Нора Робъртс
Среща с огъня (1)

Пролог

Остров Трий Систърс

Септември 1702 г.

Сърцето й бе разбито. Назъбените парчета от него се забиваха в душата й, докато всеки час, всеки миг от живота й се превърна в мъчение. Дори децата й — онези, които бе носила в утробата си, и рожбите на загубените й сестри — не й носеха утеха. Вече не бе в състояние да се грижи за тях и се срамуваше от себе си.

Беше ги изоставила, както бе постъпил баща им и с нея, и с тях. Нейният любим, нейният съпруг, на когото бе отдала сърцето си, се бе върнал в морето и в този ден надеждата, обичта и магията в нея бяха умрели.

Навярно вече напълно бе забравил за годините, които бяха прекарали заедно, и за споделената радост. Навярно не помнеше нито нея, нито синовете и дъщерите им, нито живота, който бяха изградили заедно на острова.

Такава бе природата му. Такава бе нейната съдба.

„И съдбата на сестрите ми“, помисли си тя, докато стоеше на скалите, които обичаше, над бушуващото море. Те също бяха обречени да обичат и да загубят. Онази, която бе носила името Въздух, се бе влюбила в сладкодумен красавец, зад чиято маска се криеше звяр. Този звяр бе пролял кръвта й. Беше я погубил заради това, което е, а тя не бе използвала силата си, за да му попречи.

Затова другата, наречена Земя, се бе предала на гнева и скръбта и камък по камък бе издигнала непроницаема стена от омраза. Беше използвала силата си за отмъщение, бе пожертвала дарбата си и бе попаднала в плен на мрака.

Сега този мрак завладяваше всичко и тя, която се наричаше Огън, бе сама в страданието си. Вече не можеше да се бори с него и да намери цел в живота си.

Мракът й шепнеше в нощта и коварният му глас изричаше безброй лъжи. Макар и да знаеше, че са измама, те я изкушаваха.

Кръгът бе разрушен и не можеше да издържи сама.

Чувстваше как този мрак пропълзява към нея и достига все по-близо като гъста мъгла. Беше ненаситен. Нейната смърт щеше да го нахрани, а тя не можеше да се изправи срещу живота.

Вдигна ръце и огненочервените й коси се разпяха от вятъра, който бе предизвикала с дъха си. Беше запазила тази своя способност. В отговор морето изрева, а земята под краката й затрепери.

Въздух, земя, огън и вода й бяха дарили голяма любов, но след това й я бяха отнели.

За последен път щеше да призове стихиите.

Децата й щяха да бъдат в безопасност. Беше се погрижила за това. Бавачката им щеше да ги отгледа, да ги обучи и дарбата — светлината — да се предаде на поколенията.

Мракът докосваше кожата й с ледени целувки.

Олюля се на ръба и в нея се разрази буря. Докато онази, която бе предизвикала, бушуваше все по-яростно.

Островът, който със сестрите й бяха създали, за да намерят убежище от онези, които ги преследваха и желаеха смъртта им, бе обречен. Всичко щеше да бъде загубено.

„Ти си сама — шепнеше мракът. — Страдаш. Сложи край на самотата. Сложи край на страданието!“

Точно това щеше да стори, но нямаше да пожертва децата си и техните потомци. Силата все още бе в нея и тя щеше да я използва.

— Този остров, сътворен от три сестри, три столетия не ще спохождаш ти — от протегнатите й ръце заструи светлина, която се изви на спирали. — Недокоснати от твоята ръка, тук ще живеят моите деца. А щом магията се развали, кръга ще възродят отново три. Други сестри със слети сили ще дочакат часа, в който ще се върне мракът. Смелост и вяра, правда и пощада и обич безгранична са уроците им три. По своя воля заедно ще срещнат своите съдби. Ако една от трите се препъне, островът в морето ще потъне. Ала ако отблъснат мрака, навеки те ще заличат на злото знака. Последен стих изричам аз сега. Волята ми е това!

Мракът се опита да я сграбчи, когато тя скочи, но не можа да я достигне. Преди да потъне в морските дълбини, силата й като сребриста мрежа обгърна острова, на който спяха децата й.