Артър Конан Дойл
Изчезналият спортист

Свикнали сме да получаваме на Бейкър Стрийт доста странни телеграми, но аз особено помня тази, която получихме през едно мрачно февруарско утро преди седем или осем години и която хвърли в недоумение Шерлок Холмс за цял четвърт час.

Телеграмата беше адресирана до него и гласеше:

Моля да ме почакате. Страшно нещастие. Липсват три четвърти от дясното крило: нужен е утре.

Овъртън.

— Печатът е от Странд, изпратена е в десет часа и тридесет и шест минути — каза Холмс, след като прочете няколко пъти телеграмата. — Господин Овъртън очевидно е бил много възбуден и затова непоследователен. Но той сам ще дойде тук, докато прегледам „Таймс“, и тогава ще узнаем всичко. Дори най-незначителната загадка е добре дошла в тия дни на застой.

Наистина времето течеше за нас много еднообразно и аз започнах да се страхувам от такива периоди на бездействие, защото знаех от опит, колко е опасно прекалено деятелният мозък на моя другар да остане без материал за работа. В продължение на няколко години постоянно спасявах Холмс от страстта към опиума, която неведнъж застрашаваше неговото забележително поприще. Вече знаех, че при обикновени условия той не се стреми към този изкуствен стимулатор, но знаех и това, че врагът не е мъртъв, а само спи, че неговият сън е лек, и че е възможно да се събуди всеки път, когато в периодите на бездействие аскетичното лице на Шерлок Холмс се изопваше и неговите хлътнали, непроницаеми очи гледаха унесено. И ето аз благославях господин Овъртън, който и да беше той, защото неговата загадъчна телеграма наруши това опасно затишие, което заплашваше другаря ми повече, отколкото всички бури в неговия неспокоен живот.

Както и очаквахме, скоро след телеграмата се появи и този, който я беше изпратил. Визитната картичка на Сървил Овъртън от колежа Тринити, в Кеймбридж, предизвести посещението на едрия млад мъж, със здрави кости и мускули, който закри вратата с широките си плещи и обръщаше ту към единия от нас, ту към другия, своето хубаво лице, изкривено от безпокойство.

— Господин Шерлок Холмс, нали?

Другарят ми се поклони.

— Бях в Скотланд Ярд, господин Холмс. Видях се с инспектор Станли Хопкинс. Той ме посъветва да дойда при вас, каза, че моят случай е по-скоро за вас, отколкото за полицията.

— Моля, седнете и ми обяснете в какво се състои работата.

— Това е ужасно, господин Холмс, наистина е ужасно! Аз се чудя как още не са ми побелели косите. Годфри Стаунтън… вие, разбира се, сте чували за него? Той е опората на целия ни отбор. По-скоро бих пожертвал двама от другите, само да имам Годфри на линия. Никой не може да се сравни с него нито в нападението, нито в отбраната, има глава тоя човек, а и ни обединява всички. Какво да правя? Ето какво ви питам, господин Холмс. Имаме още и Мурхаус, първата ни резерва, но той е тренирал по-малко и винаги се впуска право в средата на игрището, вместо да се държи по-близо до задната линия. Той наистина има много добър удар, но нали не е особено умен и не го бива за късите разстояния. А пък Мактън и Джонсън, оксфордските играчи, и те са по-добри от него. Стивънсън е доста бърз, но не може нито да ни тласне напред, нито да надвие противника и не е достоен да заеме такова място. Не, господин Холмс, ние сме изгубени, ако не намеря Годфри Стаунтън.

Моят другар изслуша весело тая дълга реч, която младият човек произнесе гръмко и сериозно, като подчертаваше всяка дума с удар на загорялата си ръка по коляното. Когато той замълча, Холмс протегна ръка и взе книгата с буква С на корицата. Напразно се порови из разнообразните сведения.

— Тука има Артър Стаунтън, добил известност млад фалшификатор — каза той. — Имаше още един Хенри Стаунтън, помогнах да го обесят, но Годфри Стаунтън е ново име за мен.

Беше ред на нашия посетител да се учуди.

— Как така, господин Холмс, аз мислех, че знаете всичко! — възкликна той. — Значи, ако не сте слушали никога за Годфри Стаунтън, предполагам, че не знаете и за Сървил Овъртън?

Холмс добродушно поклати глава.

— Ама че работа! — извика атлетът. — Та нали аз бях първата резерва на Англия срещу Уелс и през цялата тази година водех университетския отбор. Но това е нищо! Не бях и помислял, че в Англия може да има поне един човек, който да не знае за Годфри Стаунтън — незаменимия играч на Кеймбридж, Блакхийт и на пет международни шампионата. Боже мой, господин Холмс, къде сте живели?

Холмс се разсмя над наивното учудване на младия исполин.

— За разлика от мен вие живеете в друг свят, господин Овъртън, по-приятен и по-здрав свят. Моята дейност пуска корени в много области на обществото, но никога, за щастие, не се е докосвала до любителския спорт, който представлява всичко най-добро и най-здраво в Англия. Обаче, вашето днешно неочаквано посещение ми показва, че дори в тоя свят на чист въздух и честна игра има работа за мен. И тъй, драги господине, моля ви, седнете и ми разкажете тихо и спокойно, какво се е случило и с какво мога да ви помогна.

Лицето на младия Овъртън придоби загриженото изражение на човек, повече свикнал да си служи с мускулите, отколкото с мозъка; но постепенно с много повторения и неясноти, които аз мога да изчистя от неговия разказ, той ни разказа чудната си история.

— Ето как стана това господин Холмс. Както вече ви казах, аз съм капитан на отбора на Кеймбриджския университет, а Годфри Стаунтън е моят най-добър играч. Утре ще играем в Оксфорд. Вчера пристигнахме всички и отседнахме в частния хотел „Бентли“. В десет часа направих обиколка и видях, че всички играчи са по местата си, защото аз вярвам в строгия режим и достатъчния сън, те правят сполучливата игра. Поговорих малко с Годфри. Стори ми се бледен и загрижен. Попитах го, какво му е. Отговори, че всичко е наред, че само го наболявала главата. Пожелах му лека нощ и си отидох. След половин час, както ми каза портиерът, някакъв човек с груб вид донесъл бележка за Годфри. Той още не бил си легнал и отнесли бележката в стаята му. Годфри я прочел и клюмнал на масата, като че са го ударили по главата. Портиерът толкова се изплашил, че искал да дойде при мене, но Годфри го спрял, пийнал вода и се посъвзел. После слязъл долу, казал няколко думи на човека, който го чакал във фоайето, и двамата излезли заедно. Портиерът видял, че почти тичали по улицата към Странд. Днес сутринта стаята на Годфри беше празна, леглото — непобутнато, и всички предмети бяха подредени, както ги видях аз снощи. Той излязъл с непознатия и оттогава не сме чули нищо за него. Мисля, че няма да се върне. Той беше спортсмен, да, Годфри беше спортсмен до мозъка на костите си и не би прекъснал тренировката си и не би изложил своя екип, ако за това няма причини, по-силни от него. Не, аз чувствам, че той няма да се върне, че ние вече няма да го видим.

Шерлок Холмс изслуша с дълбоко внимание този необикновен разказ.

— И какво направихте? — попита той.

— Телеграфирах в Кеймбридж, за да узная, не са ли чули там нещо за него. Получих отговор. Никой не го е виждал.

— А би ли могъл той да се върне в Кеймбридж?

— Да, има нощен влак, който тръгва в дванайсет без четвърт.

— Но, доколкото сте разбрали, той не е заминал с него, нали?

— Не, не са го видели.

— Какво направихте след това?

— Телеграфирах на лорд Маунт-Джеймс.

— Годфри е сирак, а лорд Маунт-Джеймс е негов най-близък роднина, мисля, че му е вуйчо.

— Така ли? Това хвърля нова светлина върху случая; лорд Маунт-Джеймс е един от най-богатите хор в Англия.

— Тъй съм чувал и аз от Годфри.

— А вашият приятел му е близък роднина?

— Да, той му е наследник, а старецът е на около осемдесет години и страда от подагра. Казват, че едвам се движел. Той не е дал на Годфри нито един шилинг, защото е голям скъперник, но все едно богатството по право му се полага.

— Получихте ли отговор от лорд Маунт-Джеймс?

— Не.

— Каква причина би могла да накара вашия другар да отиде при лорд Маунт-Джеймс?

— Да, нещо беше загрижен снощи и ако е било за пари, възможно е, да се е обърнал към своя близък роднина, който е толкова богат, при все че доколкото съм чувал, едва ли би му се удало да вземе нещо от него. Годфри не обичаше стареца. Той не би се обърнал към него, ако имаше друг изход.

— Но ние скоро ще узнаем това. Ако вашият другар е отишъл при своя роднина лорд Маунт-Джеймс, вие ще трябва да обясните посещението на онзи груб на вид човек в такъв късен час, и вълнението, предизвикано от идването му.

Сървил Овъртън стисна с ръце главата си.

— С нищо не мога да обясня това — рече той.

— Добре, добре, аз съм свободен днес и бих могъл да се заема с тая работа — каза Холмс. — Настойчиво ви моля да направите подготовката си за мача, без да говорите нищо за този млад човек. Сигурно, както сам казвате, някаква крайна нужда го е накарала да ви напусне: тогава същата тая крайна необходимост, навярно ще го задържи. Да отидем заедно в хотела и да видим, портиерът няма ли да може да хвърли нова светлина върху случая.

Шерлок Холмс можеше майсторски да предразположи всекиго и много скоро в изоставената стая на Годфри Стаунтън той измъкна от портиера всичко, което можеше да му каже. Нощният посетител не бил нито чиновник, нито работник. Бил просто, както го описа портиерът, нещо средно: петдесетгодишен човек, с бяла брада и бяло лице, облечен скромно. Той сам изглеждал развълнуван. Портиерът забелязал, че ръката му треперела, когато подал бележката. Годфри Стаунтън я взел и я мушнал в джоба си. Той не се ръкувал с човека във фоайето. Разменили няколко думи, от които портиерът доловил само думата „време“. След това двамата излезли бързо. Часовникът във фоайето показвал точно десет и половина.

— Ще видим — рече Холмс, като седна на Стаунтъновото легло. — Вие сте портиер през деня, нали?

— Да, господине, сменят ме в единайсет часа.

— Нощният портиер нищо ли не е видял?

— Не, някаква компания се върна късно от театър. Никой друг не е идвал.

— Вие ли пазехте вчера през целия ден?

— Да.

— Предавали ли сте някакви писма на господин Стаунтън?

— Да, господине, една телеграма.

— А! Това е любопитно. В колко часа?

— Около шест.

— Къде беше господин Стаунтън, когато я получи?

— Тук в стаята си.

— Видяхте ли как я прочете?

— Да, почаках да видя дали ще има отговор.

— И какво?

— Той написа отговор!

— Вие ли го отнесохте?

— Не, той сам.

— Но го написа пред вас, нали?

— Да, господине. Аз бях до вратата, а той седеше до тая маса, с гръб към мене. Когато написа телеграмата, каза: „Можете да си вървите, аз ще я изпратя сам“.

— С какво я написа?

— С перо, господине.

— На една от тези телеграфни бланки ли?

— Да, господине.

Холмс стана, взе бланките приближи се до прозореца и внимателно разгледа най-горната от тях.

— Колко жалко е, че не е написал телеграмата с молив — каза той, като хвърли с досада бланките на масата. — Вие Уотсън, сигурно сте забелязвали, че отпечатъкът от натискането на молива минава през листа, факт, който е развалил не малко щастливи бракове. Обаче съм доволен, че той е писал с мек и тъп писец и не се съмнявам, че ще намерим някакъв отпечатък върху тази попивателна. Аха! Ето го!

Холмс откъсна ивица от попивателната хартия и ни показа някакви йероглифи. Сървил Овъртън беше много развълнуван.

— Приближете хартията до огледалото! — извика той.

— Няма нужда от това — възрази Холмс — попивателната е много тънка и на обратната страна ще прочетем написаното. Ето го.

Той обърна ивицата и ние прочетохме: „Не ни напускайте, за Бога.“

— Това е краят на телеграмата, която Годфри Стаунтън е изпратил няколко часа преди да изчезне. Липсват най-малко шест думи, но и това, което е останало, доказва, че младия човек е виждал приближаването на страшната опасност, от която някой е можел да го спаси. „Ни“ забележете. Тук е замесен още един човек. Кой може да бъде той, ако не бледоликият брадат мъж, който сам е изглеждал толкова развълнуван? Каква връзка може да има между Годфри Стаунтън и брадатия мъж? И кой е тоя трети, от когото двамата са очаквали помощ пред настъпващата опасност? Нашето разследване вече се свежда до този въпрос.

— Остава ни само да узнаем, до кого е била изпратена телеграмата — добавих аз.

— Именно, драги Уотсън. Вашата мисъл, колкото и да е дълбока, и на мен ми мина през ум. Но вие, навярно, знаете, че ако отидете в пощата и поискате да ви покажат копие от телеграма, изпратена от друго лице, ще срещнете от страна на чиновника нежелание да ви окаже тази любезност. В тия работи има толкова много канцеларщина! Обаче аз не се съмнявам, че с известна деликатност и находчивост ще постигна целта. А дотогава бих желал във ваше присъствие, господин Овъртън, да разгледаме тия книжа, оставени на масата.

Там имаше няколко писма, сметки и бележници, които Холмс започна да прелиства с бързи нервни пръсти и да разглежда с остър, проницателен поглед.

— Нищо няма тук — каза най-после той. — А, мисля, че вашият приятел беше здрав? Никога не е боледувал, нали?

— Здрав като бик.

— Виждали ли сте го някога болен?

— Никога. Веднъж лежа, защото го бяха ударили лошо и веднъж си навехна коляното, но това бяха дребни работи.

— А може би той не е бил така здрав, както си мислите? Аз предполагам, че страдал от някакъв недъг, който е криел от вас. С ваше разрешение, някои от тия книжа, може би ще ми потрябват при бъдещите разследвания.

— Почакайте, почакайте! — извика един дрезгав глас и ние всички видяхме на прага някакво чудато старче, което размахваше ръце. Той беше облечен в избелял черен редингот, носеше развързана бяла връзка, а на главата му имаше широкопола шапка. Приличаше на пастор от някой затънтен селски край. Но все пак, ако оставим раздърпания му и смешен вид, той имаше такъв заповеднически глас и такива смели обноски, че мигом прикова вниманието към себе си.

— Кой сте вие господине и с какво право бъркате в книжата на този джентълмен? — попита той.

— Аз съм частен детектив и искам да разкрия причините за неговото изчезване.

— Този господин, другар на Стаунтън, е изпратен при мен от Скотланд Ярд.

— А вие кой сте господине?

— Сървил Овъртън.

— Значи вие ми изпратихте телеграмата. Аз съм лорд Маунт-Джеймс. Идвам направо тук от Бейсуотърския автобус. Значи вие сте повикали този детектив?

— Да, господине.

— И сте готов да му платите разноските?

— Не се съмнявам, че моят приятел Годфри ще бъде готов да направи това, когато го намерим.

— Ами ако никога не го намерите? Отговорете ми на въпроса.

— В такъв случай неговите роднини без съмнение…

— Нищо подобно няма да стане, господине! — извика старчето. — Не чакайте от мен нито пени… нито пени! Разбирате ли, господин детектив? Аз съм единственият роднина на този млад човек, и аз ви казвам, че не поемам подобна отговорност. Ако той има някакви надежди, то е само защото никога не съм пръскал пари и нямам намерение да започна да върша това сега. Колкото до книжата, с които вие така свободно се разпореждате, мога да ви кажа, че ако между тях има нещо ценно, вие ще бъдете длъжен да отговаряте.

— Много добре, господине — каза Шерлок Холмс. — А смея ли да ви запитам, можете ли по някакъв начин да ни обясните изчезването на младия човек?

— Не, не мога. Той е достатъчно голям, за да се грижи за себе си, и ако е бил толкова глупав, че да се е изгубил, аз съвсем се отказвам да го търся.

— Напълно ви разбирам — рече Шерлок Холмс с лукав блясък на очите. — Но може би вие не ме разбрахте съвсем. Изглежда, че Годфри Стаунтън е беден. Ако са го отвлекли, то разбира се, не е за това, което сам лично би могъл да притежава. Славата на вашето богатство се е разнесла надалече, лорд Маунт-Джеймс. Много е възможно, шайка разбойници да е хванала вашия племенник, с цел да извлече от него сведения за вашата къща, за вашите съкровища.

Лицето на нелюбезния старец стана бяло като вратовръзката му.

— Боже, каква мисъл, господине! И през ум не ми е минавала такава глупост! Какви безчовечни измамници има на земята! Но Годфри е славен момък, твърд момък, нищо няма да го накара да издаде вуйчо си. Още тази вечер ще преместя среброто си в банката. А дотогава, господин детектив, не жалете труда си! Моля ви да не оставите камък върху камък, докато не намерите Годфри. Колкото за пари, вие винаги можете да очаквате някоя и друга лира.

Макар да бе вече успокоен, благородният скъперник не можеше да ни даде никакви полезни сведения, защото не знаеше почти нищо за частния живот на племенника си. Единственият ключ в ръцете ни беше късчето от телеграмата и като му направи копие, Холмс тръгна да търси втората брънка от веригата. Ние се разделихме с лорд Маунт-Джеймс, а Овъртън отиде да се посъветва с другите членове на отбора си за станалото нещастие.

Телеграфната станция беше близо до хотела. Ние спряхме пред входа й.

— Струва си да опитаме, Уотсън — каза Холмс. — Ако имахме заповед в ръцете си, ние, разбира се, бихме могли да поискаме да видим копията, но нямаме такава. Не мисля, че чиновниците помнят клиентите си в такива многолюдни учреждения.

— Простете, че ви безпокоя — обърна се той с най-ласкав глас към младата жена зад прозорчето. — Трябва да е допусната някаква грешка в телеграмата, която изпратих вчера. Не получих отговор и се боя, че съм забравил да напиша името си. Не можете ли да проверите?

Младата жена започна да рови из един куп книжа.

— В колко часа пуснахте телеграмата? — попита тя.

— В седем и нещо.

— До кого беше изпратена?

Холмс сложи пръст на устните и ме погледна.

— Телеграмата завършваше с думите: „За Бога“ — прошепна той доверчиво. — Безпокоя се много, защото не получих отговор.

Младата жена отдели една бланка.

— Ето я, тук няма подпис — каза тя, като я разглеждаше.

— С това разбира се става ясно защо не получих никакъв отговор! — възкликна Холмс. — Боже мой, колко съм глупав! Прощавайте, госпожице, много ви благодаря, че ме успокоихте.

Когато излязохме навън, Холмс се засмя, потривайки ръце.

— Е, какво? — попитах аз.

— Ние успяхме, драги Уотсън, успяхме. Имах седем различни плана как да се добера до телеграмата, но не можех да очаквам, че ще сполуча при първия си опит.

— И какво постигнахте?

— Научих мястото, към което трябва да насочим разследванията си. — Той повика файтон. — На гара Кинчър — извика той.

— Значи тръгваме на път?

— Да. Мисля, че трябва да отидем заедно в Кеймбридж. Всичко ни води натам.

— Кажете ми — попитах аз, когато файтонът тръгна, — подозирате ли какви са причините за изчезването? Мисля, че никога не сме имали случай, при който мотивите за престъплението да са били толкова тъмни. Вие, разбира се, не мислите, че са отвлекли младежа, за да получат сведения за неговия вуйчо, нали?

— Признавам, драги Уотсън, че това не е приемливо обяснение. Обаче ми мина през ум, че единствено то би могло да заинтересува онази крайно неприятна личност.

— Без съмнение, то я заинтересува. Но какви други обяснения имате?

— Мога да изредя няколко. Вие трябва да се съгласите, че е доста любопитен и многозначителен фактът, че случката е станала тъкмо в навечерието на важно състезание и че е станала именно с човека, чието присъствие е било необходимо за успеха на отбора. Това, безспорно, може да е просто съвпадение, но все пак е любопитно. Любителският спорт е свободен от обзалагания, но сред публиката се правят облози, и е много възможно за някого да е било изгодно да отвлече играча, както измамниците при конни надбягвания отвличат коне. Това е едно обяснение. Друго, много е възможно младият човек да е наистина наследник на голямото богатство, колкото и малки да са сегашните му средства, и затова може да са го отвлекли за откуп.

— Тия предположения не обясняват изпращането на телеграмата.

— Съвсем вярно, Уотсън. Телеграмата все пак остава единственото реално нещо в случая и не трябва да допускаме вниманието ни да се отклонява от нея. Сега отиваме в Кеймбридж именно, за да узнаем нещо повече. Засега и пътят на нашите разследвания е тъмен, но ще бъде чудно, ако до довечера не го осветим и не направим важна стъпка напред.

Беше вече тъмно, когато стигнахме в стария университетски град. Холмс нае файтон и поръча да ни откарат при доктор Лесли Армстронг. След няколко минути спряхме пред една голяма къща на най-многолюдната улица. Влязохме и след дълго чакане най-после бяхме в кабинета на доктора, който седеше пред масата.

Фактът, че името на Лесли Армстронг ми беше неизвестно, доказва до каква степен се бях откъснал от професията си. Сега знам, че той се бореше не само да поеме ръководството на медицинския факултет, но и че заедно с това бе учен, ползващ се с европейска известност в няколко клона на науката. Но и да не знаех това, стигаше ми да зърна неговото широко лице, замислените очи под гъстите вежди и твърдата му брадичка. Бях дълбоко впечатлен. Човек със силен нрав, с жив ум, суров аскет, сдържан, странен — ето какъв ми се видя доктор Лесли Армстронг. Той държеше визитната картичка на моя другар и ни погледна не много любезно.

— Чувал съм вашето име, господин Шерлок Холмс, и знам с какво се занимавате, но в никакъв случай не го одобрявам.

— По това, докторе, вие приличате на всички престъпници в Англия — спокойно възрази моят другар.

— Колкото до усърдието ви в разкриването на престъпления, то ще намери подкрепа от всеки разумен член на обществото, макар да не се съмнявам, че официалната власт е достатъчна за тази цел. Вашето призвание по-скоро подлежи на критика, когато се месите в тайните на частни лица, когато изнасяте на показ най-интимни семейни работи и отнемате времето на хора, по-заети от вас. Сега, да речем, аз бих писал трактата си, вместо да разговарям с вас.

— Не се съмнявам, докторе, но все пак разговорът ни може да излезе много по-важен от този трактат. Мога да ви кажа, че вършим тъкмо противното на това, което вие справедливо осъждате, и че се мъчим да избегнем разгласяването на лични тайни, което по необходимост става, щом случаят попадне в ръцете на официалната полиция. Мене можете да смятате просто за пионер в дадената област. Дойдох да ви попитам за господин Годфри Стаунтън.

— Защо ви е той?

— Вие го познавате, нали?

— Той ми е близък приятел.

— Знаете ли, че е изчезнал?

— Наистина ли?

Суровото лице на доктора не се измени.

— Излязъл е снощи от хотела, където е бил отседнал, и оттогава нищо не се знае за него.

— Сигурно ще се върне.

— Утре трябва да играе във футболния мач на университета.

— Не ми харесват тия детски игри. Но съдбата на момчето ме интересува много, защото го познавам и обичам. Футболната игра е далеч от моите интереси.

— Тогава моля ви, помогнете ни да узнаем, какво е станало с господин Стаунтън. Знаете ли къде е той?

— Разбира се, че не знам.

— Не сте ли го виждали от вчера?

— Не.

— Здрав ли беше, когато го видяхте?

— Съвсем.

— Боледувал ли е?

— Никога.

Холмс разгъна бързо един лист пред очите на доктора.

— Тогава може би ще ми обясните произхода на тази сметка от тринадесет гвинеи, изплатена през миналия месец от господин Стаунтън на доктор Лесли Армстронг от Кеймбридж. Намерих я сред книжата върху масата на младия човек.

Докторът пламна от злоба.

— Не виждам, защо трябва да ви дам обяснение, господин Холмс.

Холмс прибра отново сметката в бележника си.

— Ако предпочитате да дадете публично обяснение, рано или късно и ще стане — заяви той. — Казах ви вече, че мога да премълча това, което другите биха разгласили, и наистина вие ще постъпите по-тактично, ако ми се доверите.

— Не знам нищо.

— Получихте ли някакво известие от господин Стаунтън от Лондон?

— Разбира се, че не.

— Ах, пак тази поща! — въздъхна Холмс. — Много важна телеграма ви е била изпратена от Годфри Стаунтън от Лондон вчера в шест часа и петнадесет минути вечерта, телеграма, която има несъмнена връзка с неговото изчезване, а при това вие не сте я получили. Голямо безредие. Непременно ще се оплача в пощата.

Доктор Лесли Армстронг скочи от стола и мургавото му лице пламна от гняв.

— Моля, напуснете моята къща, господине, — каза той. — Можете да кажете на лорд Маунт-Джеймс, който ви е наел, че не желая да имам никаква работа с него, нито с агентите му. Не, господине, нито дума повече! — той позвъни ядосано. — Джон, изпратете господата.

Надутият лакей строго ни посочи вратата и ние се озовахме на улицата. Холмс се изсмя.

— Доктор Лесли Армстронг несъмнено е човек, енергичен и с характер — каза той. — Не съм срещал друг такъв. Ако беше насочил правилно способностите си, можеше сполучливо да заеме празното място, оставено от знаменития Мориарти. А сега, мой бедни Уотсън, ние сме изхвърлени и сме самотни из улиците на този ужасно негостоприемен град, който не можем да напуснем, без да изоставим и работата си. Този малък хотел срещу къщата на Армстронг е особено подходящ за нашите нужди. Докато наемете стаята, която гледа към пътя, и купите най-необходимото, аз ще успея да събера някои сведения.

Оказа се, че за да събере сведения, на Холмс му трябваше повече време, отколкото предполагаше, защото се върна в хотела едва в девет часа. Беше бледен, покрит с прах и изтощен от умора и глад. На масата беше сервирана вечерята и когато Холмс хапна и запуши лулата си, вече беше готов да гледа на нещата полушеговито и съвсем философски, което толкова му допадаше в случаите, когато работите вървяха наопаки.

Пред входа на докторската къща бе спрял файтон, осветен с газови фенери.

— Нямаше го в продължение на три часа — каза Холмс. — Той излезе в седем и половина и се връща едва сега; пресметнато в път, това прави десет — дванадесет мили, и докторът ги изминава всекидневно, а понякога и два пъти на ден.

— Нещо обикновено за доктор с много ангажименти.

— Тъкмо в това е работата. Доктор Армстронг всъщност не е практикуващ лекар. Той е професор и консултант и не върши друга работа, която да го отвлича от научните му занимания. Защо прави той тия дълги пътувания, които сигурно много го уморяват и при кого отива?

— Неговият файтонджия…

— Мили Уотсън, можем ли да се съмняваме, че най-напред се обърнах към него? Не знам дали самият той е извратен или е подбуден от господаря си, но беше толкова жесток, че насъска кучето срещу мен. И на човека, и на кучето не се хареса моят бастун. След това отношенията ни станаха обтегнати и не можеше да става и дума за по-нататъшни разговори. Всичко, което научих, е от приятелски разположения слуга в двора на нашия хотел. Той ми разказа за навиците на доктора и за всекидневните му разходки.

В тази минута, сякаш за да потвърди думите на Холмс, файтонът са приближи до входа.

— Нима не можете да го проследите?

— Превъзходно, Уотсън! Вие сте гениален! Тая мисъл ми мина през ум. Вие може би забелязахте, че до нашия хотел има магазин за велосипеди. Изтичах там, взех един велосипед под наем и успях да тръгна след файтона. Бързо го догоних и се задържах на почетно разстояние от около стотина метра, като следвах фенерите, докато не излязохме от града. Пътувахме прекрасно по шосето, докато изведнъж стана нещо неприятно. Файтонът спря, докторът слезе бързо, приближи се до мястото, където аз също бях спрял, и ми каза с подигравателен глас, че пътят е много тесен, но се надява, че файтонът му няма да попречи на моя велосипед да премине. При това имаше възхитителни обноски. Аз веднага задминах файтона и след няколко километра по главния път, спрях на едно удобно място, за да видя дали файтонът няма да мине покрай мен. Но от него нямаше и помен и стана ясно, че той е свърнал по един от многото странични пътища, които забелязах. Аз се върнах, но не видях никаква следа от файтона, и сега, както виждате, той се прибра след мене. Разбира се, отначало нямах особена причина да свързвам тия разходки с изчезването на Годфри Стаунтън и бях готов само да ги разследвам на общо основание, че всичко, което се отнася до доктор Армстронг, засега е любопитно за нас. Но вече виждам, че той така зорко внимава да не би да бъде проследен по време на тия разходки, та работата ми изглежда по-важна, и няма да се успокоя докато не изясня всичко.

— Можем да го проследим утре.

— Така ли? Това не е толкова лесно, колкото си мислите. Вие познавате ли околностите на Кеймбридж? Няма къде да се скриеш. Цялата местност, през която минах тази вечер, е плоска и гола като моята длан, и човекът, когото следим, не е глупак; ясно го доказа днес. Аз телефонирах на Овъртън да ни съобщава тук за всичко, което може да стане в Лондон, а дотогава ще съсредоточим вниманието си върху доктор Армстронг, чието име любезната млада телефонистка ми позволи да прочета на копието от бързата телеграма на Стаунтън. Той знае къде е младият човек — в това съм готов да се закълна — а щом го знае, вината ще бъде наша, ако не го научим и ние. Трябва да си признаем, че сега той ни изигра, а както ви е добре известно, Уотсън, нямам обичай да се отказвам от играта при подобни обстоятелства.

Обаче и на следващия ден ние не се доближихме до разгадаването на тайната. След закуска Холмс получи бележка, която ми подаде с усмивка. Тя гласеше:

Господине, уверявам ви, че си губите времето, като ме следите. Моят файтон има прозорче отзад, както можахте да забележите вчера, и ако искате да си направите разходка от двадесет мили — само за да се върнете на мястото, от където сме тръгнали, последвайте ме. А засега мога да ви кажа, че най-добрата услуга, която можете да направите на този джентълмен, е да се върнете в Лондон и да съобщите на човека, който ви е наел, че не сте успели да откриете нищо. В Кеймбридж, несъмнено, ще изгубите напразно времето си.

Ваш Лесли Армстронг

— Докторът е откровен и честен противник — каза Холмс. — Добре, добре, то възбужда любопитството ми и преди да се разделя с него, аз трябва да узная нещо повече.

— Файтонът е пред входа — казах аз. — Ето, докторът се качва. Забелязах, че погледна към прозореца ни. Да си опитам ли щастието с велосипеда?

— Не, не, драги Уотсън! При цялото ми уважение към вашата съобразителност, не мисля, че бихте могли да се преборите с почтения доктор. Аз мога да постигна нашата цел чрез своите независими разследвания. Боя се, че трябва да ви оставя, защото появата на двама любопитни непознати в заспалата провинция ще възбуди повече подозрения, отколкото бих искал. Вие, без съмнение, ще намерите с какво да се забавлявате в този почтен град, а аз се надявам до довечера да ви донеса по-благоприятни вести.

Обаче и този път моят приятел беше разочарован. Той се върна през нощта уморен и без да е постигнал нищо.

— Тъжен ден, Уотсън. Като узнах в каква посока се разхожда докторът, аз изгубих доста време, за да разгледам всички села, разположени отвъд Кеймбридж, и за да сравнявам сведенията, които ми донесоха кръчмарите и другите местни агенти. Бях в Честъртън, в Гистън, в Уотърбийч и в Окингтън, но всичките ми разследвания не доведоха до нищо. Всекидневната поява на файтон с два сиви коня едва ли би могла да остане незабелязана в тия сънливи „дупки“. Докторът пак спечели. Няма ли телеграма за мен?

— Има, аз я отворих. Ето я: „Попитайте Помпей Джърсли Диксън, колежа Тринити.“ Не я разбирам.

— О, тя е доста ясна. От нашия приятел Овъртън е и е в отговор на зададения от мен въпрос. Ей сега ще изпратя записка на Джърсли Диксън и тогава щастието ще ни се усмихне. Няма ли нещо за мача?

— Има. В тукашния вечерен вестник има прекрасна статия за него. Спечелил е Оксфорд. Статията завършва така: „Поражението на Гълъбовите трябва напълно да се отдаде на отсъствието на международния шампион Годфри Стаунтън, което се чувстваше през целия мач.“

— Значи предположенията на нашия приятел Овъртън се оправдаха — каза Холмс. — Лично аз съм съгласен с доктор Армстронг, че футболът не влиза в кръга на моите интереси. Сега да си легнем по-рано, Уотсън, защото предвиждам, че утрешният ден ще е пълен със събития.

На следващото утро, като погледнах Холмс, аз се ужасих, защото той бе седнал пред камината и държеше спринцовка. За мен този инструмент бе свързан с единствената слабост на моя другар и аз се побоях от най-лошото, когато го зърнах в ръцете му. Той се изсмя, като видя отчаяното ми лице, и сложи спринцовката на масата.

— Не, не, приятелю, не се вълнувайте. Този път спринцовката не е оръдие на злото, а по-скоро ще ни послужи като ключ, за да открием тайната. На нея възлагам всичките си надежди. Току-що се върнах, правих оглед и всичко е благоприятно. Закусете добре, Уотсън, защото сега смятам да открия следите на Армстронг, а щом ги открия, няма да спра нито за почивка, нито за ядене, докато не стигна до неговото скривалище.

— В такъв случай — казах аз — май е по-добре да вземем закуската със себе си, защото днес той ще излезе рано. Файтонът му вече е готов.

— Нищо. Нека върви. Ако пак не успея да го проследя, значи е умен. Когато свършите, елате при мен и аз ще ви запозная с един детектив, който ще се окаже незаменим в предстоящата ни работа.

По-късно последвах Холмс на двора. Той отвори вратата на мазето и доведе едно късоного, слабо куче.

— Позволете ми да ви представя Помпей — каза Холмс. — Помпей е гордостта на местните ловци. Той не е бърз, както показва телосложението му, но не изпуска следата, щом попадне на нея. Е, хайде напред и покажи изкуството си.

Холмс заведе кучето до входа на къщата. То подуши наоколо и после се впусна по улицата, като дърпаше силно ремъка си. След половин час бяхме извън града и вървяхме по шосето.

— Какво направихте? — попитах Холмс.

— Използвах старо средство, изтъркано, но понякога полезно. Тази сутрин се промъкнах в двора на доктора и нацърках в оста на задното колело цяла спринцовка анасоново масло. Кучето ще върви по следата на анасона и нашият приятел Армстронг ще трябва да намери река по пътя си, за да обърка Помпей.

Изведнъж кучето свърна по обрасла с трева пътечка. След половин миля пътечката излезе на друг широк път и следата зави надясно към града, от където току-що бяхме тръгнали. Тя водеше на юг от града, в противоположна посока.

— Значи, докторът е направил тази обиколка, само заради нас. Не е чудно, че разследванията ни из тези села не сполучиха. Докторът играе, разбира се, много решително и аз бих искал да знам причината за такава сложна измама. Това село надясно от нас трябва да е Терпингтън. А, дявол да го вземе, ето и файтонът иде откъм ъгъла. Бързо, Уотсън, бързо, иначе сме изгубени!

Холмс скочи през оградата, като замъкна и Помпей със себе си. Едва успяхме да се скрием, и край нас прогърмя файтонът. Аз успях да хвърля поглед на доктор Армстронг, който седеше наведен, хванал с ръце главата си — в истинско отчаяние. По сериозното лице на Холмс се убедих, че и той е видял доктора.

— Боя се, че нашите търсения ще имат мрачен край. Но скоро ще узнаем. Хайде, Помпей! А, това е къщата в полето!

Нямаше съмнение, че сме достигнали целта на пътуването. Помпей тичаше наоколо и лаеше пред входа, където ясно се виждаха следите от колелата на файтона. Една пътечка водеше към усамотената къща. Холмс върза кучето за оградата и ние бързо тръгнахме по пътечката. Моят другар почука на малката дървена врата и като не получи отговор, почука отново. Къщата явно не беше празна, защото до нас долитаха тихи звуци — отчаяни и неизразимо скръбни. Холмс погледна нерешително пътя, по който бяхме дошли. По него идеше файтон и ние познахме сивите коне.

— Боже мой! — възкликна Холмс. — Това решава въпроса. До неговото идване трябва да узнаем какво значи всичко това.

Той отвори вратата и ние влязохме в празната стая. Звуците станаха по-силни и се превърнаха в дълъг отчаян стон. Той идеше някъде отгоре. Холмс се втурна по стълбата и аз го последвах. Блъсна полуотворената врата и ние двамата се стреснахме от гледката, която се откри пред очите ни.

Една млада и хубава жена лежеше мъртва на леглото. До нейното спокойно бледо лице с мътни широко отворени очи, обрамчено от златисти коси, бе коленичил някакъв човек, заровил глава в покривката на леглото. Той беше толкова унесен в скръбта си, че не вдигна глава, докато Холмс не го докосна по рамото.

— Вие сте господин Годфри Стаунтън, нали?

— Да, да… но вие закъсняхте. Тя умря.

Младият човек беше толкова зашеметен, та не можеше да разбере, че ние не сме лекари, изпратени за помощ. Холмс се опита да каже няколко утешителни думи и да му обясни тревогата на другарите му, породена от неговото внезапно изчезване, но изведнъж по стълбата се чуха стъпки и на вратата се появи суровото, озадачено лице на доктор Армстронг.

— И тъй, господа, вие достигнахте целта си и, разбира се, избрахте точно тази минута, за да проявите нахалството си. Няма да започна да викам пред лицето на смъртта, но мога да ви уверя, че ако бях по-млад, вашето чудовищно поведение не би останало безнаказано.

— Извинете, господин доктор Армстронг — каза с достойнство моят другар, — но изглежда между нас има малко недоразумение. Ако се съгласите да слезем долу, ние бихме могли да си отговорим на някои въпроси около тази скръбна история.

След една минута мрачният доктор седна заедно с нас в гостната.

— Е? — каза той.

— Първо бих желал да разберете, че не съм нает от лорд Маунт-Джеймс, и че съвсем не храня приятелски чувства към него. Когато изчезне някой, мое задължение е да разкрия неговата участ, и щом веднъж постигна това, задълженията ми свършват. Ако няма престъпление, аз по-скоро се старая да потуша скандала, отколкото да го раздухам. Ако в този случай, както предполагам, не е нарушен законът, вие напълно можете да разчитате на моята дискретност и на помощта ми, за да не попадне нищо във вестниците.

Доктор Армстронг бързо пристъпи напред и стисна ръката на Холмс.

— Вие сте добър човек — каза той. — Аз имах погрешно мнение за вас. Благодаря на бога, че се върнах тук. Съжалих, че съм оставил бедния Стаунтън сам в такова състояние и ето, затова се запознах с вас. Тъй като вие знаете доста, лесно мога да ви обясня положението. Преди една година Годфри Стаунтън живееше известно време в Лондон и там страстно се влюби в дъщерята на хазайката си, а после се ожениха. Тя беше толкова добра, колкото и хубава. А също и толкова умна, колкото и добра. Никой мъж не би се срамувал от такава жена. Но Годфри е наследник на оня богат скъперник и, разбира се, ако той бе узнал за този брак, би лишил момчето от наследство. Познавах добре Годфри и го обичах заради многото му хубави качества. Направих всичко, което беше по силите ми, за да прикрием тази работа. Стараехме се да скрием брака от всички, защото щеше да се разчуе. В тая усамотена къща, благодарение на сдържаността си, Годфри успя да запази тайната си. Знаехме я само аз и слугинята, която току-що отиде за помощ в Терпингтън. Но бедният момък бе сполетян от страшен удар — смъртоносната болест на жена му. Това беше най-тежка форма на охтика. Бедният губеше ума си от скръб, а трябваше да отиде в Лондон за мача. Не можеше да изостави другарите си, без да им даде някакви обяснения, които пък биха изложили на опасност неговата тайна. Опитах се да го подкрепя с телеграмата и той ми отговори, като ме молеше да сторя всичко, каквото мога. Такава беше телеграмата, която вие по някакъв начин сте успели да видите. Аз не му съобщавах колко голяма е опасността за живота на момичето, но писах истината на баща й, а той много безразсъдно я предал на Годфри. Затова той дойде право тук и едва не полудя от скръб. Остана в това положение на колене до леглото й, докато тази сутрин смъртта не прекъсна страданията й. Ето всичко, господин Холмс; уверен съм, че мога да разчитам на вашата дискретност, както и на вашия другар.

Холмс стисна ръката на доктора.

— Да вървим, Уотсън — каза той, и ние излязохме от тоя дом на скръбта на улицата, огряна от бледата светлина на зимния ден.