Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (27)

27
Доктор Каменик се връща

Скъпи редакторе, от това, което Алена, Белке, Лейф и аз ви разправихме, вероятно сте останали с впечатление, че по време на историята около Дупката на свети Патрик ние непрекъснато и пряко сили сме се катерили. Нали? Признайте честно! От връх Скартарис надолу до кратера и обратно, от морето по онази проклета стена и пак обратно, до Дупката на свети Патрик, по люлеещите се гранитни блокове и отново назад, по собствените ни следи — ПО ПЪТЯ НА СЛЕПИТЕ ПТИЦИ — нагоре, към пещерата.

Прав сте. Да си призная, катеренето ми дойде твърде много и затова съвсем сериозно ми се иска да изоставя пещерните бръмбари и да се посветя, да речем, на онези хубавци, които блестят като смарагди сред цветовете и листовината на шипковите и ябълковите дървета. Ако щете, само заради това, да може Алена да прави цветни снимки, пък и да е приятно за гледане. Сега пещерите дълго време няма да ме интересуват…

Но на въпроса. Пътят назад през Дупката на свети Патрик беше наистина, както се казва, за самоубийци, но не чак толкова лош, колкото се бяхме опасявали с Белке. Стара истина е, че изкачването често е и по-безопасно, и по-лесно от слизането. Тук тя се потвърди отново. Ако щете вярвайте, но най-трудният участък от пътя беше през несигурните скали, едно, заради ужаса, че тези катедрали се люлееха под краката ни, и, друго, заради страха, че отнякъде можеше отново да изплува огромно чудовище и да ни намигне с радиоактивните си очи. Редакторе, днес, когато съм у дома в Прага, с исландските пантофи и чаша черно кафе, това ме разсмива, но тогава… По дяволите! По-добре да не си припомням! Видяхте ли снимката на черната медуза? Не? В последния брой на списание „Природа“ са отпечатани оригиналните снимки на Боргланд — това момче наистина е смело!

Чувствувахме се почти у дома си, когато преминавахме през Пещерата на статуите и през пробития с динамита тунел и взаимно се убеждавахме, че високо над главите си виждаме едва забележим проблясък на дневната светлина, проникваща в пещерата през Дупката на свети Патрик. Пълна безсмислица — естествено, в пещерата беше тъмно като в рог, — но поне дава представа за това, колко много бързахме да се върнем в човешкия свят. Спряхме за кратка почивка на скалния корниз, от който преди два дни бе паднал Лейф — струваше ни се, че оттогава бяха изминали най-малко две години или пък два века.

— Ийри, откъде всъщност е минал Ардне Сакнюсем? — попита внезапно Белке, дъвчейки парче консервирано месо.

Наистина, откъде ли е минал този алхимик, фокусник и учен, по чиито следи ние стигнахме до акция „ВИИ“?

— Мисля, че оттук. Може би не е достигнал по-далеч от мястото, където се намираме сега, но за да звучи по-добре, е написал, че е бил в средата на Земята? Възможно е наистина да го е мислил.

— Не — възрази ми категорично Белке. — Тогава благодарение на географските открития представата за големината на земното кълбо е била доста точна и един учен като Сакнюсем трудно би могъл да обърка разстоянието от 6378 километра, което дели земната повърхност от центъра на Земята, с няколко стотици метри, които преминахме с такъв труд надолу.

— Не по-малко безсмислена е вероятността той наистина да е стигнал до центъра на Земята и да се е върнал обратно — възразих аз. — Ако допуснем, че минималната му всекидневна консумация на храна и вода е била два килограма, при такъв труден път, по километър на ден, той би трябвало да носи в раницата си почти двадесет и пет тона.

— Би могъл да намери вода някъде по-надълбоко.

— Аха, потокът на твоя дядо Ханс, нали, който с такова желание водел експедицията на господин професора Лиденброк към плантациите от огромни печурки и към подземния свят.

— Ийри, не се смей. Този подземен свят всъщност не излиза от ума на хората. Не само адът, който се среща при всички народи и през всички епохи, но и подземният свят на Верн. Например „Плутонията“ на Обручев или „Чистилището“ на Бърджис…

— Всичко това са безсмислици, плод на човешката фантазия и копнеж за по-хубав и по-интересен свят от този на повърхността. Адът? Че къде другаде би могла да го постави църквата, след като небето вече е било заето от светци и ангели? Няма никаква Плутония, никакво чистилище и естествено никакви печурки като плажни чадъри. Няма и огън, както се приемаше до неотдавна, нито пък ядро от желязо и никел, NiFe, за което можеш дори и днес да прочетеш — земните недра съдържат почти същите рудни пластове и химически съединения, както на повърхността, само че те са в течно метално състояние, огромното налягане е наблъскало атомите им един до друг като сардели и материята, която на повърхността има плътност около 3,5, в центъра на Земята е с плътност от 8 до 11 кг/см³. Сеизмолозите, които се досетиха за това, твърдят още, че металното ядро е опасано от пласт оливин или ромбически ортосиликат на магнезиево-железен окис. Запомнил съм го, защото се произнася по-трудно и от най-трудната скоропоговорка. А за тези атоми и сардели не го вземай толкова дословно — ако наистина можеше така жестоко да се натъпчем, без да се съобразяваме със съпротивлението на електрическите им полета, земното кълбо би добило нормален джобен формат, но този джоб би трябвало да бъде достатъчно здрав, тъй като теглото му в килограми би могло да се изрази с двадесет и четири цифрово число…

— Нима е възможно един и същи елемент веднъж да бъде метал, а друг път — не?

— Разбира се — и затова през 1912 година експедицията на Скот до Южния полюс е заплатила с живота си. Калаят, с който били запоени металните кутии, пълни с керосин, под влияние на студа се разпаднал на прах, керосинът изтекъл и изследователите загинали от студ. Жалко, че не са се посъветвали с някой стар пазач на музейна сбирка. Той сигурно щеше да познава така наречената „калаена чума“, при която оставените на студа калаени съдове неизбежно се повреждат. Метално и неметално състояние могат да имат също арсенът и фосфорът, а металното можете да постигнете при налягане от няколко хиляди атмосфери дори и с вашата мизерна апаратура в лабораторията. Затова пък госпожа Земята има на разположение налягане от милиони атмосфери и може да превърне в метали дори и газовете.

Белке замлъкна, съкрушен от моите убедителни аргументи. За нещастие обаче аз все пак грешах за пътя на Сакнюсем — но за това ще ви разкажа друг път.

Изкачвахме се бавно, пестяхме сили, избягвахме опасностите, на които ни излагаха слепите птици и стръмните пропасти. Отново благославях мъдрата предпазливост, която не ни позволи да използуваме гениалния начин за придвижване през Дупката на свети Патрик, измислен от Верновия герой Лиденброк: да хвърлим събрания в пакет багаж в пропастта. Камъните, които понякога се откъртваха под краката ни, рикошираха безкрайно дълго, все по-надолу и по-надолу в черната тъмнина под нас, после едва прошумоляваха като ронещи се песъчинки, но не чухме ни веднъж звук от падане. Дяволска дупка!

При една от последните почивки, които винаги продължаваха по няколко минути на всеки час, най-после попитах:

— Белке, а какво всъщност ще правим горе?

Той сви рамене:

— Ще видим. Ако Алена и Лейф успеят, ще се опитаме да попречим на военните да заемат преддверието на Дупката на свети Патрик, преди да са пристигнали учените и представителите на нашето правителство.

— А ако не са успели?

— Тогава единият от нас ще остане тук, а другият ще се опита да премине.

— Добре — казах аз и реших, че е по-добре въобще да не споменавам за липсата на храна и вода. — Но как ще забраниш на войниците и полицаите да проникнат в пещерата? Ако, разбира се, те поискат да влязат в нея.

— С тях ще имаме проблеми още щом в „Тьодвилин“ излезе съобщението за нашите открития. Въпросът е за тези няколко часа след публикуването му, през които хората и прогресивните организации ще могат да реагират, тъй като полицаите около Снайфелс и на Скартарис ще бъдат уведомени по телефона броени минути след отпечатването на съобщението. Първо ще трябва да ги убедим, като им кажем за опасността от облъчване… Знаеш ли, Ийри, нашите войници и полицаи са разумни, хора. Вярвам, че е възможно да победим.

— А тези от Кефлавик? Military police, елитните части на американската армия?

— Ще видим…

Добре тогава. Щом трябва, ще видим.

Търпеливо продължихме да се катерим нататък. Сега вече над нас наистина просветляваше. Щом очите ни се адаптираха към слабата светлина, видяхме, че преддверието на Дупката на свети Патрик, което през деня при нашето влизане от дъното на кратера Снайфелс ни се бе сторило съвсем тъмно, след трите прекарани в подземния свят денонощия имаше напълно приветлив „земен“ вид. Забравих да ви кажа, че още от екраните в пещерата на люлеещите се камъни не си светехме с магнезиевите факли, а с електрически фенери и борини с парафин, чиято светлина наистина беше малко по-слаба, но поне не ни заслепяваше.

Оставаха още няколко десетки метра. Спряхме на скалната плоча пред руническия надпис, който бях открил при първото съвсем неподготвено проучване на входа на Дупката на свети Патрик. (Кой всъщност би могъл да очаква, че тези слепи изроди ще облъчват?) След няколко опита успяхме да хванем въжето, оставено на един камък близо до входа, и с последни сили, пуфтейки и проклинайки, запълзяхме в опасна, но за съжаление неизбежна близост край една от облъчващите птици, тази, чиято човка сочеше надолу към пропастта. В раницата на Белке гайгеровият брояч яростно зачука като будилник с разбита котва (ако така се нарича онова, което ги предпазва от избързване), а при моя лош късмет аз, естествено, омотах въжето в краката си точно пред този сребрист блестящ изрод и трябваше да изминат няколко безкрайни секунди, преди да мога да продължа по-нататък. Съвсем осезаемо чувствах как розовото стълбче на дозиметъра, показващ цялостната доза на облъчване, бавно почервенява. Помислих си, че в този момент най-малко ми е необходима лъчева болест. „Хей, руп!“ — последно усилие, при което ми притъмня пред очите, образцова гимнастическа опора… и вече лежах в самия край на входа на Дупката на свети Патрик до Белке, който не беше много по-добре от мен.

Навън, изглежда, слънцето залязваше. От изхода на пещерата се промъкваше към нас розовееща светлина, изпълнена с хладната свежест на снежните поля и ледниците, изпъстрени с леки облачета над Факса-фиорд, която сякаш нежно ни докосваше с ръка помежду едрите и разхвърляни в безпорядък из пещерата камъни. Ослушахме се — тишина. Като че ли нямаше никого.

За по-сигурно тръгнахме към изхода с угасени факли. Белке внимателно налучкваше пътя с протегнатата напред йонизационна камера на гайгеровия брояч, който потракваше от облъчването на птицата, коварно скрита в непрогледната сянка до самия таван на пещерата. Криехме се зад канарите, пълзяхме на четири крака, удряйки коленете си в каменните бразди, и дружно ругаехме глупавата идея да се постави източник на радиоактивност на място, така да се каже, достъпно за туристи.

Не се лъжехме — слънцето наистина залязваше. Наближаваше полунощ. След няколко минути щеше да настъпи кратката „млечна“ лятна исландска нощ. Внимателно показах главата си от входа на пещерата. Доколкото успяхме да видим, на дъното на кратера нямаше хора, но затова пък на върха на Скартарис цареше оживление. Неговата форма беше попроменена — тогава не знаехме защо и въобще не се сетихме за бутоните, за елементите на атмосферата и труса, който усетихме в подземието, след като разгадахме тайната на бялата плоча. Най-високата част на върха бе изчезнала, а на нейно място се виждаше плоска повърхност, върху която между някакви високи конструкции се щураха напред-назад човешки фигурки. От такова разстояние не можехме да различим цвета на техните униформи, ако въобще бяха с униформи, но от това, че подтичваха, от резките движения и усиленото темпо на работа можеше да се предположи, че се е случило нещо наистина изключително.

Белке, по-съобразителен, се обърна към мен и в розовата светлина видях, че е блед и ужасѐн.

— Ийри — глухо каза той, — Ийри, може би ние някак си там долу в пещерата, когато натискахме бутоните, сме съживили вулканичната дейност на Снайфелс…

— Моля те, що за глупост! В такъв случай от Скартарис поне щеше да се издига дим и нямаше да се мотаят толкова хора!

— Така е, но този връх… Нали виждаш как се е изменил?!

— И какво от това? Тъкмо ще се занимават с него, а нас ще ни оставят на мира!

— Вярно, Ийри — Белке конвулсивно ме стисна за ръката, — но не си ли спомняш? Точно там, на върха на Скартарис, стоеше на пост онзи войник…

Гръм да ме убие, съвсем бях забравил! Как можа да ми хрумне да си играя с бутоните и да демонстрирам своята изобретателност и познаване на Менделеевата таблица! Защо не изчакахме учените и основното проучване на пещерата? Хлапащина, с нищо неоправдана хлапащина, която може би е струвала човешки живот…

Тези мисли стегнаха гърлото ми като с примка.

— Белке, да отидем там. Аз трябва да зная… — изправих се аз и исках да изляза.

Белке ме задържа.

— Не, Ийри. С нищо не бихме могли да помогнем, а може и да развалим всичко. Непростимо е и страшно, ако по невнимание — аз съм виновен не по-малко от теб — сме убили човек. Но зад нас има може би трансуранови елементи, модели на унищожителни военни машини и кой знае още какво. Смърт за милиони хора, разбираш ли? Ийри, моля те, овладей се! Зная какво ти е. На мен също не ми е по-добре.

През това време слънцето залезе и на върха на Скартарис светна заслепяващ венец от прожектори. Всъщност конструкциите бяха части от осветителни системи. Високо над нас, в призрачната светлина, работата продължаваше. Скартарис сякаш наистина изригваше. Понякога светлината отслабваше, когато движещите се фигури закриваха по няколко прожектора едновременно, но след това отново пламваше, отразявайки се от ледената повърхност и от скалите в кратера със стотици отблясъци.

— Ийри, трябва да пием — напомни ми Белке. — Ела, тук някъде ще намерим малко вода. Тези горе са заслепени от светлината и не могат да ни видят в кратера.

Имаше право. Усещах езика си сух и подут, гърлото ми дращеше като шкурка, но гневът ми беше по-силен. Едва сега осъзнах, че страшно искам глътка вода, че съм толкова жаден, колкото никога през живота си, че направо съм болен от жажда.

Излязохме от пещерата на дъното на кратера. За пръв път от няколко дни усетихме свежия морски вятър. Подлагахме му лицата си и той сякаш ни пречистваше. Вода имаше достатъчно в каменните вдлъбнатини и ние пиехме, пиехме ненаситно, макар че между зъбите ни скриптеше ситен пясък — или по-скоро прах, донесен от бурята в кратера.

— Ийри, да напълним манерката. Кой знае още колко… — Не можа да довърши.

От върха на Скартарис проблесна силен сноп светлина, който се полута малко, но накрая се насочи точно към входа на пещерата.

— По дяволите! — изругах аз. — Сега вече не можем да се върнем.

— Отлично! — зарадва се Белке. — Алена и Лейф са успели. „Тьодвилин“ е излязъл. Повече не трябва да се крием. Да вървим.

Едва се помръднахме, когато ни улови следващият сноп светлина. Първата ми мисъл бе да се хвърля на земята — знаете ли, редакторе, това са глупавите спомени от войната, от прожекторите на вишките в концлагера, но навреме съобразих, че при сегашния случай няма да затрака картечница и така с Белке отидохме до осветения вход на пещерата като двама актьори, които се движат в лъча на прожектора по приказна сцена.

— Ийри, приготви кафето. След малко ще имаме гости — пошегува се Белке.

Те наистина дойдоха. Само че не по дългия и труден път през камъните и ледените полета по вътрешните стени на кратера, а по далеч по-лесен начин. Не бе изминал и половин час, когато над Снайфелс се дочу бръмчене и към дъното на кратера, осветено сега от всички прожектори на върха, се насочи шестместен вертолет, собственост на американския флот.

Той внимателно спря във въздуха на няколко метра от каменистата повърхност, избра си място за кацане и се приземи на около тридесет метра от пещерата, пред чийто вход седяхме ние с Белке. От вертолета изскочи офицер с униформа на полковник от американската авиация, след него младеж в защитен комбинезон, с радиометър или някакъв друг подобен уред в раницата на гърба му и, естествено, военен полицай с къс автомат. Пилотът остана на мястото си. Видяхме през прозрачното защитно стъкло на кабината как веднага измъкна някакво списание и заби поглед в него, без да се интересува какво става наоколо.

— Ийри, говори, ти знаеш по-добре английски — прошепна Белке. — Зная, че това не е най-доброто решение, не си исландски гражданин, но нищо не може да се направи. Главното е да ги спреш!

Полковникът, съпровождан от радиометриста, който носеше закрепения на дълга дръжка брояч като кръст пред църковно шествие, стъпвайки внимателно по острите гранитни отломъци, дойде при нас и отдаде чест.

— Извинете, говорите ли английски? — попита той, изговаряйки ясно и разбираемо всяка сричка.

— Моля — отговорих аз.

— Ако не греша, господин доктор Каменик — огледа ме полковникът от главата до петите и леко се поклони, — а там е вашият колега господин Белке, нали?… — погледна той над рамото ми, където другият „защитник на крепостта“, седнал върху камъка, безучастно клатеше крака.

— Не грешите, господин полковник — отговорих му също така вежливо. — На кого трябва да сме благодарни за честта да ни посетите?

Полковникът одобрително се позасмя:

— Господин докторе, досега винаги приписвах sense of humour (чувството за хумор) само на англосаксонските народи. Виждам, че с него са богато надарени и славяните. Надявам се, че би трябвало да приема вашия въпрос като шега?

— Съвсем не! — отговорих аз. Приличах на вратар, чийто отбор води с един гол половин минута преди края на мача, който бавно тупка с топката, след това размисля, връща се още един път и накрая просто я хвърля към защитника. Печелех секунди, само че въпросният вратар знае, че след половин минута ще бъде освободен от свирката на съдията. Ние не знаехме. Тази среща би могла да свърши за нас след час, след два, след десет или въобще да не свърши.

— Какво пък, да си спестим обясненията. Явно сте уморени и изтощени от пътуването, което ще ви прослави в целия научен свят. Поздравявам ви, докторе… — изведнъж видът и погледът на полковника станаха като от камък. — Призовавам ви веднага, придружени от мен, да напуснете района на радиолокационната база Снайфелс, принадлежаща на Съединените щати. С оглед на това, че може би при вашето влизане под земята не сте знаели за наемането на тази област от нашите въоръжени сили, няма да ви арестувам веднага. Но дори и за миг няма да се поколебая да го направя, ако се съпротивлявате. Моля — посочи той към вертолета — последвайте ме. Ще ви оставя където пожелаете, в радиус над пет километра от кратера.

— Много сте любезен, полковник — поклоних се този път аз. — Но позволете да ви предпазя от някои неприятности. Доколкото ни е известно, правителството на Република Исландия досега не е подписвало документ за наемането на Снайфелс от вашите части — това може да реши на свое заседание единствено Алтингът. Това — първо. И, второ — имайте предвид, че считам вашите заплахи за арест за противозаконни. Аз съм гражданин на Чехословашката социалистическа република, имам редовен паспорт и входна виза, дори и документ от исландското правителство, който ми разрешава да извършвам спелеоложки проучвания, така че мога да бъда арестуван единствено въз основа на издадена от исландското правителство заповед. Предупреждавам ви, че ще подам оплакване срещу вас в чехословашкото посолство в Рейкявик. Внимавайте, полковник — дипломатическата нота на нашето правителство пред правителството на САЩ вероятно няма да ви бъде от полза!

— Бъдете така любезен да оставите тези грижи на мен… — прекъсна ме полковникът.

— Момент, не съм свършил. Има и трето. Като лекари аз и колегата Белке сме длъжни да не позволим на никого да влезе в пещерата до идването на исландските органи за сигурност. В пещерата има мощни радиоактивни източници и те са заплаха за всеки, който се приближи до тях. Дори сега до вас достига част от тази радиоактивност. Попитайте радиометриста.

Полковникът бързо отстъпи една-две крачки. Няколкото неотдавнашни аварии на атомни реактори с трагични, смъртоносни последици бяха още живи в паметта на световната общественост и никой не подценяваше радиоактивността. Радиометристът свали едната си слушалка, за да чуе бързия и приглушен въпрос на полковника, кимна и посочи към скалата в горната част на раницата. Полковникът отстъпи още повече, така че трябваше да повиши глас, за да можем да го разберем.

— Предупреждавам ви, че ако до пет минути не напуснете пещерата, ще употребим сила!

Белке, който незабелязано се беше приближил до мен, ми пошепна в ухото:

— Ийри, кажи му, че в случай на насилие ще затрупаме преддверието на пещерата, като взривим заредения експлозив, за да спасим от унищожение откритията, които принадлежат на науката. Кажи му, че той лично ще отговаря пред целия свят за тази неизмерима загуба.

Превеждах думите на Белке на английски и едва не се запънах, когато осъзнах как си измисляме за „заредения експлозив“. Полковникът явно също не приемаше сериозно нашата заплаха.

— Изминаха четири минути — съобщи той, поглеждайки часовника си.

Някъде зад стените на кратера след кратката нощ очевидно изгряваше слънцето. То изстрелваше в небето червени стрели, прожекторите на върха на Скартарис избледняха. Синкавото сияние, осветяващо небето над кратера, правеше от всички нас мъртвешки бледни фигури с дълбоки сенки под очите.

— Пет минути — констатира полковникът, погледна ме въпросително и тъй като не проявих и най-слабо желание да напусна камъка си, той кимна към пилота, който внимателно затвори списанието и се присъедини към полицая.

— Да се обезоръжат и арестуват! — заповяда полковникът.

Помислих си, че въпросното обезоръжаване вероятно ще бъде трудна работа просто нямаше какво да вземат от нас. А арестуването — е, няма да можем дълго да се съпротивляваме срещу автоматите.

Тъкмо се готвех „да скъся фронта“ и да отстъпя до преддверието на Дупката на свети Патрик, когато доста далеч зад мен от пещерата се чу викът на Белке:

— Ийри, залегни! Ще гръмне!

„Динамитът на Лейф!“ — светкавично премина през главата ми.

— Down! — изревах аз и се хвърлих на земята между камъните. Пилотът и полицаят предвидливо последваха незабавно моя пример. Радиометристът гледаше неразбиращо. Слушалките му пречеха да чуе моя крясък. Най-сетне разбра и бавно се отпусна на ръце и крака, но полковникът яростно го хвана и го изправи, после гневно заповяда същото и на другите двама. Преди да успее да довърши заповедта си, в пещерата тресна оглушителна експлозия. Над главата ми профучаха изхвърлените от взрива камъни, а целият вход на пещерата в миг бе закрит от прах и задушлив жълт дим.

Едва сега залегна и полковникът. Беше спокоен и невъзмутим, признавам. Веднага след експлозията той се изправи, внимателно отупа праха от униформата си, извика войниците, качи се във вертолета и отлетя. Към нас дори не погледна.

Щом вертолетът се отлепи от земята, аз се спуснах към пещерата да търся Белке. Блъсках се в дима и прахоляка, без да мисля за облъчването — докато най-после се сблъскахме с Белке. Той вървеше срещу мен с почерняло лице, тръскайки глава като плувец, чиито уши са се напълнили с вода.

— Ийри, това беше истински ритник, нали? А бях запалил само един заряд. Може би съм скъсил повече фитила, избухна по-рано, отколкото мислех. Едва успях да избягам зад ъгъла на скалата. Къде е полковникът?

— Отиде си. Отлетя.

— Какво каза? Говори по-силно!

— ОТИДЕ СИ! — дерях си гърлото аз в оглушалото ухо на бомбаджията.

Той кимна с глава.

— Първият рунд е наш. Сега ще започне вторият.

По всичко личеше, че той наистина щеше да започне, преди още да сме се огледали. Експлозията явно бе видяна и чута на върха на Скартарис, откъдето веднага стремглаво се спуснаха към нас малки фигури, пързаляха се по ледените полета и съкращаваха пътя си надолу, където наклонът на сипея позволяваше. Когато вертолетът се издигна и стана ясно, че експлозията не беше атентат срещу пратениците на Кефлавик, те видимо забавиха своя ход.

Така поне смятахме ние. Не можехме да видим от такова разстояние, че хората на върха на Скартарис гледат надолу към шосето, че офицерите припряно и ядосано издават заповеди и отряд от исландски полицаи се разгръща във верига, блокираща единствения малко по-достъпен път към закръгленото било на кратеровия вал около Снайфелс. Естествено, че не можехме да видим всичко това, но че нещо се вършеше — беше ясно като бял ден.

„Вторият рунд“ закъсняваше. Войниците и полицаите от върха на Скартарис слязоха едва до половината на склона — наблюдавах ги, докато Белке приготвяше в пещерата заряд, който този път наистина щеше да затрупа преддверието на Дупката, а после ми се стори, че са ги отзовали обратно. Някои от тях бързо се връщаха, други се събираха на групички, гледайки към нас.

— Белке — извиках към пещерата, — нещо става. Там горе цари някаква суматоха. Не го запалвай сега.

— Не се бой, ще внимавам. Но сигурността си е сигурност. Не съм твърдо уверен като теб в чудодейната сила на „червената преса“ и по-добре да приготвя динамита.

— Само почакай, това „червено списание“ само̀ ще те убеди! — отсякох аз точно в мига, в който на върха се появи цял ред нови фигури, една до друга, сякаш бяха изтичали хванати за ръце от шосето под Скартарис по отвесната стръмнина. Сърцето ми се сви: „Подкрепление!“ Но не би — тези хора махаха с ръце и викаха към нас, макар че тук долу то слабо се чуваше.

— Белке, ела веднага!

— Какво става?

— Не зная. Точно затова те викам.

Белке се измъкна от пещерата и присвивайки очи в силната утринна светлина, погледна нагоре във висините, където излиташе ято бели гълъби. Не, това не бяха гълъби, а листовки, които някой хвърляше с пълни шепи от върха на Скартарис. Виждаше се как колебаещите се фигури, които преди това бяха спрели на половината път към нас, ги събират. Вятърът донесе няколко листовки на склона съвсем близо до нас.

— Белке, почакай ме, ще отида там… — казах аз и исках да се изкатеря по най-близките камъни на сипея, когато земята под мен странно се разлюля.

— Отново нещо лети… или Скартарис изригва… скрий се… — изрекох с надебелял език и се опитах да запазя равновесие. Белке ме хвана за раменете.

— Ийри, какво ти е? Почини си, седни, ето така…

Подпря ме той като кукла на камъка и сам се изкатери за листовката. Земята бавно се успокояваше и неприятните позиви за повръщане попреминаха. Отнякъде засвири музика — знаете ли, редакторе, истинска чешка духова музика; бог знае откъде се бе появила тя, кой ли тъй жертвоготовно мъкнеше по скалите ловджийски рогове, корнети, баси и барабан.

В главата ми зазвучаха стихове:

… ach, Čechy krásné, Čechy mé,

v hospodě skryté vyhrávají,

v hospodě, kterou nezříme,

ach, Čechy krásné, Čechy mé,

a ještě krásnější jste v máji…^[1]

За бога, чии са тези стихове? Незвал, Халас или Хрубин? Усилено се мъчех да си спомня (земята отново слабо се залюля, но аз вече имах опит и здраво се хванах за камъка), когато изведнъж забелязах, че Белке отново е край мен с печатан лист хартия и възбудено чете нещо.

— Слава на науката на нашата млада република… Да се ускори развитието на човечеството с векове или с векове да се върне назад… отговорността на хората… призоваваме за незабавен мирен поход към Снайфелс, никой не може да ни спре, защото сме свободни хора в свободна република… призоваваме всички студенти и учени, работници и моряци, народните избраници в Алтинга… призоваваме хората на изкуството, всичко е въпрос на минути… да спасим участниците в най-страшното приключение, което светът е видял, спрете унищожението… шофьори на автобуси, собственици на товарни камиони…

Когато люлеенето престана за миг, успях да прочета написаното с главни букви заглавие „Тьодвилин“. Извънредно издание… Отново в ледения въздух затрептя музика, но откъде би могла да идва тя?

— Белке, виждаш ли чудната сила на „червените“ вестници… Това е то, човече, да не бъдеш сам. Знаеш ли, Белке, най-важното е да не бъдеш сам — повтарях упорито аз и гледах към човешката верига, която вече се беше спуснала почти до нас. Не бяха неясните фигурки на полицаите и войниците, макар че и тях различихме в шествието (защото това наистина приличаше на шествие) — вървяха с пушки на рамо между останалите и взаимно си помагаха при по-трудните места. А „музиката“ свиреше и оставаше все така невидима.

— Ийри — дръпна ме Белке за ръкава и едва не го скъса, — виждаш ли колко хора са дошли заради нас? Целият Рейкявик, университетът — ето там върви ректорът… А там, с карирания пуловер, разбира се, е професор Сьоренсен; този, който ни писа за руните…

— А моряците — казах аз с надебелял език. — Нали виждаш моряците, Белке? Много са хубави, нали? Аз много харесвам моряците. Послушай — наклоних се към него доверително, — къде всъщност свири музиката?

— Каква музика, Ийри?

— Не питай така глупаво, моля те. Ами музиката, разбира се. Нали я чуваш: трараратата, трара…

Защо Белке ме гледа така особено?

На тълпата й оставаха неколкостотин метра до дъното на кратера. Най-ловките вече прескачаха от камък на камък и тичаха към нас, но Белке не ги забелязваше и гледаше само към мен, сякаш имах върху себе си нещо интересно. Може би наистина е имало. При един проблясък на съзнанието си видях как изглежда той: бял като стена, брадясал, мръсен, страшно изподран и отслабнал. Помислих си, че и аз вероятно изглеждам така. Двама раздърпани скитници ще приветствуват цвета на университета и хубавите моряци.

В този миг от синьото безоблачно небе заваля сняг. Между мен и света се спусна бяла завеса. Всичко изчезна във вихъра на снежинките, които учудващо затопляха приятно, вместо да разхлаждат. А „музиката“ беше почти до мен и свиреше, свиреше: ТРАРАРАТАТА. Исках да танцувам. Пуснах камъка.

— Ийри, за бога, Ийри…! — викаше някъде иззад снежинките Белке и в този миг всичко се завъртя, светът изчезна. След това, редакторе, се събудих в болницата. След десет дни. До леглото ми седяха Алена и Белке. Той също беше с болничен халат.