Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (5)

Баронът влиза с кон през прозорец и показва класическа езда върху маса, подготвена за чай, без да счупи нито кани, нито чаши. Мелодия, затворена в буркан. Практически наблюдения. Конят му е разсечен на две, но отново зашит. Лаврови клони поникват от задницата на коня и образуват беседка, под която баронът се подслонява при езда. След битка баронът не може да укроти ръката си, тя продължава да замахва.

Спомням си за тази необикновена кучка със същото удоволствие, както и за един великолепен литовски кон, който нямаше цена. Сдобих се с него по волята на съдбата, която ми предостави възможност да демонстрирам изкуството си на ездач и да си спечеля голяма слава. Веднъж пребивавах в разкошното имение на граф Прцобовски в Литва и останах за чая в гостната стая при дамите, докато през това време господата слязоха на двора, за да се полюбуват на млад чистокръвен кон, току-що докаран от пазара. И неочаквано чухме нещо като вик за помощ. Аз се спуснах по стълбите и видях, че никой не се решаваше да се доближи и яхне буйния, неукротим кон. И най-добрите ездачи стояха слисани и объркани. Страх и безпокойство бяха изписани по лицата на всички, когато аз с един скок се метнах върху гърба на коня и с тая изненадваща постъпка не само го стреснах, но и благодарение на това, че употребих цялото си изкуство на ездач, напълно го укротих и успокоих. За да покажа това и на дамите и да им спестя излишни тревоги, заставих жребеца да скочи през един от отворените прозорци в салона за чай. Направих няколко обиколки в тръс и галоп; накрая дори го качих и върху масата и там показах скромно всички трикове от висшата езда, които извънредно много забавляваха дамите. Моето конче демонстрираше всичко с такава изумителна лекота, че не строши нито кана, нито чаша. Това изпълнение ми спечели пред дамите и господин графа такова благоволение, че с обичайната си учтивост той ме помоли да приема младия жребец като дар от него и да потегля с кончето към победа и завоевания в похода срещу турците, който се подготвяше наскоро под предводителството на граф Мюних. По-подходящ подарък не можеше да ми се направи, особено защото очаквах толкова много неща от този поход, в който щях да се покажа като войник. Конят, толкова послушен, буен и неудържим — едновременно агънце и Буцефал, щеше по всяко време да ми напомня за задълженията на храбрия войник и за необикновените подвизи, които младият Александър бе извършил на бойното поле.

Вие познавате прочутата певица Габриели. Слушах я в Петербург и останах крайно възхитен. Малко преди заминаването си отидох при нея. Заклинах я, умолявах я, хвърлих се на колене, предложих й сто луидора (цяло богатство по онова време), докато най-сетне тя се съгласи с онова, което исках от нея. И ми изпя една от най-хубавите си песни, в която винаги се бях прехласвал до самозабрава. Консервирах тази мелодия в банка със спирт и по този начин я съхранявам и до днес. Ах, какви чудни трели са това!

Ние потеглихме на поход с намерение да възстановим честта на руското оръжие, която бе малко пострадала по време на военния поход по река Прут под предводителството на цар Петър^[1]. И постигнахме успех — наистина подир много, но славни сражения под знамената на големия пълководец, чието име споменах по-горе.

Скромността повелява на подчинените да не си приписват велики дела и победи, славата от които остава за пълководците, независимо от техните обикновени човешки качества, даже противно на тях. Славата пада и върху доста крале и кралици, които никога не са помирисвали истински барут, никога не са участвали в други сражения, освен върху своите любовни ложета, и не са виждали други войници в боен ред, освен своите церемониални караули.

Така че аз не изявявам особени претенции за славата от нашите големи битки с неприятеля. Така да се каже, ние изпълнявахме дълга си, което на езика на патриотите, на войниците и на честните хора има много по-широко значение, макар че повечето дървени философи и политикани имат нищожна и бедна представа за това. Тъй като междувременно станах командир на един корпус хусари, трябваше да предприемем различни експедиции, при които разчитах само на собствения си ум и мъжество. Успехът, струва ми се, мога с пълно основание да припиша на себе си и на моите храбри бойни другари, които водех от победа към победа. Веднъж, когато натикахме турците в крепостта Очаков, борбата в предните редици беше много жестока. Моят буен литовски жребец без малко не ме постави в дяволски трудно положение. Намирах се на доста далечен преден пост и видях как неприятелят се задава срещу нас, вдигайки облак прах, което ме държеше в пълна неизвестност за неговата истинска численост и намерения. Да се обвия и аз в такъв облак от прах би било, разбира се, най-обикновена военна хитрост, но от това нямаше да ми стане по-ясно намерението на неприятеля и защо аз бях изпратен толкова напред. И така, заповядах на моите хора от левия и десния фланг да се пръснат и да вдигнат такава пушилка, каквато изобщо им бе възможно. А аз самият се устремих право срещу неприятеля, за да го държа по-отблизо под око. И успях. Защото той задържа позицията си и се сражава само дотогава, докато страхът от моите два фланга го обърна в бягство и разбърка редиците му. Сега настана сгодното време храбро и устремно да го нападна. И ние го разпръснахме изцяло и не само го натикахме в бърлогата на неговата крепост, но му нанесохме страхотно поражение, което надмина най-кръвожадните ни очаквания. Понеже моят литовски жребец бе изключително пъргав, аз се озовах начело на преследващите и като видях, че неприятелят се измъква през срещуположната градска порта, реших, че е най-разумно да спра на мегдана сред пазарния площад и да наредя тръбачът да свири сбор. Спрях коня си там, но представете си моето учудване, господа, когато не видях наоколо си нито тръбач, нито каквато и да е жива душа от моите хусари. Дали не препускаха по други улици? Какво ли е станало с тях? — мислех си аз. Впрочем според мен не бе възможно да са далече и скоро трябваше да ме настигнат. Като чаках този момент, препуснах задъхания си жребец към една чешма сред пазарния площад и го пуснах да се напои. Той засмука ненаситно с такава неутолима жажда, като че ли никога нямаше да се напие. Но това се оказа и съвсем естествено. Защото като се озърнах да видя дали не идват моите хора, какво мислите, че видях, господа? Цялата задна част на горкото животно — поясницата и хълбоците му — я нямаше, беше като отрязана. Така че водата се изтичаше отзад, както си влизаше отпред, без конят да има полза от това и без да се освежи.

Как бе станала тая работа за мен беше пълна загадка, докато не се върнах обратно при градските порти. Едва тогава видях, че в бъркотията, в която се бях замесил, преследвайки бягащия неприятел при преминаването през градската порта, не съм забелязал кога са спуснали защитната решетка, която бе прерязала задницата на коня и тя бе останала, още трептяща, от външната страна на портата. Моят слуга, който препускаше насам от съвсем противоположната страна с поток от искрени поздравления и силни ругатни, ми даваше да разбера, че съответната задница, като ритала непрестанно във всички посоки, е нанесла страхотно поражение на неприятеля, втурнал се като сляп срещу градската порта. Загубата на коня би била невъзвратима, ако нашият войскови конски доктор не бе измислил средство да съедини двете части, докато още бяха топли. Той ги забоде с млади лаврови клонки, които му бяха подръка. И раната зарасна. Стана нещо, което може да се случи само с такъв славен кон. А именно: клонките пуснаха в тялото му корени, извисиха се нагоре и образуваха над главата ми беседка, така че след това можах да извърша не един храбър поход в сянката на лавровия венец.

Само бегло искам да спомена и за една друга малка неприятност при този поход. Аз толкова дълго, буйно и неуморно бях размахвал сабя срещу неприятеля, че накрая ръката ми неволно продължаваше същото движение, което не можех вече да спра дори и след като неприятелят отдавна бе офейкал зад гори и планини. За да не бия за едното нищо себе си или моите хора, когато се приближаваха до мен, и за да мога да си осигуря почивка и сън, се видях принуден близо осем дни да ходя с превързана ръка и да я държа така, като че ли беше наполовина отсечена.