Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (4)

Практични наблюдения. Щастливият изход на една нещастна разходка с кон. Кучето на Мюнхаузен стои и чака четиринадесет дни. Осмокрак заек. Хрътката му си изтрива краката от бягане. Кучето му ражда кученца, докато гони заек. Заекът ражда малки, докато кучето го преследва.

Господа, винаги когато щастливо съм се спасявал, едва отървавайки кожата, все ми е помагал случаят, който с храброст или присъствие на духа насочвах в моя полза. Всички тия способности, както всеки знае, носят щастието и на ловеца, и на моряка, и на войника. Но оня, който би разчитал само на случая или на звездата си, без да го е грижа нито за необходимата ловкост, нито че трябва да се снабди с онези инструменти, които осигуряват добрия успех, би бил много неразумен, достоен за порицание ловец, адмирал или генерал. Такова порицание аз не съм заслужил нито веднъж. Напротив, славил съм се винаги както с отличните си коне, кучета и оръжие, така и с особеното умение да си служа с тях. И май мога да се похваля, че съм обезсмъртил името си по гори, ливади и полета.

Не искам да се впускам в подробности за моите конюшни, кучкарници и оръжейната ми сбирка, както обикновено обичат да правят млади благородници, собственици на конюшни, съоръжения и ловни кучета. Обаче две от кучетата ми служиха така вярно и толкова се отличиха, че никога не ще мога да ги забравя и ми се иска, макар бегло, да ги спомена по този случай. Едното беше пилчар, такова неуморно, ловко и умно, че всеки, който го видеше, ми завиждаше. Денем и нощем ми беше под ръка. Щом настъпеше нощ, окачвах на опашката му фенер и можех да ловувам с него дори още по-добре, отколкото денем на светло.

Веднъж (беше наскоро след като се ожених) съпругата ми изяви желание да дойде на лов. Аз яздех напред, за да открия нещо, и не мина много време, кучето ми направи стойка пред ято от няколкостотин яребици. Спрях се да дочакам жена си, която ме следваше с моя лейтенант и с един прислужник. Чаках, чаках, но никой не се виждаше, нито се чуваше. Накрая се разтревожих, обърнах коня назад и някъде към средата на пътя чух някакво много жално скимтене. Стори ми се, че е съвсем наблизо, но наоколо, докъдето поглед стигаше, нямаше жива душа. Слязох от коня, допрях ухо до земята и чух, че това охкане иде изпод земята. И изведнъж познах съвсем ясно гласовете на жена си, на моя лейтенант и на слугата. В същото време забелязах недалеч открита шахта на каменовъглена мина. За съжаление не оставаше никакво съмнение, че бедната ми женичка и придружителите й бяха паднали вътре.

Препуснах в пълен галоп до най-близкото село, за да доведа миньорите, които след дълга, крайно изморителна работа най-сетне извадиха на бял свят жертвите от една шахта, дълбока деветдесет стъпки. Най-напред измъкнаха слугата, сетне неговия кон, след това лейтенанта и неговия кон, чак тогава — моята жена и накрая нейната турска кранта. Най-странното в цялата история бе, че и хора, и коне бяха останали почти невредими при това страхотно сгромолясване, ако не се смятат някои малки контузии. Повече бяха пострадали от голямата уплаха.

За лов, както сами ще се досетите, вече не можеше да се мисли. И тъй като, предполагам, докато разказвах всичко това, вие сте забравили моето куче, то няма да ми се сърдите, че и аз вече не помислих за него.

Службата ми ме задължаваше още на другата сутрин да предприема пътуване, от което се върнах чак след четиринадесет дни. Едва от няколко часа бях вкъщи, когато почувствах, че ми липсва моята Диана. Никой не се бе сетил за нея. Моите хора бяха помислили, че тя е с мен, но сега, за голямо съжаление, не я намирах никъде. Най-сетне ми мина мисълта: „Дали пък не стои още да пази яребиците?“ Страх и надежда ме подгониха тозчас към онази местност и що да видя — за моя неизказана радост кучето ми още клечеше на същото място, на което го бях оставил преди четиринадесет дни. Викнах го по име и то веднага скокна, подплаши яребиците и така с един изстрел аз улучих двадесет и пет парчета. Но бедното животно едва имаше сили да се довлече до мен — толкова бе изгладняло и изтощено. За да мога да го отнеса вкъщи, трябваше да го кача на коня и вие ще повярвате, че на драго сърце приех това неудобство. Само след няколко дни добро гледане то стана отново бодро и пъргаво, както преди. И подир няколко седмици ми помогна да разбуля една загадка, която без него навярно завинаги щеше да си остане неразгадана.

Цели два дни гоних един заек. Кучето ми все го завръщаше, но аз не можех да скъся разстоянието до изстрел. В магии и чудеса никога не съм вярвал, защото бях видял твърде необикновени неща. Но тук здравият ми разум отказваше да даде отговор. И все с пак най-сетне заекът се приближи до мен така, че можах да стрелям. Повали се и какво мислите открих? Моят заек имаше четири крака под корема и четири на гърба. Щом двата долни чифта се изморят, той се преобръщаше като ловък плувец, който умее да плува и по гръб, и по корем, и с двата нови чифта крака продължаваше да бяга с удвоена бързина. Никога вече не срещнах такава порода, пък нямаше да хвана и тоя заек, ако кучето ми не се отличаваше с такива редки способности. То превъзхождаше целия си род дотолкова, че никак не бих се поколебал да му прикача прозвището „първенец“ единствено ако другата моя хрътка не му оспорваше тази чест. Това дребно животно не бе по-малко забележително и по външния си вид, и по изключителната си бързина. Ако господата можеха да го видят, сигурен съм, че щяха да му се възхитят и никак нямаше да се учудят, че съм го обичал толкова и така често съм ловувал с него. То бягаше толкова бързо и така дълго бе на служба при мен, че си изтри краката чак до туловището и в края на живота му можех да го използвам само че лов на язовци. И така то ми служи още години.

Това животно — нека между другото спомена, че беше женско — подгони веднъж заек, който ми се стори необикновено дебел и издут. Жал ми беше за моята бедна кучка, защото бе бременна, а се силеше да тича бързо, както преди. Успявах да я следвам с коня само от далечно разстояние. Неочаквано чух джафкане, сякаш от цяла хайка кучета. Само че толкова слабо и нежно, че не можех да разбера нищо. Когато се приближих, видях чудо невиждано. Зайкинята бе добила зайчета, както бягала, а моята кучка — кученца; и то точно толкова на брой малки зайчета, колкото и малки кученца. По инстинкт зайчетата бяха хукнали да бягат, а кученцата не само ги бяха подгонили, но и настигнали. Така на края на тоя лов, дето го бях започнал с едно-единствено куче, аз събрах шест заека и шест кучета.