Лудвик Соучек
Пътят на слепите птици (12)

12
Срещата на доктор Белке със слепите птици

Да, първото откритие, първият птичи образ… Прав сте. Точно така започна всичко. Ще казвам „птичи образ“, тъй като това не бе нито рисунка, нито картина, нито пък изпъкнал, изсечен в стената релеф. Ийри го изследва подробно, въпреки молбите ми да се занимава само с бръмбарите си. А думите на старицата: „… Пазете се от малките птици и от ледените мълнии…“, звучаха непрестанно в ушите ми. Както вече ви каза и Лейф, птичият образ се намираше на странно място, чак до самия таван в единия ъгъл на пещерата, по-точно в ъгъла, образуван от тавана и стената на преддверието на Дупката на свети Патрик.

Ийри остърга с ножа си лепкавата повърхност от всевъзможни наслоения, порови малко в скалата и ни извика да видим това чудо. Трябваше да се редуваме — точно пред образа се намираше камък, подобен на яйце, на чийто връх можеше да балансира най-много един от нас. Ийри откри, че образът представлява метален контур от някакъв бял със светложълт оттенък метал, който бе монтиран в скалата по особен и необясним за нас начин. Това донякъде напомняше изработката на нашите национални дървени съдове, чиито предварително пробити отвори са залени с разтопен калай. Само че онзи метал просто не се поддаваше на ножа на Ийри и беше твърд поне като желязо. Накрая Ийри сви рамене, слезе и ми отстъпи своето място. В заслепяващата светлина на магнезиевата факла, вдигната високо от Лейф, за първи път видях знака, който щеше да стане символ на цялото ни приключение, а същевременно от пръв поглед разбрах, че тази птица не е сътворена от ръцете на исландското население.

Знаете ли, редакторе, не съм специалист по исландска етнография, нито пък искам да стана, но също като вас ще позная, или по-скоро — ще почувствувам стила и духа на произведенията на своя народ било в литературна творба, било в скулптура или в някое народно творение. Нашето исландско изкуство е строго, сякаш изсечено от гранит, без допълнения, без украси. Образът, който беше пред нас — сигурно ще го покажете на читателите, — представляваше пълна противоположност. Напомняше по-скоро за ориенталското изкуство — богато с орнаменти, извивки и украсяващи арабески. По-важното обаче беше нещо друго, което Ийри не забеляза: птицата, изобразена чрез странната ивица метал, вкопана или закрепена по някакъв друг начин в гранита, изобразяваше напълно самобитен животински вид. Въпреки сравнително подробното оформяне на всички части на тялото й тя например нямаше очи, нейните челюсти, защото това наистина бяха челюсти, а не човка, изглеждаха въоръжени с цял ред дребни зъби, а оперението й също малко приличаше на оперението на която и да е от познатите в естествознанието птици.

Не успях да разгледам по-подробно образа — по камъка вече се катереше госпожица Алена, която отреди на всички ни ролята на факлоносци и през следващите няколко минути снимаше странния знак (тогава предполагах, че това би могло да бъде някакъв знак или символ) от всички страни, най-напред като част от околната скала, а след това и отделните негови елементи. Когато тя свърши и нашите факли бяха почти на привършване, Ийри предложи да разгледаме поне част от отвора на Дупката на свети Патрик.

Ще ви призная, редакторе, че тръгнах с нежелание, но естествено не можех да проявя пред приятелите необоснования си страх от нещо, което сигурно биха нарекли суеверие, или още по-лошо — малодушие. Лейф ни водеше внимателно, за да не се случи нещастие. След около сто и петдесет крачки навътре в пещерата, която по-нататък се стесняваше в тунел, стигнахме до комина в дъното й. Той се спускаше отвесно в дълбочината, отворът му беше като полиран, напомняше мрамор и в този миг волю-неволю се сетих за гладкия мрамор на гробниците и катафалките.

Ийри отмести госпожица Алена зад себе си, внимателно приклекна, после легна по корем и при светлината на факлата се опита да погледне по-дълбоко в пропастта. Не успя нито той, нито пък ние, които надничахме зад него. Факлата прекалено ни заслепяваше със своята синкава светлина и осветяваше по-скоро нас, а не вътрешността на Дупката на свети Патрик. Лейф измъкна от колана си една от последните ни факли, запали я цялата и я хвърли в пропастта. Факлата се удряше в стените, разпръскваше снопове искри и накрая остана да лежи на една скална издатина няколко десетки метра под нас. Сега можехме да разгледаме по-добре Дупката на свети Патрик.

Гладък беше само краят, до който стояхме. Няколко метра по-надолу скалата образуваше някакви стъпала, неправилни издатини, които осигуряваха едно макар и трудно, но все пак осъществимо спускане в дълбините й.

Предполагам, че и двамата с Ийри, осветени от идващата от дълбочините призрачна светлина, която на театралните сцени се използува за осветяване на страшилища и призраци, мислехме за Жул Верн. Коминът отговаряше на описанието на първия етап от слизането на професор Лиденброк, племенника му и Ханс до центъра на Земята. Дупката на свети Патрик наистина беше вход към тайнствено подземие, а не един от многобройните кратери на дъното на Снайфелс…

Скоро нашето предположение щеше да се потвърди. Ийри тихо се запрепира с Лейф, след което притегна примката на алпинисткото въже около тялото си и пропълзя през ръба на пропастта.

— Иржи, моля те, недей! — извика госпожица Алена, но той вече бе изчезнал в пропастта, все още осветявана от догарящата дълбоко под нас факла. Винаги спокойният Лейф внимателно отпущаше въжето, кръстосано през рамото му, здраво се опираше в гранитните камъни и следеше дали тънката найлонова нишка, на която висяха здравето, а може би и животът на Ийри, не се трие в острите ръбове на скалата.

Всъщност Ийри не слезе много надолу. Едва се бяха развили няколко метра от въжето, когато се чу неговият глас, многократно усилен от мощното ехо, който сякаш говореше едновременно от всички страни на пещерата:

— Ей, Белке, открих нещо! В скалата са издълбани с остър инструмент букви, приличат на руни. Ако не греша много, това е собственоръчният автограф на Сакнюсем. Този, който според Верн трябваше да търсим горе на камъка. Какво ще кажеш?

Не казах нищо друго, освен да се връща по най-бързия начин и че ще продължим проучванията си, когато се върнем на Снайфелс по-добре екипирани.

— Почакай, тук има още нещо — продължаваше гръмовният глас от пропастта. — Белке, открих още една птица. Вися точно пред нея. Само че тази е нарисувана ли, издълбана ли — с човката надолу, точно към Дупката на свети Патрик. Сякаш показва пътя. Струва ми се, че е малко по-малка. Хей, Лейф, отпусни още малко! Под мен има някаква скална издатина.

Въжето се плъзна няколко десетки сантиметра надолу и се отпусна. Ийри явно бе стъпил на скалата.

— Тук е доста уютно — извика той. — Значително е по-приветливо отколкото във Вйетернице или в Бараздалаш. Само дето не виждам никакви бръмбари. Да се спускам ли още? Изглежда напълно проходимо.

Това вече беше прекалено. Наведох се над пропастта и с помощта на госпожица Алена и неочакваната подкрепа на Лейф, за когото нашите така неподготвени спелеоложки проучвания бяха направо безразсъдство, убедихме Ийри да се върне горе в пещерата. Едва достигнахме до входа й, когато догоря и последната факла. Знаете ли, редакторе, електрическите фенерчета са отлични, когато вървите по стълбите из къщи, но за терен, изпълнен с предателски пропасти, скали и камъни, които сякаш нарочно се изпречват на пътя ви, си е по-добре да разчитате на старите и изпитани факли, малко модернизирани и усъвършенствувани. В Дупката на свети Патрик и в пещерата светлината на факлите ни се струваше ослепително слънчево сияние. Когато обаче излязохме най-сетне в следобедната светлина, макар че небосводът над кратера Снайфелс бе покрит от гъсти бели облаци, присвивахме очи като полуслепи, току-що родени котета.

Бях щастлив, че всичко завърши добре, госпожица Алена чуруликаше като птичка и развиваше своите хипотези за произхода на тайнствените рисунки. Ийри час по час влюбено гледаше стъкленицата, където бяха поставени в спирт няколко скъпоценни и, честно казано, много непривлекателни бръмбара. Дори и Лейф си подсвиркваше, когато приготвяше нашата закуска, обяд и вечеря едновременно. В пещерата дори не бяхме помисляли за ядене.

Тази вечер не достигнахме до единно мнение как да си обясним откритието на прекалено особените образи. Учудващо бе, че досега са останали незабелязани. Естествено, пазеше ги разположението им — незабележимо и трудно достижимо, а може би и суеверието на местното население. Двамата с Ийри начертахме план на преддверието на Дупката на свети Патрик, на който след кратък съвет с Лейф и госпожица Алена отбелязахме местата с образите на странните пернати (макар че те по-скоро изглеждаха покрити с козина), подписа на Сакнюсем (съзнавахме, че той би могъл да бъде шега на някой посетител изцяло в стила на Жул Верн) и местата на откритите от Ийри изключително редки образци на Лептодерини.

Ийри упорито настояваше на следващия ден да направим по-подробно проучване на входа на Дупката на свети Патрик и по възможност да фотографираме руническия надпис и втория образ в скалата. Легнахме си в най-добро настроение, но затова пък на сутринта нашият малък лагер приличаше по-скоро на болница.

Несъмнено госпожица Алена имаше температура, оплакваше се от болки в главата и ставите, подобни оплаквания имаше и Ийри, а аз също не се чувствувах добре. И дума не можеше да става за спускане в Дупката на свети Патрик.

Ийри настояваше да си починем един ден. Той твърдеше, и с право, че храната ще ни стигне и че е глупаво да бием път отново чак до върха на Скартарис и надолу към моята кола, след като на другия ден можем да направим предварителното проучване без всякакви проблеми и усилия.

Беше прав, естествено. Но в ушите ми непрекъснато звучеше онзи чудноват, мрачен, пророкуващ напев — „Смъртта ще покоси овчарите и ловците на малките птици…“

След час лагерът бе събран, багажът опакован и през ледникови полета и сипеи от гранитни камъни се връщахме обратно към края на кратера.

Този път походът ни беше по-тежък и по-тъжен. Госпожица Алена не можеше да носи своята фотоапаратура, бледият и потънал в пот Ийри превъзмогваше себе си, препъваше се, храбро вървеше напред, но не беше нужно човек да е лекар, за да разбере от свистящия му дъх, че върви с последни сили. В крайна сметка напредвахме така: Лейф пренасяше почти сам, с моята, опасявам се, нищожна помощ, целия багаж няколко десетки метра напред, след което се връщаше, за да помогне на Ийри и госпожица Алена, после отново нарамваше част от багажа и така, с темпото на охлюв, вървяхме напред. По време на похода направихме няколко дълги почивки. Всеки път Лейф изваждаше спиртника и приготвяше чай от разтопен лед.

До бензиностанцията пристигнахме доста след като слънцето би трябвало да залезе — само че ние се намирахме в Исландия и червената слънчева топка се търкаляше по небосвода, за да се скрие само за няколко часа някъде около полунощ. Изнемощели, Ийри и Алена се строполиха на седалките в колата, а аз, като насън, включих двигателя да загрява. Докато Лейф товареше багажа, от приличната на тунел врата на каменната хижа излезе познатата ни старица и се дотътри до нас.

— Върнаха ли се смелите мъже със стрели и чукове, видяха ли малките птици? Стоплиха ли ги в дланите си? — И без да дочака отговор, се разсмя със ситен старчески смях, който звучеше в ушите ни, докато ние, по серпантините над Будир, се спускахме към пътя, виещ се по западното крайбрежие — пътя за Рейкявик…