Метаданни
Данни
- Серия
- Пътят на слепите птици (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Cesta slepých ptáků, 1964 (Пълни авторски права)
- Превод отчешки
- Борис Терзиев, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- gogo_mir(2013)
Издание:
Лудвик Соучек. Пътят на слепите птици
Роман
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1987
Библиотека „Галактика“, №89
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Рецензент: Бойко Вътов
Преведе от чешки: Борис Терзиев
Консултант: Стефан Лефтеров
Редактор: Мариана Лозкова
Редактор на издателството: Ася Къдрева
Библиотечно оформление: Богдан Мавродиев, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева
Чешка, I издание. Дадена за набор на 28.IV.1987 г.
Подписана за печат на 4.VIII.1987 г. Излязла от печат месец август 1987 г.
Формат 70×100/32 Изд. №2079 Цена 2 лв. Печ. коли 17 Изд. коли 11,01 УИК 12,10
Страници: 282. ЕКП 95364155315627–84–87
Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Георги Димитров“ — София
885–31
© Иван Павлов, предговор, 1987
© Борис Терзиев, преводач, 1987
© Богдан Мавродиев и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1987
c/o Jusautor, Sofia
Ludvík Souček, 1964
Cesta slepých ptáků
История
- —Добавяне
14
Алена Кралова за невероятното предположение
Нищо не разбирах. Местех погледа си от Ирка към доктор Белке и обратно, като на турнир по тенис на маса, и не знаех за какво собствено става дума. След миг с общи усилия те ми обясниха — може би за да не пищя, когато Белке ми вземаше кръв от вената, също както на Иржи и на Лейф. Иржи се реваншира, като на свой ред взе кръв от него.
Разбрах, че изобщо не съм била настинала, а съм била облъчена, защото също като Иржи се мотаех много близо до тези птичи изроди. Белке отиде в Хабнафьордюр да занесе епруветките с нашата кръв в лабораторията на поликлиниката за кръвна картина — да се преброят белите и червени кръвни телца. Твърдеше, че по този начин се определя степента на облъчването.
Е, аз и без кръвна картина знаех, че не съм силно облъчена. Вече се чувствувах напълно здрава, а когато го казах на Белке, той отговори, че също мисли така и че камък му е паднал от сърцето. Казваше, че би могло да бъде много по-зле, ако се бяхме въртели около тези противни образи малко по-дълго. Съгласих се с Ирка, че птичите образи може би са открити от древните жители на Исландия, а може би езическите жреци, друидите, са разбрали тяхното въздействие и са го използвали за свои цели. Ирка се досети, че например целодневната молитва пред разположения в гранита образ със сигурност ще струва живота на каещия се, особено ако е овчар, а не викинг — рицар, затворен в бронята си като в консерва и по този начин — поне малко защитен от влиянието на пагубните лъчи. Може би с утвърждаването на християнството тайната е била забравена и се е запазила само в устния вариант на сагата, изречена от старицата под Снайфелс и вещаеща нещастие.
— Белке, ти обеща, че ще изпратиш професор Сьоренсен до Снайфелс — напомни му Ирка.
Противно на навика си, Белке запали цигара от кутията, която кой знае колко време лежеше неизползвана на масичката за пушене.
— Обещах, Ийри, но няма да го изпратя. Обмисляхме въпроса с Лейф тази нощ по обратния път насам. Виж, Ийри, ти си комунист, нали? Зная, за това говорихме още при теб, в Прага. Тогава ти казах, че аз не съм комунист, и ти бях много благодарен, че не ме убеждаваше, не спореше с мен и си останахме приятели. Още си спомням какво ми каза тогава: „Комунизмът не е експортна стока, Белке. Вие трябва сами да си го изградите у вас.“ Нали така го каза?
Ирка кимна мълчаливо.
— Аз много мислих за това, дори когато говорехме за Верн и бръмбарите. Прага, вашата страна и ти, Ийри, доста разклатихте вярата ми в спасителните традиции на нашия народ, към които трябва винаги да се придържаме и доколкото е възможно, винаги и навсякъде да се ръководим от тях. Знаеш ли, Ийри, ние сме земя на традиции. Нашият парламент, Алтингът, заседава под открито небе точно така, както и преди хиляди години, нашият президент, също обвързан с традицията, не управлява от Рейкявик, където е почти половината от населението на страната, а от селцето Бесастадир, което е толкова малко, че почти не можеш да го откриеш на картата — в тоя дух бихме могли да продължаваме до безкрайност. Нашите традиции, нашите навици, народното ни самосъзнание и гордост са ни запазили хиляда години, за съжаление не повече. Погледни, Ийри!
Белке пристъпи до западния прозорец с изглед към пристанището и разположения зад него Факса-фиорд, осеян от белите гребени на вълните. Посочи към терасовидните скали, издигащи се все нагоре и нагоре, докато се извият в дъга и като граблива ръка обкръжат с тесен полуостров южната част на Факса-фиорд. Точно в този момент там, в далечината, се виждаше като точка кацащ реактивен самолет с гъбката на спирачния парашут след него, а като се вгледах по-добре, видях червено-белите раирани ветропоказателни „ръкави“, каквито има по летищата.
— Това е Кефлавик — база за стратегически бомбардировачи, Ийри. Както знаеш, Исландия стана член на НАТО и през 1951 година у нас беше разположена една от най-големите военни бази на САЩ по света. Засега са само в Кефлавик, на тринадесетина квадратни километра земя, която нашите прадеди и бащи извоювали от скалите и я засели, изтръгвайки с ръце камъните…
Сега там има казарма, барове, хангари. Но, Ийри — Белке хвана Иржи за рамото и го стисна така, че лицето му се сгърчи от болка, — можеш ли да си представиш какво ще стане, когато във вестниците се появят сензационните съобщения за странния радиоактивен метал, излъчващ цели столетия, днес може би с по-малка унищожаваща сила, ала непрекъснато; за другите тайни, които може би крие Дупката на свети Патрик? Ако не можеш да си представиш, ще ти кажа: след няколко дни Снайфелс ще бъде обкръжен с бодлива тел и вътре ще работят групи не от чешки и исландски, а от съвсем други учени и не за да открият нови природни тайни и да отговорят на нови въпроси около нас, а за да създадат по-съвършени бомби и други оръжия. Можеш ли например да си представиш какво въздействие биха имали куршумите и парчетата от гранати, направени от този метал, убиващи не само с ударната си сила, но и с коварната смърт, разрушаваща кръвните телца? Можеш ли да си представиш задушаващите се момчета и мъже, разтварящи посинелите си устни за глътка въздух дори и след най-лекото раняване?
— Стига, за бога, докторе! Стига! — прекъснах го аз и си запуших ушите. — Ирко, той е прав! Това не бива да се случи! Но какво да правим?
Белке се усмихна с благодарност.
— Благодаря ви за подкрепата, госпожице Алена! Зная, че ще ми я окаже всеки порядъчен човек в света. Но какво да направим? Ние с Лейф вече решихме. Утре той ще осигури няколко килограма експлозив. Не знам откъде и как, не искам и да знам, но вярвам, че ще го намери. Вдругиден през нощта там, където днес все още се намира преддверието на Дупката на свети Патрик, ще има сто хиляди тона гранитни камъни. Снайфелс ще погребе заплахата за целия свят, а с това, мили Ийри — Белке се усмихна малко тъжно, — и нашата загадка „ВИИ“. Е, а пък през останалите няколко седмици ще имаш достатъчно време за твоите бръмбари.
— А ти? Нима може в една цивилизована страна просто така да се вдигне във въздуха цяла пещера?
Белке махна с ръка.
— Експлозията ще се чуе слабо — и то когато ние с Лейф ще бъдем вече в колата. Този път ще я оставя в храсталака между Будир и Стапи. Никой няма да разбере, че сме идвали, а кой знае колко години ще минат, докато някой случаен посетител на кратера разбере, че пещерата е затрупана.
Иржи кръстосваше стаята във всички посоки, от прозореца с изглед към морето до масата, около която седяхме — Белке, с трескави очи, невъзмутимият Лейф и аз, която стреснато наблюдавах какво става. Накрая Ирка спря пред Белке.
— Гвюдмюндюр — за първи път чувах да го нарича по име, — прав си и аз много те уважавам. Вероятно и аз бих постъпил така. Обещавам ти, че с всички сили ще те подкрепям, за да не бъде злоупотребено никога и от никого с откритията в пещерата и в Дупката на свети Патрик, но ние трябва да се върнем там. Чуваш ли, Белке, трябва! Длъжни сме да проверим дали тайната, която мъдрият Жул Верн не е споделил със света, не може да се разкрие сега.
— Луд ли си, Ийри? Та пещерата крие смъртна опасност, а може би и не само една!
Иржи поклати глава:
— Не вярвам да е чак така страшно. Наистина се върнахме малко облъчени, но може би не толкова опасно. Лейф се е върнал, Жул Верн — също, завърнал се е дори Ардне Сакнюсем, и то по времето, когато според всички предпоставки излъчването на непознатия метал е било доста по-силно. Нали всяка радиоактивност намалява с времето? Какво установи с Гайгер-Мюлеровия брояч?
Белке погледна към Лейф, който със затворени очи чертаеше с пръст по покривката.
— Така е. Апаратът наистина започна да писука още при влизането в пещерата, но опасното дори и за кратък неколкоминутен престой облъчване е едва на разстояние един-два метра от образа. Но все пак…
— Почакай, Белке! Знам, аз също съм лекар, а не авантюрист. Дори и насън не би ми хрумнало да изложа някого на опасност, а точно сега — Иржи многозначително ме погледна — и себе си не бих… Това е напълно естествено. Приятели, трябва да ви кажа нещо, което пазех в тайна. Не от егоизъм. Не исках да ви изплаша още в началото на проучванията. Близо до входа на Дупката на свети Патрик освен втория птичи образ има още една рисунка, или не знам как да я нарека, направена по същия начин — ивица от бледожълт метал в скалите. В първия момент не можах да разбера какво представлява, много е опростена, състои се само от няколко линии. И тогава се досетих: това беше лежащ човешки скелет. Ще признаете, че такава мрачна находка при настроението, което имахме от загадъчните пророчества и от бученето на Дупката на свети Патрик, нямаше да събуди голямо желание да продължим по-нататък и затова го скрих от вас. Тогава не знаех какво означава това, но сега вече знам. Онзи, който е поставил в гранитната скала птичите образи, е искал да предупреди случайните посетители: внимание, тук смъртта дебне хората! Разбирате, нали?
— А защо само хората? — попита Белке. — Нима радиоактивността не вреди на другите същества?
— Не мисля така! Почакай малко. Обърнахте ли внимание как беше разположен птичият образ в преддверието на Дупката на свети Патрик? — обърна се към всички нас Иржи. — Смъртоносните лъчи наистина са в малко количество, но действуват почти в цялата пещера. Ти сам го каза, когато говореше за това, че уредът сигнализира още от входа. Затова в по-отдалечените кътчета на пещерата са се появили не нови видове, както предполагах в началото, а мутации на Лептодерини, по-точно изроди, увредени от радиоактивното излъчване, но все пак способни да растат, а може би и да се размножават. Учените могат чрез „бомбардиране“ с радиоактивни частици или с радиоактивни лъчи да предизвикат множество мутации не само сред банановите мушици, но и сред по-големите и по-сложни същества. Нали виждаш, Белке, науката не лъже! Наистина в една пещера няма различни видове Лептодерини, но това правило, естествено, няма предвид птиците, направени от непознат, излъчващ метал. Но да се върнем към същността на нещата. Алена, как мислиш — каква друга светлина би могла от това място на пещерата да освети всички ъгли?
— Разбира се, лампа! — изтърсих аз.
— Да, приятели, Алена е права — лампа! Обърнете внимание, че намираме птичите образи точно там, където ние бихме разположили прожектор или просто някакъв светлинен източник. Естествено, те не излъчват видима светлина, а радиоактивни лъчи, които са невидими за човешките очи, но както забеляза Белке, птиците от тези изображения са слепи! Без очи, с които биха могли да възприемат нашата, видима от хората светлина. А сега прибавете и следното: образите са направени по напълно непонятен за хората от XX век начин. Най-вероятно скалата е била разрушена на няколко сантиметра дълбочина с подходящ инструмент, може би с тясна диамантена бургия или с ултразвук, кой знае? Такава работа и днес би била прекалено трудна, ако не и непосилна. Сега обаче идва главното. Създадената в скалата пукнатина е залята или дявол знае как, запълнена с твърдия метал. Това не би могло да стане без помощта на майстор или специалист, а за намиращия се в близост до метала човек само след няколко десетки минути смъртта е неизбежна.
Ние не сваляхме поглед от устата на Иржи, но може би само Белке го усещаше накъде бие. Той бавно се надигна от стола и ние, без да знаем защо, се изправихме с него, дори и Лейф.
— Ийри, ти мислиш…
— Да, напълно съм сигурен. Приятели, Жул Верн и ние по неговите следи открихме доказателства за пребиваването на същества, чийто дом нашата планета не е и никога не е била.