Еди Маринов
Пейзажи (4)

Пейзаж

Гледам през балкона:

морето — спокойно, гладко като тепсия,

плажът — опразнен, самотен без хората,

повдигам чаша с мартини и пак поглеждам:

успокояващото дълбоко тъмносиньо на водата,

блестящото ведро светлосиньо на небето,

паля цигара и съзерцавам небето:

светликът на слънцето вече залязва, но още е видим,

луната вече грее — пълна, високо на изток, но все още бледа,

поглеждам скалите:

монолитни, стари, но някак познати,

с мидите, с водораслите, с аромата,

угасвам догарящия фас, но взорът ми все още се рее:

стари кестени, зелени, с натежали от годините клони,

едва-едва мърдащи с листа заради лекия бриз.

 

Допивайки последната глътка осъзнавам,

какво в този пейзаж толкова ме привлича:

в него няма човешка намеса,

той е такъв още отпреди да го има човека —

някак райски самотен и адски спокоен…