Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (16)

Трай, чудесното куче-пилчар. Баронът минава за не дотам умен. При най-малка вероятност спечелва на облог значителна сума. От любезност придружава своя братовчед по време на едно откривателско пътешествие. Озовава се на Луната. Описание на тамошния начин да се язди и да се воюва. Жителите на Сириус. Удобно разпределяне на времето за хранене, когато си на Луната. Начин на размножаване на тамошните живи същества. Нови странни случки.

От Англия предприех ново презокеанско пътешествие с капитан Хамилтън. Потеглихме за Индия. Взех със себе си и ловджийското си куче-пилчар, за което, без да преувеличавам, твърдя, че няма цена, защото никога не ме е подвело. Един ден, когато според най-точните наблюдения, които можехме да проведем, смятахме, че се намираме на най-малко триста мили далеч от сушата, моето куче започна да дава знак. Близо час го наблюдавах с почуда и съобщих това обстоятелство на капитана и на всички офицери на борда. Твърдях, че трябва да сме близо до сушата, защото кучето ми подушва дивеч. Твърдението ми предизвика всеобщ смях, който обаче не промени доброто ми мнение за кучето. След дълги дискусии най-сетне с голяма увереност заявих на капитана, че се доверявам повече на кучешкия нюх на моя Трай, отколкото на очите на всички моряци от кораба. И смело му предложих да се обзаложим на по сто гвинеи — цената на договора ми за това пътуване, че няма да мине и половин час и ще се натъкнем на дивеч.

Капитанът, човек със златно сърце, отново се заля в смях и помоли господин Крауфорд, корабния ни лекар, да провери пулса ми. Лекарят опипа пулса ми и заяви, че ме намира напълно здрав. И двамата започнаха да си шепнат нещо, което отчасти долових: „Той не е на себе си — каза капитанът — и аз не мога да приема неговото предложение за облог, тъй като няма да бъде честно.“ „Аз съм на съвсем противно мнение — отвърна лекарят, — напълно здрав е, само че се доверява повече на нюха на кучето си, отколкото на хладния разум на когото и да е от офицерите на кораба ни. Разбира се, при всички случаи ще загуби, но ще е заслужено.“ „Макар че не ще бъде съвсем честно да приема този облог — продължи капитанът, — толкова по-похвално ще бъде, когато му върна спечелените пари.“

Докато се водеше този разговор, кучето ми Трай стоеше все в една и съща поза и още повече затвърдяваше моето мнение. Повторно предложих облога и капитанът го прие.

Докато и двамата кажем: „На бас!“, неколцина моряци, които ловяха риба в една дълга лодка, вързана за кърмата на кораба, хванаха огромна акула и я преметнаха през борда. Веднага се заловиха да я разпорят и що да видим: в корема й — най-малко шест чифта живи яребици. Бедните птици, изглежда, дълго бяха прекарали в това положение, защото едната мътеше пет яйца. И тъкмо когато разрязаха акулата, едното се излюпи. Това пиленце ние отгледахме заедно с котилото котенца, които малко преди това се бяха появили на бял свят. Старата котка обичаше яребичето, колкото и четирикраките си рожби, и винаги настръхваше, когато то се отлъчваше по-надалеч. Четири от останалите яребици бяха женски и през всичкото време една или повече мътеха, така че на масата на капитана постоянно имаше дивеч. Като отплата за стоте гвинеи, които спечелих благодарение на моето бедно куче, аз му хвърлях всеки ден костите, а понякога и по цяла птица.

Вече ви разказах, господа, за едно мое по-предишно кратко пътуване до Луната, където ходих да си прибера сребърната брадвичка. По-късно ми падна случай да отида за втори път по много по-приятен начин. Там прекарах достатъчно дълго и се запознах с най-различни неща, които сега искам да ви опиша толкова точно, колкото паметта ми позволява.

Далечен мой роднина си беше втълпил, че непременно трябва да съществува род хора, високи на ръст колкото съществата, които Гъливер бе открил в царството на великаните. И той тръгна да ги търси — предприе едно изследователско пътешествие и ме помоли да го придружа. Винаги бях считал онзи разказ за една хубава приказка и вярвах, че царство на великаните съществува толкова, колкото съществува и Елдорадо; но тъй като междувременно моят роднина ме бе определил за свой наследник, бях длъжен да му окажа внимание и да изпълня желанието му. Стигнахме благополучно южната част на Тихия океан, без да срещнем по пътя си нищо особено, което да заслужава да бъде споменато. Изключение правеха няколко летящи мъже и жени, които танцуваха във въздуха менует или правеха изкусни скокове и други подобни фокуси.

На осемнадесетия ден, след като отминахме остров Отахейти, се разрази силен ураган. Той вдигна кораба ни най-малко хиляда мили над морската повърхност и го задържа на тази височина доста време. Най-сетне благоприятен вятър опъна платната ни и ние се понесохме с невероятна бързина. Така плавахме над облаците шест седмици, докато забелязахме голяма земя, кръгла и бляскава като искрящ остров. Озовахме се в уютно пристанище, слязохме на сушата и видяхме, че страната е населена. Под нас виждахме друга земя с градове, дървета, планини, реки и морета и предположихме, че това е светът, който бяхме напуснали. Светлият остров, на който се бяхме озовали, бе самата месечина. По нея забелязахме огромни едри хора, яхнали хищни триглави орли. За да добиете представа за големината на тези птици, ще ви кажа, че от основата си до върха крилото им бе шест пъти по-дълго от най-дългото наше корабно въже. И вместо да яздят коне като нас, лунните жители летяха, яхайки тези птици.

Владетелят на Луната тъкмо беше във война със Слънцето. Той ми предложи да ме вземе за офицер, но аз отклоних тази чест, оказана ми от Негово величество. Всичко в този свят беше гигантско. Обикновената муха например бе голяма колкото наша овца. Най-съвършените оръжия, с които си служат лунните жители по време на война, са стъблата на репите — тях те мятат като копия. Всеки ранен от подобно копие умира веднага. За щитове им служеха огромни гъби. А когато премине сезонът на ряпата, започваха да използват вместо нея стъбла от аспержа.

Тук срещнах няколко жители на планетата Сириус, чийто търговски дух ги бе подмамил към подобни странствания. Те имат лица като муцуните на големи булдози. Очите им са от двете страни на главата или по-точно в долния край на носа. Клепачи нямат. А когато лягат да спят, закриват очи с езиците си. Средният им ръст е двадесет фута. Но никой от лунните жители не е по-нисък от трийсет и шест фута. Те носят малко странно име. Не се наричат хора, а „същества, които готвят“, защото и те, също като нас, си приготовляват ястията на огън. Обаче яденето им отнема много малко време, понеже само отварят лявата страна на стомаха си и напъхват вътре наведнъж цялата порция. След това я затварят, докато подир един месец настъпи отново денят за хранене, така че за цялата година лунните жители се хранят само дванадесет пъти. Режим, който би предпочел всеки земен жител, чужд на лакомията и чревоугодничеството. На Луната насладите на любовта са напълно непознати, защото както „съществата, които готвят“, така и всички останали жители са от един пол.

Там всичко расте по дърветата, които по разнообразие на плодовете и по големината и формата на листата си се различават много едно от друго. Дърветата, които раждат хора или „съществата, които готвят“, са много по-красиви от останалите. Те имат големи прави клони и листата им са с телесен цвят, а плодът им е подобен на орех с много твърда черупка, голям около шест стъпки. Когато плодовете узреят — а това се познава по промяната на цвета им — ги обират грижливо и ги съхраняват внимателно. Решат ли да извадят жива ядката на тези орехи, хвърлят ги в голям казан с вряща вода, след няколко часа черупката се пука и от нея излиза живото същество. Природата е оформила духа и е дала определено предназначение на тези същества още преди да се явят на бял свят. От една черупка излиза войник, от друга — философ, от трета — теолог, от четвърта — юрист, от пета — земевладелец, от шеста — селянин, и така нататък. И всеки лунен жител започва в същия момент да упражнява и усъвършенства онова, за което преди е бил само теоретично подготвен. Много трудно е да се познае по черупката какво се крие в нея. И все пак по мое време един лунен теолог вдигна голям шум с твърдението си, че е разкрил тази тайна. Но не му обърнаха особено внимание и всички без изключение го смятаха за болен.

Когато лунните жители остареят, не умират, а се превръщат във въздух и се разпръсват като пара. Те не употребяват течности, защото организмът им се прочиства само чрез издишване. На всяка ръка имат само по един пръст, с който вършат всичко много по-сръчно от нас, дето притежаваме, освен палеца, още четири пръста.

Главите си носят под мишница. Когато тръгнат на път или се заемат с някаква работа, която изисква много движения, обикновено си оставят главата вкъщи, защото могат да поискат съвет от нея, на колкото и далечно разстояние да се намират. Знатните лунни жители нямат навика да се смесват с народа. Когато искат да разберат какво е неговото настроение, тялото им остава вкъщи, а изпращат само главата, която може да присъства навсякъде, без да я познаят чия е. И щом господарят й пожелае, тя се връща обратно със събраните сведения. Гроздовите зърна на Луната са досущ подобни на нашата градушка и аз съм напълно уверен, че именно когато буря орони тукашните гроздови зърна, те падат на земята във вид на градушка. Мисля дори, че това мое наблюдение отдавна е известно на някои търговци на вино и поне за себе си мога да кажа, че често съм пил вино, което има вкуса на лунното грозде.

Щях да пропусна една занимателна подробност. Лунните жители използват корема си вместо раница. Пълнят го с всичко, което им е необходимо, и го заключват и отключват. Същото правят и със стомаха си. Защото на тялото им не тежат вътрешности — черва, дроб, сърце. Не носят дрехи. Затова пък по тях липсва и такъв орган, който да покриват от чувство за свян. Ако искат, лунните жители могат да вадят очите си и пак да ги поставят обратно на мястото им, виждат еднакво добре с тях независимо от това дали са на главата им или в ръцете. Ако се случи някой да изгуби или случайно повреди окото си, може да си вземе назаем или да си купи друго и то ще му служи като собственото. Ето защо навсякъде по месечината ще срещнете хора, които продават очи. В това отношение единствено жителите на Луната имат своите приумици: там излизат на мода ту зелени, ту жълти очи.

Съгласен съм, че всички тези неща звучат странно, но аз предоставям на всеки, у когото се породи и най-малкото съмнение, правото да отиде сам на Луната и да се убеди колко близо до истината е моят разказ — може би много по-близо, отколкото на мнозина други пътешественици.