Еди Маринов
Любовна лирика (4)

Роза

Във тъмна нощ стоя уплашен,

защото някой на вратата чука —

дали пък не е кошмарът ми страшен,

който се опитва към мен да открие пролука?

 

Аз ставам — замаян и все още сънен,

отварям вратата, но там няма никой,

отново потъвам в съня си безумен,

отново застивам във своя покой.

 

Отново се тропа, дали пък насън е?

Отново отварям — и там чака тя —

красива и ярка, при мен ще осъмне —

червената роза на черджето пред мойта врата.

 

До розата има и малка бележка,

написана с почерк чаровен, красив:

„Ти си моята най-голяма грешка,

никога няма да ме срещнеш. Бъди щастлив!“

 

А кой я остави? Това аз не зная.

Дали бе жената-блян от съня?

Дали ще се срещнем все пак най-накрая?

Дали не ме чака навън във нощта?