Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (8)

Бегли бележки за един ловък английски кочияш. Кит застрашава да потопи кораб. Един моряк се спасява по необикновен начин благодарение на гъска червеношийка. Главата на барона в необичайно положение. Китът се разпорежда както си иска с кораба и накрая дори отплува с него. Една котва и доста голямо парче от въже се изгубват, но биват намерени отново в един кух зъб. На кораба се появява дупка, която баронът запушва с това, което природата му е дарила.

През годината 1766^[1] аз се качих в Портсмут на един първокласен английски военен кораб, заедно с военна част от хиляда и четиристотин души и сто оръдия, за да замина за Северна Америка. Тук бих могъл да разкажа много неща, които ми се случиха в Англия, но си ги запазвам за друг път. Само за една случка, която смятам за извънредно хубава и увлекателна, искам да спомена мимоходом. Имах удоволствието да видя краля^[2] в цялото му великолепие как се отправя с каляската си към парламента. Отпред седеше кочияш с необикновено внушителна брада, в която съвсем точно бе изрязан английският герб; изпъчен достолепно на капрата, той плющеше с камшика си и описваше изкусно и ясно сред неговите гънки кралската корона.

Що се отнася до нашето морско пътешествие, не ни се случи нищо забележително, докато стигнахме на около триста мили от реката Свети Лаврентий. Тук корабът неочаквано се сблъска с нещо, което ние сметнахме за подводна скала. Но като хвърлихме отвеса да измерим дълбочината, не можахме да достигнем дъно дори на петстотин стъпки. Още по-странна и дори почти необяснима правеше тази случка обстоятелството, че кормилото ни се бе изгубило, бушпритът ни бе разцепен на две от горе до долу, всичките ни мачти бяха изпотрошени, а две от тях дори бяха паднали зад борда. Един нещастник от моряците, покатерил се тъкмо да прикрепи платно, изхвърча най-малко на три мили далеч от кораба и чак тогава падна във водата. Но има късмет да спаси живота си благодарение на това, че докато летеше във въздуха, се хвана за опашката на една гъска червеношийка. Тя не само намали удара от падането му във водата, но му даде възможност и да плува върху гърба й, или по-точно между шията и крилата, докато настигна кораба и отново го взеха на борда. Сътресението бе толкова силно, че всички моряци, които се намираха под горната палуба, бяха изхвърлени нагоре и удариха главите си в тавана. От този удар моята се оказа натикана в тялото ми чак до брадата, та минаха няколко месеца, докато заеме естественото си положение.

Ние всички все още стояхме в почуда, обзети от всеобщо неописуемо объркване, когато съзряхме един кит, заспал на повърхността на водата, където бе излязъл да се понатопли на слънчице. И в един миг всичко стана ясно. Това чудовище, толкова недоволно, че сме го обезпокоили с нашия кораб, не само разби с опашката си покрития коридор и част от горната палуба, ами захапа и голямата котва, която, както обикновено, бе завързана около кормилото. И заедно с нея отплува, отвличайки кораба най-малко на шейсет мили далеч със скорост шест мили в час. Един господ знае къде щеше да ни отмъкне, ако за щастие не се бе скъсало котвеното въже и това стана причина китът да загуби нашия кораб, а ние — своята котва. Но когато подир шест месеца се връщахме отново в Европа, видяхме същия кит да плува мъртъв над водата на няколко мили от онова място; беше дълъг, без преувеличение, най-малко половин миля. Тъй като не можехме да качим на борда това чудовищно голямо животно, спуснахме лодките. С голяма мъка му отрязахме главата и колко голяма бе радостта ни, когато в устата му намерихме не само котвата, но и над четиридесет сажена въже, напъхано в един кух зъб от лявата страна на челюстта му. Това бе единственото по-забележително събитие през време на пътуването ни. Не, почакайте! Без малко щях да забравя една фатална случка. Когато китът отплува първия път, повличайки кораба, забелязахме, че на дъното му се е пробила дупка, през която водата нахлуваше толкова силно, че дори да пуснехме всичките помпи, не можехме да се спасим от потъване. Провървя ни, че аз пръв открих бедата. Дупката беше голяма приблизително един фут в диаметър. Опитвах се да я запуша по най-различни начини. Напразно. Най-сетне спасих хубавия кораб и многобройния му екипаж благодарение на най-щастливото хрумване, което някога се е раждало на света. Макар че дупката беше толкова голяма, все пак я запуших с най-скъпоценната си част — седнах отгоре, без да си смъквам панталона. Дори ако отворът беше много по-голям, пак щях да се справя. Вие няма да се учудите, господа, само ако ви кажа, че аз и по бащина, и по майчина линия произхождам от холандски или най-малко вестфалски предци. Положението ми, докато седях на дупката, беше малко проветриво, но скоро, благодарение на изкусността на дърводелеца, бях освободен.