Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътят на слепите птици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cesta slepých ptáků, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 8гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2013)

Издание:

Лудвик Соучек. Пътят на слепите птици

Роман

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987

Библиотека „Галактика“, №89

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Бойко Вътов

Преведе от чешки: Борис Терзиев

Консултант: Стефан Лефтеров

Редактор: Мариана Лозкова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродиев, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

Чешка, I издание. Дадена за набор на 28.IV.1987 г.

Подписана за печат на 4.VIII.1987 г. Излязла от печат месец август 1987 г.

Формат 70×100/32 Изд. №2079 Цена 2 лв. Печ. коли 17 Изд. коли 11,01 УИК 12,10

Страници: 282. ЕКП 95364155315627–84–87

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Георги Димитров“ — София

885–31

© Иван Павлов, предговор, 1987

© Борис Терзиев, преводач, 1987

© Богдан Мавродиев и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987

c/o Jusautor, Sofia

 

Ludvík Souček, 1964

Cesta slepých ptáků

История

  1. —Добавяне

22
Писмото на Жул Верн

Откритото в Пещерата на статуите съобщение от Жул Верн цитирам по точния превод на копието, публикувано в „Известия на Френската академия“. Самият оригинал е недостъпен в качеството си на един от експонатите на подготвяната изложба за резултатите от експедицията. Доверието в господа академиците само по себе си изключва всякакви съмнения в пълната достоверност на публикувания текст.

Б.ред.

Аз, Жул Верн, борсов посредник от Париж, пиша настоящото в състояние на душевно и физическо здраве, макар че съобщението ми може да се стори на читателите, както допускам, прекалено фантастично. Ще бъда доволен, ако Провидението доведе тук когото и да е, преди да са се разпаднали моите записки, въпреки че те са написани на добра здрава хартия. Този човек по всяка вероятност ще може да намери онова, което открихме аз и моят водач, верният и смел Ханс Белке, който сега на няколко крачки от мен трудно си поема дъх, измъчван от непозната и странна болест.

Аз също горя в треска, но то е по-скоро треска от вълнение, която хвърля кръвта от сърцето в лицето и разпалва въображението на хладен досега дух и повече предразположен към математическите и стопански науки, както по̀ приляга на един борсов посредник, бъдещ банкер и дори корабовладелец (дано господ бог ме опази от тази съдба, която толкова допада на цялото ми семейство, че и на моята любима Онорина). Парчето, намерено в амиенската библиотека и подписано от Ардне Сакнюсем с рунически знаци, което досега смятахме главно за сполучлива, макар и доста трудоемка шега на някой „остроумен“ студент, изучаващ скандинавски езици или скандинавска история, в миг на романтична лудост ме доведе чак тук, до подземното езерце близо до Снайфелс, където стоя изпотен от ужас и мокър от ледените вълни на Северно море, с разкъсани от скалите дрехи и разчорлени мустаци. И наистина — приличам повече на пират или на някой от странните бандити, живеещи в развалините на Колизея, описани от автора на „Граф Монте Кристо“, отколкото на безупречно облечен и неизменно будещ доверие финансист…

Повече няма да се занимавам с личните си настроения и чувства. Присъствието на моя местен водач прекалено настойчиво ми напомня за неизбежното завръщане. Колкото по-рано успеем да го направим, толкова по-добре. Той ще гребе няколко безкрайни мили чак до Стапи или дори до Будир, този път обаче без помощта на неговите силни мускули на опитен рибар и моряк.

Съжалявам, че не съм писател (не смятам, че досегашните ми опити с театрални сценки ми дават право да се наричам така), затова сега ще се задоволя само да опиша истината, която сама по себе си е достатъчно странна.

Споменатият пергамент на Ардне Сакнюсем ме доведе в Исландия след известно отклонение от скандинавското ми пътуване. Целта и причината на моето пътуване до Исландия не доверих дори на приятеля си Иняр — защо в края на краищата да се присмиват над моето безразсъдство тъкмо в семейството ми, където присмехът е най-продължителен и неприкрит? Точно според указанието слязох през комина, наричан от местните хора „Дупката на свети Патрик“, които го свързват с цял куп наивни поверия, но намерих само няколко странни фигури в скалата, направени от вградена в нея ламарина и тел. Те представляваха някакви чудновати образи на птици и на примитивно оформени човешки скелети. По-късно пътят се изгуби и единствените ни находки, освен образите в скалата, бяха парче от счупен меч и съвършено гладък каменен чук, явно много стари. Бях решил да предам тези две открития на музея в Нант — те са точно пред мен, също както и металното парче, което след дълъг и тежък труд Ханс успя да отчупи от едната птица и сега го носи в раницата си, но не след дълго аз ще го изхвърля в морето. Който прочете това, ако изобщо някой го прочете, скоро ще разбере защо.

Моят водач, мълчаливият, но умен и изненадващо интелигентен местен жител Ханс Белке, след известно колебание ми разкри, че знае някакъв вход до подземната пещера, през който може би ще успеем да достигнем желаната цел по-лесно и по-бързо, отколкото през Дупката на свети Патрик. Открил го случайно по време на риболов. Ханс нарочно нае възможно най-малката лодка, така че беше достатъчно да я натоварим с камъни, за да потъне почти до ръба, и легнали на дъното й, отблъсквайки се с ръце от каменния свод, успяхме да преплаваме през лъкатушещия тунел до подземното езерце, където пиша това съобщение и където ще го скрия.

Ти, който прочетеш писмото ми, предупреждавам те: не отивай по-нататък! В дълбините на пещерата, на около двеста крачки оттук, в южна посока, са скрити чудеса, изображения на странни машини, напомнящи донякъде фотографии, но далеч по-съвършени, живи, движещи се. Кой знае какъв непознат народ е оставил тук, в дълбините на Исландия, доказателство за своята техническа мощ, към която и досега човечеството напразно се стреми. Може би това са атлантите, жителите на тайнствената империя, описана от Платон в диалозите на Критий и Тимей? Не зная, но никой от учените или мечтателите, търсещи процъфтяващата империя в Азовско море, на Канарските острови, в Андалузия, в Мароко, в Нигерия или дори на Шпицберген, не е и помислял за дивата вулканична Исландия… И действително — много по-вероятно е да се търси родината на щастливите атланти в оазисите на плодородната в далечното минало Сахара, както доказва уважаемият професор Берлиу от университета в Лион, отколкото тук, където скъперническата природа едва позволява на своите деца да оцелеят. По-скоро може би някакъв тайнствен владетел на земните дълбини, отдалечен от света непознат гений, в продължение на години е създавал изключително съвършени и оригинални творби, които не е предоставил на все още изостаналото човечество. Със собствените си очи се убедих, че този създател на чудеса с еднаква лекота може да лети във въздуха, да плува под водата или с необикновена, нечувана скорост да се движи под земята. Господарят на света! Завоевателят!

Но ти, който си тук и четеш тези листове, ти, у когото думите ми са събудили любопитство и стремеж към непознатото — размисли! Ти си пред прага на открития, които ще дадат на човечеството неизчерпаема мощ — ако, разбира се, бъдат скоро разгадани от учените — или ще го хвърлят в страшните мъки на войната. Чудноватите машини както могат да служат на мирния живот и изследването на непознати досега части от земното кълбо, така могат и да хвърлят страшни гранати и мини над градовете и храмовете. Не зная от кое десетилетие или столетие си ти. Възможно е над света най-сетне да се вее знамето на свободата, равенството и братството, възможно е военните кораби да са потопени отдавна, а оръдията — претопени в камбани и плугове. Върви тогава напред и открий пред човечеството съкровищницата, което аз не се реших да направя в годините на мрачните облаци на грозящата война.

25 юли 1861 г.

Жул Верн — Ханс Белке

 

P.S.

Прочетох и преведох тези думи на моя водач и приятел Ханс Белке, чието състояние от час на час се влошава. Дишайки тежко с пресипнал глас, той се закле като мен, че никой никога няма да научи какво сме видели в тази пещера, и също се подписа. Не ни остава нищо друго, освен да се освободим от всички доказателства за нашия престой тук, от метала, от меча и чука, да унищожим всички бележки в дневниците и тогава — нека решава ПРОВИДЕНИЕТО!