Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The surprising adventures of Baron Munchausen, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17гласа)

Информация

Сканиране
Niky(2011)
Корекция
sonnni(2012)
Форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Рудолф Ерих Распе. Чудните пътешествия на барон Мюнхаузен

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-349-7

История

  1. —Добавяне

Без негово знание баронът бива изстрелян с един топ, прекарва три месеца в сън и при събуждането си неволно убива едного, който си го е заслужил. Баронът отпътува за Северно море. Приема образа на бяла мечка. С щедрите си подаръци спечелва всеобща любов. Руската императрица пожелава да дели с него ложето и трона си. Един крайно щекотлив спор, при който баронът от учтивост отстъпва.

Наскоро след това напуснах Гибралтар и се завърнах в Англия. Там ми се случи най-странното приключение в живота.

Бях отишъл до Вапинг, за да наблюдавам как ще натоварят на кораб най-различни неща, които исках да изпратя като подаръци на някои свои приятели в Хамбург. След като свърших работата си, поех обратно по кея на Теуер. Бе пладне, бях капнал от умора и слънчевият пек ме измъчваше така, че се вмъкнах в дулото на едно оръдие, за да си отдъхна на сянка. Щом се озовах вътре, се отпуснах и съм заспал дълбоко. Беше точно четвърти юни[1] и в чест на този ден точно в един часа всички оръдия започнали да стрелят. Били заредени още от сутринта и тъй като никой не е предполагал, че мога да бъда в едното от тях, съм бил изстрелян над покривите на къщите в посока към срещуположния бряг на реката. Така съм се озовал в един чифлик. Паднал съм върху голяма копа сено и съм останал да лежа дълго, без да се събудя, което е понятно след едно такова оглушително зашеметяване. Подир три месеца цената на сеното се вдигнала толкова, че стопанинът намислил да направи добър удар, като продаде запаса си. Копата, върху която аз съм лежал, бе най-голямата — близо петстотин товара. Така че започнали товаренето оттам. До копата опираха и изправяха стълба, за да се изкачат по нея, и хорската глъчка ме събуди. Още полусънен и без да знам къде се намирам, понечих да хукна и тупнах долу върху собственика на сеното. Самият аз не пострадах ни най-малко от падането, но стопанинът си изпати чувствително: той лежеше под мен мъртъв, защото, без да искам, му бях строшил врата. За мое най-голямо успокоение чух по-късно, че този човек бил безсъвестен лихвар, който криел реколтата от земите си, докато настане такава страшна скъпотия, че да може да ги продаде с тлъста печалба. Така че насилствената му смърт беше за него справедливо наказание, а за хората — същинско благодеяние.

А сега нека най-напред да изпием по чашка, а след това ще ви разкажа още някои от моите морски приключения.

Без съмнение сте слушали за последното откривателско пътешествие на север на капитан Пипс[2], понастоящем лорд Мългрейв. Когато той потегли, аз го придружавах — не като офицер, а като приятел. Бяхме стигнали до един доста отдалечен градус северна ширина, аз вдигнах далекогледа си, за който вече ви споменах при разказа за моето пътешествие до Гибралтар, и почнах да разглеждам околните предмети. Ще спомена между другото, че смятам за полезно от време на време да наблюдавам какво става около мен, особено по време на пътуване. На около половин миля плуваше ледена планина, много по-висока от нашата главна мачта, и на тази ледена планина съзрях две бели мечки, които според мен се бяха вчепкали в яростна борба. Веднага нарамих пушката си и се упътих към ледника и чак когато се озовах на върха му, забелязах, че съм избрал един крайно труден и опасен път. От време на време трябваше да прескачам страшни пропасти, на друго място пък повърхността бе гладка като огледало, така че непрекъснато падах и ставах, но най-сетне се добрах до мечките. И в същия миг видях, че те не се бяха вчепкали в борба, а само си играеха. Вече пресмятах колко ли струват кожите им — всяко от животните бе голямо колкото охранен вол; но тъкмо понечих да се прицеля, подхлъзнах се с десния си крак, паднах по гръб и от силния удар загубих съзнание. Така съм лежал близо половин час.

Представете си учудването ми, когато се събудили; видях, че едно от двете чудовища ме бе обърнало по очи и тъкмо се канеше да захапе колана на новите ми кожени панталони. Горната част на тялото ми беше под корема му, а краката ми стърчаха навън. Бог знае накъде щеше да ме завлече този звяр, но аз успях да измъкна джобното си ножче — същото, което виждате в момента — и го забих в лявата му задна лапа. Мечката мигом ме пусна, като нададе страхотен рев. Тогава грабнах пушката си, гръмнах след нея, както бе хукнала да бяга, и тя се строполи. Моят изстрел наистина приспа завинаги едно от тези кръвожадни животни, но разбуди хиляди други, които лежаха и хъркаха върху леда на една миля околовръст. Всичките едновременно се надигнаха и със страшна бързина се устремиха към мен. Нямаше време за губене. Бях обречен, ако не ми хрумнеше бързо някаква спасителна идея. И такава идея ме осени. Горе-долу за половината от времето, необходимо на опитен ловец, за да одере заек, аз успях да смъкна кожуха на убитата мечка, обвих се в него и наместих главата си точно под нейната. Едва успях да направя това и около мен вече се струпа цялото мечо стадо. Под кожуха ме побиваха ту ледени, ту горещи тръпки. Но хитростта ми успя напълно. Мечките се приближаваха една по една, подушваха ме и стана съвсем ясно, че в оня момент ме сметнаха за своя посестрима. Само височина малко не ми достигаше, за да им приличам напълно, но пък между тях имаше и млади мечки, които не ме надвишаваха. След като всички се изредиха да подушат както мен, така и трупа на покойния си събрат, сметнах, че бързо ще се сдружим. Още повече че умеех да им подражавам във всичките им движения, само не можех да ги достигна по ръмжене, рев и боричкане. Но колкото да наподобявах мечка, все пак си бях човек. И затова почнах да размишлявам как най-изгодно да се възползвам от възникналата между мен и животните близост.

chudnite_prikljuchenija_na_baron_mjunhauzen_bqlata_mechka.png

Бях чувал от един стар фелдшер, че раняването в гръбначния стълб може да доведе до мигновена смърт и реших да опитам. Отново стиснах ножа в ръка и го забих във врата между плешките на най-голямата мечка. Това бе твърде рисковано и трябва да си призная, че ме изби студена пот. Защото безспорно едно беше сигурно: ако звярът се съвземеше от удара, щеше да ме разкъса на парчета. Но опитът ми излезе напълно сполучлив: мечката се търкулна мъртва пред нозете ми, без дори да изхърка. Тогава реших по същия начин да светя маслото и на останалите. И това не се оказа чак дотам трудно, защото макар и да виждаха, че техните побратими падат мъртви наляво и надясно, мечките не разбираха нищо.

Без да се разпростирам, ще ви кажа само, че се върнах на кораба и помолих да ми дадат две-трети от моряците, за да ми помогнат да одерем кожите и да ги пренесем на борда заедно с бутовете мечо месо. Привършихме за няколко часа и натоварихме догоре целия кораб. Останалото месо изхвърлихме в морето, макар и да не се съмнявах, че при добро осоляване то ще бъде не по-малко вкусно от бутовете. След завръщането ни в Англия изпратих от името на капитана няколко бута на лордовете от адмиралтейството и на лордовете — пазители на държавната хазна, няколко бута — на кмета и членовете на градския съвет на Лондон и няколко — на други търговски дружества, а останалите изпратих на моите най-близки приятели. От всички страни получих горещи благодарности, но най-впечатлено от подаръка ми бе кметството. То ми изпрати покана да участвам ежегодно в тържествената гощавка в общината в деня на избора за нов кмет.

Мечите кожи изпратих до руската императрица за зимно облекло както на Нейно величество, така и на придворните й. Тя ми благодари за това в собственоръчно написано писмо, поднесено ми от извънреден пратеник. В него тя ми предлагаше високата чест да споделя ложето и короната й. Но тъй като никога не ме е съблазнявало императорското величие, то с най-изящни изрази отклоних предложението на Нейно величество. Същият дипломатически пратеник, който ми донесе императорското писмо, бе получил заповед да изчака и лично да занесе на императрицата моя отговор. Последва второ писмо от Нейно величество, което ме убеди в силата на страстта й и във възвишеността на нейния дух. Нежната душа благоволила да обясни в един разговор на княз Долгоруки, че последното й боледуване е било последица от моята жестокост. Аз не знам какво намират дамите у мен, но императрицата не бе единствената, която от висотата на своя трон ми предложи ръката си.

Някои хора бяха разпространили клеветата, че капитан Пипс съзнателно не е стигнал по време на пътуването си толкова далеч, колкото е имал възможност. Но тук моят дълг ми повелява да го защитя. Нашият кораб следваше своя съвсем правилен курс, додето аз не го натоварих с такова огромно количество мечи кожи и бутове, че би било истинско безумие да продължи по-нататък.

Оттогава капитанът често подхвърляше, че съжалява, задето не е могъл да вземе участие и да сподели славата на този ден, който той подчертано наричаше Денят на мечите кожи. Той завиждаше много на славата от тази победа и се стараеше по всякакъв начин да я омаловажи. Често пъти се препирахме по въпроса и до днес сме си в обтегнати отношения. Между другото той твърди, че не трябвало да си приписвам като заслуга измамването на мечките, когато съм се загърнал в мечата кожа. Той можел да се появи сред зверовете и без маскировка и те пак щели да го вземат за мечка.

Това, разбира се, е един твърде деликатен въпрос, по който всеки възпитан човек едва ли би си позволил да спори с когото и да било, а още по-малко с английски благородник.

Бележки

[1] Рожденият ден на английския крал Георг III (1760–1820). — Б.пр.

[2] Джон Пипс, познат още под името лорд Мъгрейв (1734–1794) — известен английски мореплавател. — Б.пр.