Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (3)

Мюнхаузен разделя с изстрел две диви свини. Хваща един глиган и го отвежда вкъщи. Наблюдения върху елена с кръста на свети Хуберт. Баронът се премерва с костилки от череши в главата на един елен и на нея израства дръвче. Възпламенява и пръска на парчета една мечка. Използва разумно водата и студа. Обръща един вълк. Мундирът му побеснява.

Случаят и късметът често поправят много несполуки. Наскоро преживях такава случка: посред гъста гора съгледах да ситнят дива свиня и на педя пред нея — младо прасе. Гръмнах, ала куршумът ми се отплесна, не улучи. В следващия миг младото прасе се затича самичко, а свинята застина неподвижна, като че се закова на място. Когато ги огледах по-отблизо, видях, че това беше стара сляпа свиня, захапала опашчицата на малкото си прасенце, което, изпълнявайки синовния си дълг, я водеше. И тъй като куршумът ми беше минал между двете, бе разкъсал тази юзда, а старата свиня още дъвчеше единия й край. Но водачът й вече не я дърпаше напред и тя се бе спряла. Ето защо аз хванах останалото крайче от опашката на прасенцето и съвсем леко поведох за него старото безпомощно животно. То ме следваше без съпротива чак до вкъщи.

Дивите свини-майки понякога са страшни, но глиганите са още по-жестоки и опасни. Веднъж срещнах един в гората, в момент, когато за нещастие не бях подготвен нито за нападение, нито за отбрана.

Едва можах да се шмугна зад едно дърво, когато развилнялото се животно с все сила се опита да ме мушне отстрани. И тогава бивните му се забиха така дълбоко в дървото, че то не беше в състояние нито да ги изтегли, нито да повтори удара. Ха-ха, помислих си аз, сега вече ми падна! Начаса грабнах един камък и го заудрях с него по главата, докато зачуках бивните му така, че вече животното никак не можеше да се освободи. И трябваше да има търпение, докато се върна от съседното село с каруца и мъже, за да го откарам живо и невредимо вкъщи. Което стана напълно успешно.

Вие безспорно сте чули, господа, за свети Хуберт — покровителят на ловците и стрелците. И за великолепния елен със светия кръст между рогата, който се срещал из горите. На този светец съм принасял жертва всяка година във весела компания, а елена съм виждал хиляди пъти, нарисуван в черкви, както и избродиран в звездите на неговите рицари. Така че със съвестта и честта на почтен ловец не бих могъл да кажа дали такива елени с кръстове между рогата са се срещали някога, дали се срещат и до ден днешен. Но я по-добре да ви разкажа каквото съм видял със собствените си очи.

Веднъж, когато бях изстрелял всичките си патрони, съвсем неочаквано ми се изпречи най-красивият елен на света. Погледна ме право в очите така спокойно, като че ли знаеше, че патронташът ми е празен. Но аз тозчас заредих пушката с барут и изсипах вътре цяла шепа костилки от череши. И с целия заряд се прицелих право в челото му, между рогата. Изстрелът го зашемети, той се олюля, но все пак успя да избяга. Подир една или две години отидох на лов в същата гора и що да видя — насреща ми се появи напет елен с цяло разклонено черешово дърво между рогата, високо над десет стъпки. Спомних си предишното си приключение, погледнах на елена като на отдавна полагаема ми се собственост и го свалих с един изстрел. Така си осигурих едновременно и печеното, и черешовия сок. Защото дървото бе натегнало от плод. В живота си не съм ял толкова вкусни череши.

Кой би могъл да каже дали с един изстрел някой светец, страстен ловец или пък игумен, или епископ, които са обичали лова, не са посадили по същия начин кръста между рогата на елена на свети Хуберт? Като се види в нужда — притиснат ни напред, ни назад, което често се случва на добрия ловец, той предпочита да грабне каквото му попадне и да опита всичко, отколкото да изпусне сгодния случай. Неведнъж аз самият съм се озовавал в такова положение, подложен на подобно изпитание.

Какво ще кажете примерно за следния случай? Веднъж замръкнах без барут в една гора в Полша. И както си вървях към къщи, насреща ми изскочи страшна мечка, раззинала уста, готова да ме погълне. Напразно претърсих набързо всичките си джобове за барут или патрони. Не намерих нищо, освен два кремъка, каквито човек има навик да взима за в случай на нужда. Замахнах и с всичка сила хвърлих единия в разтворената паст на чудовището. Той потъна пак навътре до глътката. И тъй като, изглежда, това не й хареса, моята мечка се извърна наляво, така че можах да хвърля през задния й отвор другия кремък. Всичко стана великолепно. Кремъкът не само влезе навътре, ами така се блъсна с другия в корема й, че се възпламени искра и мечката изгърмя, пръсна се на парчета. Разправят, че такъв камък, който сполучливо ще свърши работа отзад, особено ако се сблъска здраво с друг отпред, е вдигнал във въздуха не един мрачен учен и философ. Макар че и тоя път отървах кожата, не бих желал да повтарям още веднъж този трик и да се захващам с мечка, когато не разполагам с други средства за защита.

Но донякъде моят късмет е бил все такъв — най-дивите и разярени зверове са ме нападали тъкмо тогава, когато не съм бил в състояние да се защитавам, като че ли инстинктът им е подсказвал моята безпомощност. Така веднъж, тъкмо бях разглобил пушката си, за да извадя кремъка и малко да го наточа, неочаквано някаква мечка, страшно чудовище, изрева срещу мен. Всичко, което можех да направя, бе да се спасявам, като се покатеря на някое дърво и се подготвя за отбрана. За нещастие обаче, докато се катерех, изпуснах ножа, с който тъкмо си бях послужил, и сега нямах нищо, с което да завъртя винта. А той и бездруго се превърташе трудно. Мечката стоеше под дървото и всеки момент можеше да се покатери след мен. Да изкарам искри от очите си, както бях направил някога — не ми се щеше, защото с оня експеримент си бях докарал силни болки, още непреминали напълно. Поглеждах жално към ножа си, забит вертикално долу в снега. Но и най-жалните погледи не можеха ни най-малко да оправят работата. Най-сетне ми дойде една мисъл — колкото чудновата, толкова и щастлива. Насочих струята на оная вода, с която човек разполага винаги в достатъчно количество, когато е силно уплашен, и то така, че да улучи право дръжката на ножа. От силния студ водата замръзна веднага и след малко над ножа ми се образува ледена висулка, която стигаше до ниските клони на дървото. Така можах да досегна удължената дръжка и без много усилие съвсем внимателно издърпах нагоре ножа си. Едва бях успял да поставя кремъка, когато Баба Меца стигна до мен. Наистина, помислих си, човек трябва да бъде мъдър като мечка, за да може да улучи точния момент, и я посрещнах с такава канонада, че тя сигурно веднъж завинаги се е отказала от катерене по дърветата.

Друг път като изневиделица насреща ми се втурна страшен вълк така яростно, че нищо друго не ми оставаше, освен инстинктивно да забия юмрук в раззиналата му уста. Тъкмо защото бранех сигурността си, тиках юмрука си все по-навътре и навътре, докато вкарах ръката си, кажи-речи, до рамото. Ами сега, какво да правя по-нататък? Не мога да кажа, че това състояние на безпомощност ми беше особено приятно. Помислете си само — чело срещу чело с вълк! И не се гледахме много мило. Ако дръпнех ръката си, звярът щеше да се хвърли още по-разярен върху мен. Това поне ясно се четеше в святкащите му очи. С една дума аз напипах червата му и издърпах като на ръкавица цялата му вътрешност навън, запратих го на земята и го оставих да полежи там.

Този трик обаче не можах да приложа на бясно куче, което наскоро след тази случка се хвърли върху ми в една тясна уличка на Санкт Петербург. Помислих си: „Бягай колкото ти крака държат!“ За да се спася, хвърлих мундира си и бързо се шмугнах вкъщи. Чак след някое време пратих слугата си да ми донесе мундира и му казах да го окачи в гардероба при другите дрехи. На следващия ден викът на моя Йохан ме уплаши не на шега: „Велики боже, господин барон, вашият мундир е побеснял!“ Втурнах се бързо при него и намерих почти всичките си дрехи раздърпани и разкъсани на парчета. Момъкът бе казал истината — сюртукът ми бе побеснял. Успях да видя с очите си как се нахвърли върху един хубав нов празничен костюм и най-безжалостно започна да го тръска и къса.