъхна ръце в джобовете си и кимна на Сам: — Ти я извади извън нерви, така че най-добре е ти да намериш начин да загладиш положението. Щом си проявил глупостта да поемеш онзи риск снощи, значи и мълниите, които предизвиква заради теб, няма да те изплашат.

— Мисля, че си права.

Миа бе стигнала почти до края на гората, когато той я настигна.

— Спри за минута, по дяволите! — посегна към ръката й и просъска, когато прескочи електрическа искра и пръстите му изтръпнаха. — Стига!

— Не ме докосвай!

— След малко ще направя далеч повече.

Но измина пътя до колата й, без да протегне ръце към нея. Тя рязко отвори вратата. Сам я затръшна.

— Бягството няма да реши нищо.

— Прав си — Миа отметна косите си назад. — Обикновено това е твоето решение.

Остра болка скова тялото му, но той кимна:

— Напоследък показваш, че си далеч по-разумна и зряла. Нека се разберем насаме. Ще дойда с теб.

— Щом искаш да се повозиш — добре. Качвай се.

Тя отново отвори вратата и седна зад волана. Когато Сам се настани на седалката до нея, Миа бавно пое по улицата.

Докато минаваха през селото, поддържаше умерена скорост, но миг след като излязоха на крайбрежния път, префуча нагоре с пълна газ.

Искаше скорост, вятър в косите и тръпката на опасността. Именно те щяха да й помогнат да се отърси от гнева и да възстанови равновесието си.

Гумите й скърцаха на завоите. Долови напрежението на Сам и още повече увеличи скоростта. Завъртя волана и колата се разтърси, когато достигна почти до ръба.

Сам изръмжа и тя му хвърли леден поглед:

— Проблем ли има?

— Не — „ако представата ми за забавление е да се возя със сто и петдесет километра в час по криволичещ път високо над морето, с разгневена вещица зад волана“, помисли си. Не откъсваше поглед от къщата на скалите. В момента тя му се струваше като далечен рай. Трябваше само да стигне до нея жив.

Когато Миа сви по алеята пред дома си, бяха му необходими няколко мига, за да успокои дишането си.

— Разбрах какво искаш да ми покажеш — каза той и едва се сдържа да не изтрие потни длани в джинсите си. — Умееш да се справяш сама дори когато равновесието ти е нарушено.

— Благодаря за разбирането — слезе от колата, от цялото й същество сякаш лъхаше сарказъм. — Влез! — нареди му. — Трябва да се погрижа за тази рана.

В момента не бе сигурен дали е разумно да повери плътта и кръвта си в нейните ръце, но тръгна по пътеката.

— Тук всичко е страхотно!

— Нямам настроение за празни приказки.

„Тогава не казвай нищо в отговор!“ — заповяда си той, преди да влязат. Цветовете вътре бяха ярки и наситени, а дограмите — идеално лъснати. Обстановката бе уютна и примамлива.

„Направила е промени“, забеляза Сам. С типичния си усет за красота Миа бе съчетала изисканост с уют. Обзавеждането бе семпло и все пак издаваше уникален вкус. Тя бързо продължи към кухнята, но Сам не я последва. Това щеше да даде възможност и на двамата да се успокоят.

Беше запазила изкусно изработените мебели, предавани от поколение на поколение, но бе добавила меки тапицерии и възглавнички. Имаше килими, които не бяха познати, но явно бяха старинни и Сам се досети, че Миа ги е изровила от някой таван, когато къщата е станала нейно владение.

Навсякъде бе поставила цветя и свещи, купи с разноцветни камъни и проблясващи кристални късове, загадъчни статуетки, които винаги бе колекционирала, и множество книги. Във всяка стая, през която мина, имаше книги.

Когато стигна до кухнята, тя вече вадеше бурканчета от шкафа. В него имаше лъскави медни съдове и китки сушени билки, които изпълваха стаята с ухания. Метлата до задната й врата бе доста стара, а кухненските уреди, подходящи дори за ресторант, изглеждаха съвсем нови.

— Някой здравата се е потрудил тук.

Потупа по гълъбовосивия плот:

— Да. Седни и свали ризата!

Вместо да се подчини, той отиде до прозореца и погледна градините й.

— Приличат на илюстрация от книжка с приказки.

— Обичам цветята. Моля те, седни. И двамата трябва да се връщаме на работа, а бих искала да се погрижа за тези рани.

— Снощи направих каквото можах. Ще заздравеят.

Миа бе втренчила поглед в него, а в ръката си държеше бурканче с цвят на мак.

— Добре, добре. Може би ще ме превържеш с парче от фустата си.

Неособено прилично, той смъкна скъсаната си риза и седна на кухненската й маса.

При вида на незарасналите рани стомахът й се сви. Мразеше да вижда нечие страдание.

— Какво използва? — наведе се и смръщи ноздри. — Очевидно чесън.

— Не боли.

По-скоро би отрязал езика си, отколкото да признае, че раните пулсираха от мъчителна болка.

— Едва ли. Стой мирно. Отпусни се! — нареди тя. — Няма да те нараня, след като те излекувам. Отпусни се.

Изпълни молбата й и почувства как магическата й сила се вля в него, докато пръстите й, намазани с балсам, се плъзгаха по разранената му плът.

Енергията й го обгърна като топло алено сияние. Усети вкуса й като първа хапка от сладък сочен плод и уханието й завладя сетивата му.

В унес чу тихото й заклинание. Без да се замисля, извърна глава и потърка буза в ръката й.

— Виждам те в съня си. Гласът ти звучи в съзнанието ми — докато се носеше по вълните на силата й, заговори на галски — езикът на кръвта му. — Копнея за теб дори когато си до мен. Непрекъснато.

Когато усети, че тя се отдръпва от него, опита да я спре. Но Миа се отдалечи и го остави, замаян, върху кухненската маса, смутено да примигва.

— Шшт! — нежно прокара пръсти през косите му. — Постой така.

— Ти ме упои. Нямаш право…

— Иначе щеше да бъде твърде болезнено.

Миа не можеше да отмине ничия болка. Докато внимателно подреждаше обратно бурканчетата си в шкафа, положи усилие да възвърне самообладанието си. Беше облекчила болката му, но това бе донесло страдание на самата нея. Думите му, изречени на галски, сякаш се бяха забили в сърцето й.

— Точно ти нямаш право да ми говориш за права сега. Не мога да залича напълно раните. Не е по силите ми. Но бързо ще зараснат.

Сам извърна глава и погледна рамото си. Белезите едва се виждаха и болката бе изчезнала. Това го накара да я огледа с удивление.

— Напреднала си.

— Отделям доста време за изследване и развиване на дарбата си — затвори шкафа и се облегна с ръце на плота. — Толкова съм ти ядосана! Толкова… Имам нужда от въздух.

Прекоси стаята и излезе навън. Спря се до шадравана, в който рибките се шмугнаха между листата на лилиите и когато го чу да се приближава зад нея, скръсти ръце.

— Тогава излей гнева си. Крещи и ме обиждай! Няма да промениш нищо. Аз съм част от всичко това. Отредена ми е роля в него. Независимо дали ти харесва или не.

— Тук няма място за безразсъдни постъпки и мъжкарско перчене. Независимо дали ти харесва или не.

Ако мислеше, че той ще се извини за това, което бе сторил, щеше да се наложи да почака доста дълго.

— Удаде ми се възможност и поех пресметнат риск.

Миа се обърна с лице към него:

— Аз трябваше да поема този риск, а не ти.

— Защо си толкова убедена? Винаги си вярвала в една теория. Не ти ли хрумва понякога, че може би нещата не стоят така?

— Не поставям под съмнение нещо, което знам дълбоко в сърцето си — притисна юмрук към гърдите си. — Не можеш да изпълниш дълга ми вместо мен, а дори и да можеше…

— И какво, ако можех?

— Не бих го позволила. Това по рождение се полага на мен.

— И на мен — възрази Сам. — Ако снощи бях успял да го сразя, Миа, всичко щеше да свърши.

Вече бе по-скоро отегчена, отколкото ядосана.

— Отлично знаеш, че не е така — зарови ръце в косите си и тръгна по една пътека през градината, където стърчаха листа на перуники, очакващи сезона на цъфтежа си. — Една промяна в предначертания ход води до хиляди други. Ако преместиш произволно една фигура, цялата мозайка се разпада. Има правила, Сам, и те не са създадени без смисъл.

— Винаги си била по-добра от мен в спазването на правилата — в думите му имаше нотка на огорчение, която не остана незабелязана от нея. — Как можеш да очакваш да стоя настрана? Нима мислиш, че не виждам, че не се храниш и не спиш добре? Долавям страха, срещу който се бориш — и той ме разкъсва.

Беше се обърнала с гръб, когато бе заговорил. Толкова добре помнеше този мрачен гняв у него, тази непримиримост! Това я бе привлякло у момчето. „Бог да ми е на помощ“, каза си тя, защото същите неща я привличаха и у мъжа сега.

— Би било глупаво да не се страхувам — отбеляза тя. — Аз не съм глупачка. Но не можеш да действаш зад гърба ми по този начин. Няма да предизвикваш отново моя враг. Искам да ми дадеш дума.

— Не мога.

— Нека опитаме да бъдем разумни.

— Не — сграбчи я за ръцете и я накара да се обърне към него. — Ще опитаме нещо друго.

Горещи и безмилостни, устните му се сляха с нейните. Искаше тя да почувства допира им като на нажежено желязо. Беше го накарала да страда — дори докато лекуваше раната му. Беше вляла част от силата си в него, а след това отново се бе отдръпнала. Сега Сам чувстваше непреодолима нужда да получи нещо от нея.

Ръцете му притискаха нейните и не й даваха избор — да се съпротиви или да приеме. Беше безпомощно хваната в плен на една целувка, която бе по-скоро изблик на необуздана страст, отколкото на любов. Тръпката на вълнение, която премина през тялото й, я накара да се почувства шокирана и засрамена.

Но не можеше да го спре. За това й бе необходим разум, а съзнанието й бе така обсебено от него, както тялото й — от напиращо желание.

— Не издържам — Сам откъсна устни от нейните и ги плъзна по лицето й. — Бъди с мен или ме прокълни, но го направи сега!

Миа вдигна очи, докато погледите им се срещнаха.

— А ако ти кажа да си отидеш? Да свалиш ръцете си от мен и да си тръгнеш?

Плъзна пръсти по гърба й и ги зарови в косите й:

— Недей.

Досега бе мислила, че желае той да страда. Но в този миг виждаше болката му и не можеше да понесе това. Беше мъчително и за двамата.

— Тогава влез — и ще бъдем заедно.