Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (16)

16
Доктор Белке се ядосва

Резултатите от кръвната картина на всичките четирима участници в експедицията бяха в ръцете ми след няколко часа. Едва тогава си отдъхнах спокойно. При никого от нас не се забелязваше чувствително намаляване на броя на левкоцитите — първият признак за сериозно заболяване от лъчева болест. Сега бяха необходими само няколко дни спокойствие и няколко седмици за възстановяване, преди да можем — естествено, сега вече подсигурени с радиометри, Гайгер-Мюлерови броячи и персонални дозиметри, отчитащи дозата облъчване, която всеки от нас би получил, да предприемем следващия опит за проникване в Дупката на свети Патрик. Дотогава Ийри можеше да се посвети на своите бръмбари.

За съжаление, господин редакторе, човек предполага, а съдбата разполага. Съдбата се появи още на следващия ден сутринта в образа на невзрачен господин, който любезно се представи като служител в нашата, впрочем доста малобройна, цивилна полиция, легитимира се и учтиво ме покани да го последвам до префектурата. Последвах го, естествено, без да предполагам за какво става въпрос.

В префектурата ме очакваха двама мъже. Единият от тях явно беше полицейски служител. В началото помислих втория за негов колега или пък за случаен посетител — стоеше до прозореца, скучаеше и явно нашият разговор не го интересуваше, но не след дълго се убедих, че греша. Този скучаещ до прозореца господин беше главната фигура в канцеларията.

След като провери самоличността ми, инспекторът ме запита дали аз съм собственикът на синя кола марка „Боргвард — Изабела“ с регистрационен номер ИС–1705. Кимнах утвърдително. „Аха — досетих се, — моето бясно каране през Рейкявик е станало известно на полицията, която ловко ще разтовари портфейла ми с някоя глоба…“, но разговорът се разви в друга насока.

— Господин докторе, бяхте ли преди четири дни в компанията на двама мъже и една жена в района на Снайфелс? — продължи с въпросите си инспекторът.

— Разбира се, но защо питате, след като добре знаете? — отвърнах възмутено. Не съм свикнал да се изповядвам на полицаите за своите излети и пътувания. Инспекторът предупредително ми намигна и посочи с очи към мъжа до прозореца. Трябваше да внимавам — намекваше ми неговият артистичен жест.

— Спокойствие, моля. Всичко ще се изясни. Случаят е, ако мога така да се изразя, малко деликатен…

— Оставете тези увъртания и го попитайте какво, по дяволите, е правил там? — избухна досега кроткият и небиещ на очи в обикновените си сиви дрехи слушател до прозореца.

Той говореше исландски почти съвършено. Подчертавам това „почти“ — със сигурност не беше истински исландец и хрипкавото му произношение издаваше по-скоро представител на англосаксонските народи.

— Нали чухте, господин докторе? Можете ли да ни обясните вашето присъствие там? Сигурен съм, че за вас това няма да представлява и най-малкото затруднение, нали? — Обърканият инспектор се опитваше да смекчи грубия тон на своя колега.

— Ще отговоря, след като разбера кой е онзи господин и какво общо има той с моя разпит.

Инспекторът се завъртя на креслото, хвърли поглед към прозореца и започна да обяснява:

— Всъщност мистър…

— Без имена! — прозвуча откъм прозореца. — Сам ще обясня на доктора. Както сигурно знаете, уважаеми господине, след влизането си в НАТО Исландия пое определени задължения, между които, естествено, и това да не допусне комунистически шпиони да проучват стратегически важни райони, при това с любезния съпровод на исландски обществени деятели. За да бъде предотвратено това, защото, както се вижда, и такива неща могат да се случат, контрашпионажната служба, чийто представител съм, сътрудничи с исландската полиция или с това, което вие имате тук. — При тези презрителни думи инспекторът сведе очи към масата, без да каже нещо. — Достатъчно ли е?

— Напълно… — отговорих му аз.

— Моля ви точно да опишете цялата дейност на вашата група от паркирането на колата ви при бензиностанцията, недалеч от Будир, чак до завръщането ви отново при нея на следващия ден в 20,40 часа.

„Значи собственикът на бензиностанцията е съобщил за нашата «подозрителна» група на съответните органи или пък направо на американците“ — помислих си аз.

— Уверявам ви, че нашата експедиция до Снайфелс имаше изключително научна цел — заявих аз и се приготвих да му я изясня по-подробно, но агентът се извърна от прозореца, удари с длани по облегалката на стола и ме прекъсна:

— Знаем ги тези научни експедиции и тези господа учени! Отговаряйте на въпросите по същество!

Това вече беше малко прекалено дори и за инспектора. Той стана, отиде до прозореца и започна бързо да обяснява нещо на английски. Долових няколко думи: … „все пак не е арестуван… общественото мнение… известен местен лекар…“

— Моля ви, господин докторе. Нали виждате — инспекторът разпери ръце, — не утежнявайте положението — и моето, и вашето…

Какво трябваше да направя? Описах точно и правдиво нашето пътуване, търсенето на насекоми, престоя в Дупката на свети Патрик, разказах подробно и за трудното ни завръщане с болните Ийри и госпожица Кралова. Премълчах само за странните образи и радиоактивността.

Като последен коз показах на инспектора разрешителното от нашето правителство и от университета в Рейкявик, даващо право на доктор Каменик, придружаван от мен, да събира пещерни насекоми навсякъде, дори в защитените природни резервати, включващо и молбата за съдействие от всички органи и частни лица.

Инспекторът радостно пое документа, хвърли му един поглед и го подаде на агента. Той извади от джоба си очила с широка черна рамка, сложи ги и внимателно прочете разрешителното. Доближи печата чак до очите си и погледна хартията срещу светлината, за да се увери дали наистина тя притежава държавния воден знак, след което хвърли документа обратно на масата.

— Добре, доктор Белке, този път ще потулим случая и ще го припишем за сметка на престъпното лекомислие на местните органи. Лично вас, като разумен човек, ви съветвам: незабавно прекратете всякакви контакти с тези комунисти. Зная, че са ви заблудили — и махна с ръка, сякаш прогонваше муха, когато поисках да отбележа, че доколкото ми е известно, нито Лейф, нито госпожица Кралова са комунисти, а ако са, то никога не сме разговаряли за това. — За съжаление това вече се е случило със стотици милиони хора. Не сте нито първият, нито последният. Това е моят съвет. А сега — заповедта ми: до района на Снайфелс вече няма да отидете нито вие, нито задграничните ви гости. Впрочем и никой друг — погрижили сме се за това. Вярвам ви и ще ви издам една военна тайна, за която след няколко месеца благодарение на червените вестници и радиостанции ще научи целият свят: нашите военновъздушни сили ще изградят в този район нова база, мощен радарен център, част от системата, която защитава целия западен свят. От вчера бяхме принудени да забраним следващите „научни“ експедиции до този интригуващ район. Разбирате ли ме? Нали не трябва да повтарям?

Кимнах. Искаше ми се по най-бързия начин да изляза навън.

— Отлично! От пръв поглед разбрах, че вие сте само подведен, но разумен човек. Надявам се, че няма да чуя нищо за вас, което отново да предизвика нашия интерес.

Излязох от стаята.

Инспекторът повдигна многозначително рамене, подаде ми ръка и ме изпрати до вратата.

Навън слънцето светеше ярко, в морето се люлееха рибарските лодки и моряците с червени шапки и непромокаеми панталони, дървото и тухлите на къщите в Хабнафьордюр светеха в чистия ден. Само далече на запад, зад Факса-фиорд, прелитаха по синьото небе няколко черни точки на самолети от базата в Кефлавик.

Връщах се бавно, пристъпвайки едва-едва. Какво ще кажа на приятелите си? Как ще мога да погледна в очите Ийри, пристигнал в Исландия, за да помага на нашите учени, или Лейф, когото неволно забърках в тази история, дето не се знае как ще завърши. Нито за миг не можех да допусна, че SIS^[1] „ще потули“ нещо.

Нямаше друг изход. Казах истината на Ийри, на Алена и на Лейф, който вече ме чакаше с грижливо завързан пакет. Приеха я спокойно. Ийри ме потупа по рамото и заяви, че така явно е най-добре. Кой знае какво би ни се случило с Лейф при нашата авантюра с експлозива. Казваше, че вероятно предния ден сме понадценили странния излъчващ метал, че може би става дума за съвсем обикновена радиоактивност и че учените най-вероятно биха се изсмели на нашето „откритие“… Той съвсем ме извади от равновесие — въобще не бях очаквал такова лесно примиряване с провала на нашите планове. А спокойният Лейф започна да ругае така яростно, че не посмях да преведа думите му пред Алена, само гневно започнах да обикалям из стаята като лъв, затворен в клетка.

Госпожица Алена се мъчеше да спори с Ийри, видях по очите й, че е изпълнена с възражения и забележки, но той доста строго я пресече, като й каза, че неговата задача в Исландия е да събира насекоми. Времето на престоя му изтича и ще е по-добре находката в пещерата и в Дупката на свети Патрик да се предостави на съответните специалисти, а не на психиатър, хирург, планински водач и фотографка. „Колкото и те да са смели и очарователни“, добави той, за да смекчи резките си думи.

Госпожица Алена поклати глава и отиде обидена при майка ми в кухнята. Те двете много добре се разбираха, макар че и досега не зная как е възможно това и по какъв начин разговаряха. Лейф си взе пакета под мишница и се приготви за тръгване.

— Почакай — спрях го аз. — Остави това тук. Трябва да обмислим всичко на спокойствие.

Прибрах експлозива в моята стая под леглото, струваше ми се, че там е идеално скрит и в пълна безопасност, след което се сбогувах с Лейф.

Останахме сами с Ийри. Когато вратата хлопна зад Лейф, той се промени до неузнаваемост. Хвана ме за рамото и ме бутна на стола.

— Белке, трябва да направим нещо! Нали разбираш! Сега, когато става въпрос за затвор, а може би и за живота ни, не можем да намесваме Лейф и Алена. Ние не искаме по никакъв начин да нарушим държавния суверенитет на твоята родина или да извършим някое престъпление, но откритията от Дупката на свети Патрик трябва да принадлежат на целия свят, а не на военните програми на една-единствена свръхсила. Виж — и напъха в ръцете ми английско природонаучно списание, което получавам от години, със следната бележка: „Вече от няколко години учените се стремят да произведат тъй наречената «чиста» неутронна бомба със страшно унищожително въздействие единствено за живите организми. Фабриките и останалото промишлено оборудване биха останали непокътнати. Изобретяването на това необикновено изгодно оръжие е затруднено от недостига на трансуранови елементи, силно радиоактивни метали от групата на урана, произвеждани досега само в лабораторни условия в количества от няколко милиграма или дори още по-малко. Но за производството на неутронната бомба са необходими най-малко неколкостотин грама от тези изключително редки елементи.“

— Разбираш ли, Белке, помниш ли метала, от който бяха направени птичите образи? Ами ако е някой от трансурановите елементи? Цели килограми от този метал? Това не е само мое мигновено налудничаво хрумване, а напълно логично заключение. Почакай, какви щитове са имали викингите, „силните мъже с мечове и чукове“?

— Е, кръгли… Но защо питаш? — учудих се аз.

— Почакай, не става въпрос за формата им. От какво са ги правили?

— Доколкото знам, от покрито с кожа дърво.

— Виждаш ли, точно това е. Гама-излъчването или пък рентгеновите лъчи ще преминат като нищо през такъв щит. И все пак смъртта е отстъпила пред силните мъже с щитове… Но с неутроните е точно обратното: те преминават през желязото, но дървото доста успешно ги задържа. А трансурановите елементи са с неутронно излъчване.

Това наистина беше ужасна мисъл, и то не невъзможна. Но какво да правим?

Седнахме с Ийри на военен съвет.