Еди Маринов
Цикъл „За Бога и Човека“ (6)

Миг

Времето около мене спира,

пространството в един момент замира,

няма вече Добро и Зло, Светлина и Мрак —

те остават само в ума ми — Човек съм все пак.

 

Вселената спира да умира,

но мислите в главата ми не ме оставят на мира

няма движение, няма предмети, няма хора,

сам съм останал на целия космос в простора.

 

Започвам бавно в таз бяла стая да полудявам,

с ума си светове руша и създавам,

аз съм Отец, Син и Дух в тази вселена,

аз определям как тече в нея цялото време.

 

Създавам също и хора различни —

с тях общувам, тях мразя и обичам,

няма обаче тук нищо истинско, реално,

лъжа е всичко, плод на съзнание болно.

 

Това се случва с всеки — само за миг,

всичко изчезва, ти се чувстваш велик,

създаваш, рушиш, ти си всесилен,

но скоро разбираш измамата, че си обикновен.

 

И въпреки всичко във тази реалност,

в която ти си си ти, лишен от трансценденталност,

ти пак създаваш, обичаш, мразиш, рушиш,

но истински и истинската си съдба градиш.

 

Защото тук ти си Човек — с въображение голямо,

защото тук си добър и лош, обичащ и мразещ, Бог и Дявол,

но друг като тебе тук няма…