Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (4)

4
Следващият разказ на доктор Каменик за първите загадки

То се знае, редакторе, не можех да зарежа леглата на болните и да тичам при пощальона за писмо като влюбен хлапак, главният лекар би ме изгонил за такова нещо, но бях като на тръни. За щастие, Сьоренсен се оказа мъж на място, за по-малко от седмица получих отговор. Естествено освен мен и Белке и филателистът Ружек чакаше писмото.

То надхвърли всички очаквания, сякаш се бяхме наговорили с господин професора по староисландски — само дето той нямаше и представа какво всъщност ни интересува.

Веднага установих, че нашият любим Жул Верн наистина е посетил Амиен на осми май 1856 година, деня на сватбата на приятеля му Льоларж. Верн бил кумът и се канел след два дни да се завърне в Париж, но нали знаете, човек предполага, а бог разполага. Двата дни продължили няколко месеца. Младият Жул се влюбил в очите на красивата сестра на младоженката, младата вдовица Онорина Морел, по баща — дьо Виан. Вероятно отначало ходел замечтано под прозорците й, по-късно събрал смелост и разговарял с майката — тогава другояче не можело, след това с бащата и накрая, или поне се надявам, че едва накрая — с Онорина, която отвел със себе си в Париж. Като своя съпруга. Но любовта му не била толкова сляпа, че да забрави света. Той не стоял всеки свободен миг под прозорците на бъдещата си жена, а се оглеждал за сюжети на своите романи и драми в града, в който след шестнадесет години се преместил завинаги — там и починал. Още тогава бил твърдо решен час по-скоро да зареже професията си на борсов агент и да се издържа с писане. Със сигурност може да се предполага, че се е отбил и в библиотеката и че е имал щастието да прегледа най-голямата й ценност, ръкописа на Стурлусон. Случило се горе-долу онова, което по-късно описал в книгата си — почакайте, ето тук: „… В този момент обаче разговорът ни взе съвсем друга насока. Причината беше един овехтял пергамент, който се плъзна от книгата и падна на пода. Чичо ми се спусна върху тази дреболия с лесно обяснима за мен алчност. За него не можеше да няма голяма стойност един такъв старинен документ, скрит от незапомнени времена в тази книга…“

Как мислите, редакторе, колко души през миналия век са се интересували в заспалия Амиен от староисландски руни и норвежки крале? За сто години и един човек е много. Жителите на града се задоволявали да поглеждат почтително към книгата, подвързана със стара и достойна за уважение свинска кожа, с медни ъгли, украсени с цветни стъкълца, може дори и да са прелиствали по една-две страници, но кой ще ти разглежда дълго знаци, които въобще не разбира? Накратко — Жул Верн, който обичал да си пъха носа навсякъде, имал малко късмет и може би между страниците или което е най-вероятно, в гръбчето на книгата — често скривалище за най-различни ценности, намерил истинския ръкопис на Сакнюсем. То се знае, че го е гледал както, с извинение, теле — афиша, но бил романтична натура и си казал: може пък някой да го разчете и да го преведе… И не е сглупил.

Тази наша, ако мога да кажа, работна хипотеза, бе подкрепена от професор Сьоренсен с потвърждението за пълно сходство на загадъчния Вернов надпис с онзи, който евентуално би излязъл изпод перото на Сакнюсем…

Същата вечер лежахме с Белке, той на леглото с немското издание, аз на канапето с чешкото и четяхме ли, четяхме. От време на време казвахме по нещо или запалвахме цигара, като че ли два пъти направих кафе. За моя изненада Белке по изключение не ме упрекна, дори противно на навиците си, пи малко, макар че беше късна вечер.

— Ийри, забележи как умело е описал исландската природа и обичаи, когато разказва за пътуването на професор Лиденброк от Рейкявик до Снайфелс…!

И след миг:

— Белке, правилни ли са тези исландски изрази?

— Напълно!

— Хммм…

Още преди полунощ и двамата бяхме сто на сто убедени, че Верн е намерил ръкописа на Сакнюсем и че наистина е бил в Исландия — и то не само заради семейните спомени на фамилията Белке, но и заради съдържанието на самия роман. Разберете, възможно е да се подготвят цели купища от материали за един роман, да се проучат планини от книги, но писател като Верн, който е обвързан с договор да издаде няколко десетки книги, и то по две на година, няма да губи ценно време да търси как са били изписвани исландските руни и особения начин на изразяване в латинския на напълно непознат алхимик. Изглежда невероятно, още повече че не е характерно за Верновия метод на работа в останалите романи, където фантазията му, макар и гениална, често измества действителните научни факти.

Ако пък допуснехме, че нашите предположения са правилни, получаваха се две напълно нови, свързани помежду си загадки, които трябваше да се разрешат: дали въобще Жул Верн е криел своя престой в Исландия, и втората, по-сериозната — защо, по дяволите, го е криел?

В книгите не намерихме отговор. Белке твърдеше, че повечето биографи на Жул Верн безсъвестно са преписвали един от друг и че не е изключена случайността първият биограф просто да е забравил за престоя на Верн в Исландия и така той не се е появил в никоя от следващите книги. Белке смяташе, че това е най-естественото обяснение, но не и аз. Главно затова, защото такъв сериозен момент от живота на Верн едва ли би убегнал от вниманието на биографите му, още повече че Исландия се среща и в други негови романи, например в „Златният вулкан“. Разсъждавах така и от уважение към чешката книга на Й. М. Янатка, който е боравил с автентични и неизползувани дотогава документи. Не оставаше нищо друго, освен да продължим търсенето в самата Франция. Добрият Белке предложи да отиде там след няколко месеца по време на неговия отпуск, аз също смятах да отида в тази страна за бръмбари през лятото, ако въобще имаше надежда за някакви открития, с една дума, горяхме от нетърпение. За щастие успяхме да получим информация по-рано, отколкото се надявахме.

Да не забравя — бръмбарите. Редакторе, тези пет вида Лептодерини от пещерата на кратера Снайфелс бяха следващата загадка! Най-голямата от всички. Но тогава още не знаехме, че всички тези загадки са свързани помежду си.