Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (62)

Глава 61

— Аз съм детектив от отдел „Убийства“ на вашингтонската полиция. Длъжността ми е началник на отдел. Понякога участвам в разследването на особено тежки престъпления, свързани с психологически съображения, които могат да се окажат важни за случая.

Заявих го под клетва в претъпканата, смълчана, наелектризирана съдебна зала във Вашингтон. Беше понеделник сутринта. Уикендът ми се струваше отдалечен на хиляди километри. Усещах как по темето ми се стичат вадички пот.

— Можете ли да ни обясните по каква причина участвате в разследването на случаи с психологически усложнения? — попита ме Антъни Нейтън.

— Аз съм не само детектив, но и психолог. Преди да започна работа във вашингтонската полиция, имах частна практика. А преди това една година работих в селското стопанство. Като сезонен работник.

— От кое учебно заведение е дипломата ви? — Нейтън отказа да бъде отклонен от намерението си да ме изкара изключително впечатляващ специалист.

— Както вече ви е известно, господин Нейтън, доктората си защитих в „Джонс Хопкинс“.

— Един от най-добрите университети в страната или поне в тази част на страната — додаде той.

— Възразявам. Това е лично мнение на господин Нейтън — направи уместна юридическа забележка Мери Уорнър.

Съдийката Каплан прие възражението.

— Имате публикувани статии в списанията „Психиатрични архиви“ и „Американски психиатричен преглед“ — продължи Нейтън, като че ли госпожа Уорнър и съдийката нищо не са казали.

— Написал съм няколко статии. Не е кой знае какво, господин Нейтън. Много психолози го правят.

— Но не в тези списания, доктор Крос. На каква тема бяха научните ви статии?

— Аз пиша за престъпното съзнание. Владея няколко три-четирисричкови думи, с които да си уредя достъп до така-наречени научни списания.

— Искрено се възхищавам от вашата скромност. Кажете ми, доктор Крос. Вие ме наблюдавахте последните две седмици. Как бихте обрисували моята личност?

— За да направя това, имам нужда от няколко сеанса на четири очи, господин Нейтън. Не съм убеден, че сте в състояние да ми платите колкото трябва за тях.

В залата се разнесе смях. Дори съдийката Каплан изглеждаше развеселена.

— Рискувайте все пак да се произнесете — продължи Нейтън. — Ще го понеса.

Имаше бърза и находчива мисъл. Антъни Нейтън беше изключително изобретателен. Вече беше успял да внуши, че аз съм само свидетел, а не негов платен „експерт“.

— Вие сте неврастеник — усмихнах се аз. — Освен това умеете да хитрувате.

Нейтън се обърна с лице към съдебните заседатели и разпери ръце.

— Той поне е честен. Ако не друго, поне изкопчих безплатна консултация от психотерапевт.

Още смях, този път откъм съдебните заседатели. Стори ми се, че някои от тях започнаха да променят отношението си към Антъни Нейтън, а може би и към клиента му.

Първоначално изпитваха към него остра неприязън. А сега го виждаха като непринуден и много, много умен. Задължението си към своя клиент изпълняваше професионално, може би дори блестящо.

— Колко сеанса сте имали с Гари Мърфи? — беше следващият въпрос. Гари Мърфи, а не Сонеджи.

— Около петнайсет за период от три и половина месеца.

— Достатъчно ли са, за да си съставите мнение?

— Психологията не е точна наука. Бих искал да бяха повече. Но имам някакво предварително становище.

— Което е?

— Възразявам! — скочи на крака Мери Уорнър. — Детектив Крос току-що каза, че се нуждаел от повече сеанси, за да оформи окончателното си медицинско становище.

— Отхвърля се — заяви съдийката Каплан. — Детектив Крос декларира също така, че има някакво предварително становище. Бих искала да го чуя.

— Доктор Крос — продължи Нейтън, сякаш изобщо не го бяха прекъсвали, — за разлика от останалите психиатри и психолози, които са преглеждали Гари Мърфи, вие сте бил ангажиран със случая от самото начало, както като полицейски служител, така и като психолог.

Прокурорката отново прекъсна Нейтън. Губеше търпение.

— Ваша чест, има ли господин Нейтън някакъв въпрос, който да зададе?

— Имате ли, господин Нейтън?

Антъни Нейтън се обърна към Мери Уорнър и щракна с пръсти.

— Въпрос ли? Лесна работа. — Обърна се пак към мен. — Като полицейски служител, ангажиран със случая от самото начало, и като специалист-психолог, можете ли да ни дадете вашето професионално становище за Гари Мърфи?

Погледнах към Мърфи/Сонеджи. Като че ли беше Гари Мърфи. В този момент имаше вид на симпатичен, почтен мъж, уловен в капана на най-ужасния кошмар, който някой може да си представи.

— Моите първи чувства и впечатления бяха много общи и съвсем човешки. Отвличането на деца от страна на учител ме шокира и разстрои — започнах аз. — Когато даваме децата си в училище, ние имаме изрично доверие в учителите. Децата също. В случая с това доверие беше злоупотребено по най-ужасяващ начин. После стана още по-лошо. С очите си видях обезобразеното тяло на Майкъл Голдбърг. Никога няма да го забравя. Разговарях с господин и госпожа Дън за тяхната дъщеричка. Имам чувството, че познавам Маги Роуз Дън. Видях също и жертвите на убийствата в къщите на семействата Търнър и Сандърс.

— Възразявам! — Мери Уорнър отново скочи на крака. — Възразявам!

— Добре сте запознати с реда — погледна ме смразяващо съдия Каплан. — Да се заличи от протокола. Съдебните заседатели да не го вземат предвид. Няма доказателства, че обвиняемият е замесен по някакъв начин с току-що споменатите събития.

— Помолихте ме да дам прям отговор — обърнах се аз към Нейтън. — Искахте да чуя какво мисля. Това и получавате.

Нейтън кимаше с глава, докато се насочваше към съдебните заседатели. После се обърна към мен.

— Прав сте, прав сте. Убеден съм, че ще ни кажете каквото мислите, доктор Крос. Независимо дали то ми харесва. Независимо дали на Гари Мърфи му харесва. Вие сте един изключително прям човек. Няма да прекъсна вашето изложение, стига и прокурорът да не го прави. Моля продължете.

— До болка ми се искаше да заловя похитителя. Всички от Екипа по спасяване на заложниците го искахме. За повечето от нас това се превърна в личен въпрос.

— Вие всъщност мразехте похитителя. Искахте, независимо кой е той, да бъде наказан най-строго от закона.

— Така е. И все още го искам — отговорих аз.

— Вие сте присъствали на залавянето на Гари Мърфи. Бил е обвинен в престъплението. После сте провели серия сеанси с него. Какво мислите сега за Гари Мърфи?

— Честно казано, сега не знам какво да мисля.

Антъни Нейтън не пропусна да настъпи.

— Значи изпитвате колебания относно вината му?

Мери Уорнър вече протъркваше стария дъсчен под под краката си, толкова често й се налагаше да скача от мястото си.

— Възразявам! Подвеждащ въпрос към свидетеля!

— Съдебните заседатели да не го вземат под внимание — каза съдийката.

— Какво изпитвате в този момент към Гари Мърфи? Кажете ни професионалното си мнение, доктор Крос — продължи Нейтън.

— Все още не съм наясно дали той е Гари Мърфи или Гари Сонеджи. Не знам дали в този човек наистина съжителстват две личности. Струва ми се, че съществува вероятност той да страда от раздвоение на личността.

— И ако е така?

— Ако това е така, Гари Мърфи би имал малка или никаква съзнателна представа за действията на Гари Сонеджи. Той също така би могъл да бъде гениален социопат, който манипулира всички ни, включително и вас.

— Дадено. Приемам тези параметри. Дотук добре — каза Нейтън.

Беше сложил ръце пред гърдите си, сякаш държеше малка топка. Очевидно обмисляше как да изкопчи от мен по-стегната дефиниция.

— Оказва се, че проблемът с неувереността се превръща в основен — заяви той. — От него зависи всичко. Затова ще ви помоля да помогнете на съдебните заседатели да си изградят лично становище. Доктор Крос, искам да хипнотизирате Гари Мърфи! — обяви той. — Тук, в съдебната зала. Нека съдебните заседатели преценят сами. Аз имам пълно доверие в тях и ще приема тяхното решение. Дълбоко вярвам, че когато тези хора видят всички доказателства, ще достигнат до най-правилното решение. А вие, доктор Крос?