Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (10)

Баронът отива посланик във великия град Кайро. Взема на служба неколцина способни помощници: един бързоходец, един подслушвай, един стрелец, един опъвач, един духач. След като изпълнява задачата си, се връща от Кайро по Нил, който приижда и го изхвърля заедно с лодката му на едно бадемово дърво. Стъпва отново на суша и поема обратния път за Константинопол. Великият султан го въвежда в харема си и му позволява да си избере каквото му душа иска.

Тъй като имаме време да изпием още една бутилка, господа, искам да ви разкажа и друга странна случка, която преживях няколко месеца преди последното ми завръщане в Европа.

Великият господар, комуто бях представен от царските римски и руски посланици, а също така и от френския, се спря на мен и ми възложи една много важна работа в град Кайро. Тя беше от такова естество, че трябваше да остане в тайна за вечни времена.

Потеглих по суша тържествено, с многобройна свита. По пътя ми се представи възможност да увелича броя на слугите си с неколцина много полезни помощници. Трябва да съм бил на няколко мили от Константинопол, когато видях един дребен слаб човечец да тича с голяма скорост напряко през полето, макар че имаше на всеки крак по една оловна тежест от около петдесет фунта^[1]. Учуден от тая гледка, го повиках и запитах:

— Закъде си се забързал така, приятелю? И защо затрудняваш бягането си с такава тежест?

— От половин час тичам, тръгнал съм от Виена — отвърна бързоходецът, — досега бях на служба при едни знатни господа и днес ме уволниха. Тръгнал съм за Константинопол, там да си подиря работа. Тежестите на краката си съм прикрепил да намаля малко бързината, която сега не ми е нужна. Защото моят наставник обичаше често да казва: Moderata durant (Дълго живее оня, който живее бавно).

Хареса ми този човек. Запитах го не иска ли да постъпи на служба при мен и той се съгласи. Продължихме пътя си по-нататък, прекосихме доста градове и страни. Недалеч от пътя на един хубав тревист синор лежеше момък, сякаш бе заспал. Но той не спеше, а беше долепил внимателно ухото си до тревата, като че ли искаше да подслушва жителите на долната земя.

— Хей, приятелю, какво слушаш там?

— Като няма какво да правя, слушам как расте тревата.

— Е, и чуваш ли я?

— О, какво по-лесно от това.

— Тогава ела на служба при мен, приятелю, не се знае какво ще има за слушане някой ден.

Момъкът скокна и ме последва с готовност. По-нататък видяхме един ловец. Той стоеше на малък хълм и стреляше с пушката си в синьото небе.

— Наслука, ловецо! Само че по какво стреляш? Аз не виждам горе нищо, освен синята далечина?

— О, аз само опитвам тази нова пушка, модел Кухенройтерови^[2]. Там, навръх кулата на катедралата в Страсбург, бе кацнало врабче. Тъкмо него свалих сега.

Който познава моята страст към това благородно занимание — лова и стрелбата, няма да се учуди, че тозчас прегърнах буйно тоя ненадминат стрелец. А че не пестих обещанията си, за да привлека и него на служба, това вече се разбира от само себе си.

И така, ние продължихме пътя си през не един град и не една страна, докато най-сетне стигнахме до Ливанската планина. Точно там пред голяма кедрова гора стоеше едър, набит мъжага и дърпаше едно въже, с което бе опасал цялата гора.

— Хей, приятелю! Какво теглиш? — запитах го.

— О, трябват ми греди, а съм забравил брадвата си вкъщи. Та съм принуден да си помогна, както мога.

След тези думи той с едно дръпване измъкна цялата гора, разстлала се на около квадратна миля, сякаш бе тръстиков сноп. С очите си го видях. Как постъпих — можете да отгатнете сами. Не бих изпуснал тоя момък, дори това да ми струваше и цялата заплата на посланик. А когато най-сетне стъпих на египетска земя, се разрази такава страшна буря, че се уплаших да не би тя да вдигне всичко — коли, коне и свита — и да ни понесе във въздуха. От лявата страна на пътя ни бяха наредени седем вятърни мелници, чиито крила се въртяха около осите си така бързо, както вретеното под хурката на най-сръчната предачка. Недалеч от тях от дясната страна на пътя стоеше едър като сър Джон Фалстаф^[3] мъжага и затискаше с единия показалец дясната си ноздра. Щом забеляза, че сме в беда и вихрушката ни е завъртяла, той се извърна с лице към нас и почтително свали шапката си като мускетар пред своя повелител. Вятърът отведнъж утихна и седемте вятърни мелници мигом спряха. Удивен от това явление, което изглеждаше неестествено и загадъчно, аз се провикнах:

— Хей, човече, какво означава това? Дяволът ли се е вселил в теб или ти самият си дявол?

— Моля за прошка, Ваше високоблагородие — отговори ми непознатият, — правя само малко вятър за моя господар, воденичаря. И за да не издухам из основи седемте вятърни мелници, трябваше да затискам едната си ноздра.

„Ах, какъв неоценим екземпляр — помислих си аз. — Тоя момък може да ти свърши работа, когато някога се върнеш у дома си и не ти стига въздух да разкажеш за всичките чудни неща, които си срещнал при пътешествията по суша и море.“ Така че ние скоро се споразумяхме. Човекът, който създаваше вятър, заряза своите мелници и тръгна с мен.

След като изпълних поръчението си в славния град Кайро, наумих си да разпусна цялата си безполезна свита, с изключение на новоприетите помощници, и да се завърна с тях като обикновено лице, което има само частните си задължения. Тъй като времето беше великолепно и прочутата река Нил неописуемо привлекателна, изкуших се да наема една лодка и до Александрия да плаваме по вода. До третия ден всичко вървеше отлично. Вие, господа, неведнъж сте чували за ежегодните наводнения в долината на река Нил. На третия ден Нил започна да набъбва неимоверно и на следващия цялата долина отляво и отдясно на разстояние много мили бе наводнена. Подир залез-слънце на петия ден моята лодка изведнъж се заплете в нещо, което аз взех за клони и храсталак. Но на другата сутрин, щом се развидели, се видях заобиколен от всички страни с бадемови дървета. Плодовете им бяха напълно узрели и чудесни на вкус. Когато хвърлихме отвеса, стана ясно, че се намираме най-малко на 60 стъпки над речното дъно, а не можехме да мръднем нито напред, нито назад. Към осем или девет часа сутринта, доколкото можех да определя според това колко високо се бе издигнало слънцето, внезапно задуха вятър, който наклони лодката ни така, че тя съвсем полегна на една страна. В нея нахлу вода, тя потъна и задълго аз нито чувах, нито виждах нещо. За щастие всички — осем възрастни мъже и две момчета, можахме да се спасим. Просто се хванахме за дърветата, чиито клони ни удържаха, но лодката не можаха. В това положение прекарахме три седмици и три дни, като се хранехме само с бадеми. Че не ни липсваше и пиене, се разбира от само себе си.

На двадесет и втория ден, откакто ни бе сполетяло нещастието, водата започна да спада така бързо, както се бе покачила. И на двадесет и шестия можаха да стъпим отново на terra firma^[4]. Първия предмет, който забелязахме и на който се зарадвахме, беше нашата лодка. Тя се намираше твърде далеч от мястото, където беше потънала. След като изсушихме на слънце дрехите, които ни бяха нужни, взехме със себе си най-необходимото от запаса, който бяхме натоварили в лодката на тръгване, и поехме да търсим отново пътя, който бяхме загубили. С най-точни пресмятания установих, че сме били изтласкани на около сто и петдесет мили от градини и бранища. Подир седем дни стигнахме реката, която отново се бе прибрала в коритото си, и разказахме за своето приключение на един бей. Той беше много любезен, даде ни всичко, от което се нуждаехме, и ни препрати по-нататък с една от собствените си лодки. След около шест дни пристигнахме в Александрия, откъдето пък се качихме на кораб за Константинопол. Султанът ме прие извънредно милостиво и ме удостои с честта да разгледам харема му, където Негова светлост сам ме въведе. И благоволи да ми предложи най-различни дами, включително и жените си, от които можех да си избирам за собствено удоволствие.

Но аз нямам навик да се хваля с любовните си приключения и затова желая на всички ви, господа, приятна почивка.